Четири
На следващия ден се събудих изморена, макар да спах до десет. Когато се облякох и погледнах в огледалото, ми прилоша от гледката. Очите ми бяха подути от спане, под тях имаше дълбоки сини сенки, сякаш наскоро съм се била с някого, а бялото около ирисите ми беше пропукано с червени жилки.
Мама беше излязла преди половин час, патрулката в алеята я нямаше. Къщата беше пуста, с изключение на мен и Старк, който не се брои, защото дремеше на верандата.
Когато слязох на долния етаж, не си взех чантата, защото знаех, че ще ми пречи. Бръкнах вътре и с мъка намерих ключа, портмонето с документите ми и телефона и ги напъхах по джобовете на три-четвъртите ми дънки.
Когато излязох навън и закрачих неуверено по улицата, сърцето ми вече биеше лудо. Почти не бях обърнала внимание на репортерката от телевизията, когато съобщи кой е хотелът и къде се намира. Но все пак го бях запомнила: „Хепи Холидей” по осма улица.
„Хепи Холидей”, „Хепи Холидей”, „Хепи Холидей”, повтарях си, докато вървях, опасявайки се, че ще забравя името на хотела.
Не се усетих кога стигнах. Хотелът ми се изпречи пред очите – беше от онези скъпите, които наистина бяха четири звезди (или поне така изглеждаха отвън), жълт, голям и хубав, със слънце на покрива.
Влязох през входната врата право в уютното антре, хладно, напук на жегата отвън, и едно звънче иззвъня над главата ми, оповестявайки пристигането ми.
По дяволите. Надявах се да не налетя на някой от служителите. Но, както винаги, се случи точно обратното.
Пред мен се закова едно младо, може би малко по-младо от мен, момиче, с червена униформа, което бих сметнала за добро, красиво и учтиво, само дето то ми запречваше пътя.
- Добър ден, госпожице – ухили се тя, но не се помести. – Мога ли да Ви помогна с нещо?
- Ами... – Да, можеш ли да ми покажеш къде е стаята на оня, дето го убиха вчера - помислих си. - Сещаш ли се? А, да, чудесно. Защо питам ли? Защото искам да сравня местопрестъплението с това от историята ми. Да, нали се сещаш, аз съм писателка, може и да си чувала за мен. Сега, ще бъдеш ли така добра да се поместиш от пътя ми, за да не те цапна по тиквата с някоя ваза?
Обходих нервно антрето с очи, надявайки се да открия нещо, което да ме спаси.
Имах този късмет. Една голяма червена табела, сложена на стълбите, гласеше: „Към ресторанта „Хепи Холидей”.
- Ами, всъщност, преди няколко дни си загубих слънчевите очила. Мисля, че за последно бях в ресторанта с тях. Ако може да отида да проверя.
- Разбира се – отвърна Рони, както гласеше табелката ù, с медено гласче. – Ако искате, мога да Ви помогна.
- Не, благодаря, ще се справя и сама – казах, а мислено добавих: Не мислиш ли, че ставаш малко нахална?
Заобиколих досадната служителка и се изкачих по стълбите. Сърцето ми биеше до пръсване. Дори не знаех кой е номерът на стаята на Аезал.
Мисли, Сидни - заповядах си. - Кой беше номерът на стаята на Рик?
27, отвърнах си, Номер 27 на третия етаж.
Изкачих етажите на бегом и когато стигнах третия, много лесно открих 27ми апартамент. Беше средният от общо шестте, май че беше най-големия от тях. А и лесно го разпознах по жълтата полицейска линия с надпис „Преминаването забранено”, която спираше входа на вратата.
Въпреки това аз бутнах леко отворената врата и прескочих лентата. Влязох право в спалнята.
Всичко беше така, както си го представях, докато писах историята за Аларик. Имаше двойно изтърбушено легло, сив избелял килим, комбиниран със сиви пердета и празно гардеробче, което едва ли би могло да се нарече така.
Стъпвах на пръсти, сякаш едва ли не щях да събудя някого. Но апартамента беше празен, дори и когато влязох в кухнята и главата ми се замая от всички петна кръв по дървения под.
Заобиколих бара и застанах до хладилника, където на плота бе оставена една чаша с кафе, която беше студена на докосване. До кафето беше оставен телефон, на чиито дисплей беше изписано: „Набери: Шанън”.
В ума ми изплува разговора от снощи с майка ми, когато спомена сестрата на Аезал:
– Знае ли се дали жертвата е имала сестра или други роднински връзки?
– Тери Кокрич. Двамата с брат си са останали без родители. Горкото момиче е съсипано. Горкото момиче.
Ти си се побъркала, помислих си, когато влязох в личните съобщения на Аезал в телефона и прослушах гласовото съобщение от сестра му:
- Хей, брат ми. Липсваш ми. Как си? И защо пак не ми се обаждаш? Да не би в Джаксънвил да си намерил по-добра сестра? Надявам се, че не, защото като се върнеш, ще има бой. – Шанън се изкикоти. – Шегувам се. Обади ми се, когато се събудиш. Няма да спя специално за теб тази нощ. Чакам те. Чао. Чакай, чакай! Забравих да ти кажа. Обичам те. – Тя затвори.
Божичко. Та това беше абсолютно същото съобщение, като това, което написах.
Това е невъзможно, помислих си. Това е... нереално. Свръхестествено. Против всичко, което някога съм правила.
Погледнах към пода, където беше защриховано мястото, където бе лежала убита жертвата. Едно нещо ми направи впечатление, освен кървавите петна по пода.
Липсваше камата.
Сребърната кама с изумруди, с остър смъртоносен връх. Онази, която плени Рик с красотата си, онази, която го уби, онази, която отне Аезал от сестра му.
Изведнъж се паникьосах. Хвана ме страх да не налетя на някого или той да налети на мен. Хвана ме страх да съм тук. Хвана ме страх убиецът да не се върне.
Сърцето ми заби по-силно. Дишането ми се учести и косата ми полепна по врата ми от студената пот, която се изливаше от кожата ми.
Излязох набързо от апартамента и се затичах надолу по стълбището, прескачайки по едно стъпало.
- Намерихте ли това, което търсихте, госпожице? – попита Рони с мазно гласче, като ме спря да не изляза от хотела.
- Не... – отвърнах, преглъщайки тежко. – Много жалко, но очилата ми не са тук. Може би не съм ги загубила в ресторанта.
- Пожелавам Ви да ги откриете – усмихна се служителката, като се отдръпна от пътя ми.
Докато вървях надолу по улицата към къщи, се почудих как можеш да работиш на място, където преди една нощ се е промъкнал убиец.
Когато наближих къщи, съзрях на верандата да стои една фигура, седнала на стъпалата. Когато ме видя, се изправи и се затича към мен.
- Аби? – възкликнах. – Какво правиш тук?
- Чаках те. Исках да те видя и да ти върна това – тя ми връчи ръкописите, хвана ме за ръката и ме задърпа към къщата.
Затръшна вратата зад себе си и се хвърли на дивана. Взе дистанционното и запрехвърля каналите на телевизията.
- Къде ходи? – попита тя, докато се оправях и връщах телефона, портмонето и ключа си в чантата.
- Никъде – отвърнах, а по гърба ми полазиха ледени тръпки. – Разхождах се насам-натам. Още вчера ти казах, че не ме свърта вкъщи.
- И защо така?
- Не знам... – И тогава реших да ù кажа всичко... с изключение на приключението ми днес. – Чу ли за убийството от вчера?
Аби сякаш си глътна езика. Пребледня, порозовя, а след това и позеленя за един миг. Сви се на дивана и извърна лице към прозореца.
Тук нещо не беше наред.
- Аби? – попитах разтревожена, като седнах до нея на дивана. – Какво има? Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.
- Не – отвърна тя и в първия момент си помислих, че отговаря на това дали може да ми каже всичко. – Имам предвид, не, не съм чула за убийството – рече тя. Личеше си, че е овладяла каквото там трябва. – За какво убийство говориш?
- Все едно – казах и махнах с ръка. – Не ми се говори за това. – Наистина не ми се говореше за това, така че набързо претупах нещата и смених темата: - Хайде да играем на Монополи. Или на Маджонг. На каквото и да е, просто да не бездействаме.
- Хайде – отвърна Аби, но все още в гласа ù се долавяше нотка на тревога.
Не мога да заспя, помислих си и замерих стената с една гумичка.
Надянах слушалките от Айпод-а си на ушите и се опитах да заспя на фона на крещящата музика. Но и това не помогна. Хвърлих Айпод-а на леглото до мен и въздъхнах тежко. Дори и да можех да заспя, цяла нощ щях да сънувам кошмари за убийства с изумрудена кама.
Отново въздъхнах и взех опърпаното старо издание на любимите ми „Ирландски вълшебни сказания” от нощната масичка. Опитах се да се гмурна в приказките за народа на ший, Туаха де Данан и фоморийците, но не се получи.
Знаех какво искам, но ме беше страх да го направя – за първи път в живота ми ме беше страх. Страх да пиша.
Отидох до бюрото ми и скъсах два листа от една тетрадка. Взех един химикал и се хвърлих обратно на леглото.
Страх да пиша. Как ли пък не?
"Бетани пристъпи тихо по алеята, водеща към голямата бяла къща. Макар и тя да стъпваше на пръсти, чакълът под ботушите ù хрущеше.
Бетани беше млада и красива жена, в разцвета на живота си, на двадесет и две години. Косата ù беше дълга, гъста и черна, в момента сплетена на плитка, която се спускаше надолу по гърба ù, очите ù бяха морскосини, беше висока и слаба, с добро телосложение и яки мускули. Един от най-добрите служители на полицията. Единствената ù мечта беше да стане главен шериф. Бети беше зарязала образованието си, беше избягала от семейството си, само и само за да следва своята мечта.
Над Детройт и покрайнините му беше надвиснала нощта, обвита в лепкава мъгла. На небето като по чудо нямаше облаци, звездите искряха ярко върху мастиленото небе.
Бетани се приближи към входната врата на бялата къща и посегна към колана си, където висеше пистолетът ù. Обви пръстите си и го стисна здраво, така че кокалчетата на ръцете ù побеляха. Зареди пълнителя и предпазливо протегна ръка към дръжката на вратата.
Завъртя топката и преброи бавно до три. Пое си дъх и когато го изпусна, той образува облаче мъгла пред лицето ù. Завъртя предпазливо топката на вратата и вдигна пистолета.
Натисна топката и открехна леко вратата. В този момент дъските на пода изскърцаха и вратата се тресна в лицето ù.
Сърцето на Бетани заби бързо и тя сложи пръст на на спусъка, готова да стреля.
- Чист... – рече мъжът, който застана пред нея. Тя дори не го погледна, а се подготви да натисне спусъка, преди той да е вдигнал оръжие към нея. Но когато той вдигна двете си ръце над главата, Бети го разпозна. – Не стреляй по мен! – извика той.
- Илъм! – викна тя, без изобщо да се осъзнае, че са на местопрестъплението и че трябва да пази тишина.
Илъм тръсна глава и сложи пръст на устните си:
- Мълчи! – прошепна той. – Чисто е, влязох през задната врата и огледах цялата къща, дори и мазето. Всичко е пусто.
- Дяволите да те вземат, Илън! Щях да стрелям по теб!
Илън се подсмихна, прокара разсеяно ръка през гъстата си, кафява коса и рече:
- Да вървим.
Бетани кимна и мина зад него, все още с насочен пистолет напред, просто за всеки случай.
Илъм тръгна надолу по алеята, като веднъж се обърна и каза на Бетани:
- Оценявам, че ми пазиш гърба, но предпочитам да не ме гръмнеш. – Бетани го изгледа кръвнишки, но това изобщо не го впечатли. – Хайде, Бет, свали пистолета. Нали ти казах – всичко е чисто.
Бети се поколеба, пръстите ù трепнаха върху оръжието и тя го насочи надолу, но не го закачи на колана си.
- Хайде, мърдай – тя кимна към колата, Илъм сви рамене и забърза надолу по пътеката.
Бети тръгна към него и спря пред шофьорската врата.
- Аз карам – рече, отвори вратата и се покачи на шофьорското място.
- Ти винаги караш – промърмори недоволно Илъм и се вмъкна до Бетани.
- А ти винаги мрънкаш – подсмихна се тя.
- Свършихме си добре работата, а? – попита Илъм.
- Че кога не сме го правили – каза Бети, запали колата и подкара надолу по тихата улица. Спря на червения светофар, вдигна ръка и рече на Илъм, който се беше зазяпал в брояча: - Дай лапа, приятел.
- Само се чуй какви ги говориш – отвърна Илъм, но все пак плесна ръката си в нейната. След това, когато Бетани понечи да се дръпне, той неочаквано преплете пръсти в нейните.
Сърцето на Бети заби по-бързо и дишането ù се учести. Никога досега не бе имала истинска любов. Докато не срещна Илъм. Той следваше същата мечта като нея, беше само с една година по-голям от нея, беше красавец и най-милото момче, което беше срещала някога. Поправка – мъж. Имаше гъста кафеникаво-черна коса, сребристи очи с цвета на ноемврийска мъгла, светла кожа, беше висок и строен с добро и яко телосложение, точно като нея. Винаги се отнасяше с нея както подобава, понякога дори я защитаваше като по-голям брат.
Единствения проблем беше, че тя нямаше смелост да си признае какво чувства към него.
Бетани дръпна ръката си с нежелание, когато светофарът светна зелено.
- Хей, Бети – рече Илъм. – Какво ще правиш тази вечер?
- Не знам – тя сви рамене. – Ще се мотая из къщи.
- Петък е. Свършихме си добре работата. Какво ще кажеш да се мотаем заедно? Сами сме, скучаем, а и защо не си откраднем малко време насаме?
Насаме. О, Боже, помисли Бетани. Той каза насаме. Което означава... само той и аз. Само той и аз. Цяла вечер.
- Защо не? – Бетани сви рамене, правейки се на безразлична, но всъщност отвътре сияеше от радост.
- Добре – ухили се Илъм. – Тогава да отидем до полицейското управление да оставим колата и кръгом у вас."
Въздъхнах и оставих химикалката. Точно от това се нуждаех.
© Никол Все права защищены