Дните се превърнаха в седмици, седмиците - в месеци. Всяка сутрин Сакрил се качваше на скритата полянка, където го чакаше малката му войска. Позволи на гнева си да расте, укрепи го и свикна с него. Дотолкова, че спря да се усмихва и да се забавлява на шегите на другите.

        Лицето му стана по-сурово и студено, силата му растеше. Тренираше скелетите си до обяд, след което се връщаше в двореца, хапваше и цял следобед наблюдаваше упражненията на войниците. В края на седмицата се отчиташе на Пралик, получаваше заплатата си и вечерта излизаше из града с Парегал и другарите му. Наливаха се с бира, вземаха по някоя курва и се забавляваха до сутринта, след което се прибираха в двореца, опикавайки всички улички по пътя си. Животът бе уреден и спокоен. Нищо повече не му трябваше.

        Чувстваше сила и увереност. Дори когато лягаше да спи, не пускаше своята банда от близо четиридесет скелета. Усещаше ги как някъде там горе се бият неуморно. По съвет на приятелите си промени своя външен вид - остави косата си дълга и носеше черно копринено наметало, закупено от градския пазар. Вече имаше право да язди коня си из града и мнозина го разпознаваха като некромансъра на краля. Но всичко това приключи изведнъж, за една вечер.

         Тъкмо всички вечеряха, когато в столовата влезе Пралик:

- Сакрил, идваш с мен. Веднага!

         Излязоха на плаца, където ги чакаше един от придворните, облечен в копринени дрехи, с широки ръкави и надиплена яка. На гърдите му висеше голям медальон и целият му вид показваше, че заема висок пост.

        - Негово Величество е разбрал, че има некромансър и желае да го види.

          Поведе Сакрил към двореца, под смръщения поглед на Пралик, като му нареждаше:

         - Като влезеш, трябва да се поклониш. Не говориш, докато не те попитат. Не гледаш никого в очите и не правиш резки движения. Ако кралят загуби интерес към теб, се покланяш и си тръгваш.

- Разбрах!

         Минаха през градините, отрупани с красиви цветя, тук-там имаше поставени статуи на воини, жени и животни, фонтанът на двора пееше тихо. Самият дворец беше огромен, с бели колони, украсени от изкусен майстор и с увити около тях цъфнали растения. Смрачаваше се, но навсякъде бе осветено от малки фенери, изработени от тънко ковано желязо и матово стъкло. Чуваше се музика от флейти и мандолини.

         Влязоха вътре и потънаха в мек и дебел килим. Навсякъде щъкаха лакеи, имаше и много гости с чаши в ръка - не дървени, а от стъкло, каквито Сакрил не бе виждал. Килимът ги отведе нагоре по стълбите и ги пусна в тронната зала.

         Имаше огромни маси, подредени в буквата “П”, отрупани с всевъзможни ястия. Зад всеки от гостите стоеше слуга с кана вино, внимаващ да няма празни чаши. Празненството бе в разгара си. Всички бяха много пияни, скъпите им дрехи бяха омазани с храна и вино, надвикваха се един друг и никой не поглеждаше пространството между масите, където се редуваха танцьорки, жонгльори и шутове. Музикантите бяха скрити някъде и само музиката им долиташе.

        В средата на пиршеството бе кралският трон. Самият крал изглеждаше чудовищно. Бе по-широк, отколкото висок, с малка глава и бебешко лице с дребни събрани очички. Почти нямаше коса. Глозгаше огромен кокал и мазнината капеше по гърдите му.

        Придворният бутна Сакрил, който излезе от вцепенението си и се поклони. Никой не го забеляза. Остана да чака така и се опитваше да не се взира в лицата. Гледката го отвращаваше, като знаеше как живеят хората отвън. Тук всичко бе в изобилие - храната, лукса, покварата и лакомията.

Мина доста време, преди кралят да го забележи.

- Ааа, ето го моя некромансър! Защо се забави толкова?

        Гласът му също бе отвратителен. Сакрил не сметна за необходимо да отговори.

        - Тишина! - извика кралят. Музиката веднага спря, гостите се сепнаха, или поне по-трезвите от тях. Само някъде се чуваше хъркане.

        - Скъпи приятели, малко крале имат некромансъри на служба и аз съм един от тях. Защото съм велик крал и мога да имам всичко!

        Оставаше само да загрухти от задоволство. Чуха се рехави ръкопляскания.

        - Сега той ще ни изнесе представление, каквото не сте виждали! Започвай, искам твоите скелети да ни наливат вино и да прислужват!

        Тогава Сакрил отвърна с възможно най-почтителния си тон:

        - Ваше Величество, не мога да призова скелети в тази зала, защото няма такива,…

        Някой избухна в смях, поет и от другите. Когато смеховете стихнаха, Сакрил продължи:

- ... но мога да призова скелети навън, ако такова е желанието Ви.

         - Ммм, добре, ще трябва да ставаме от масата. Ти излез навън и покажи какво можеш, ние ще гледаме от прозорците! - Дортен изглежда се подразни, но вече бе предизвикал интереса на гостите си и не искаше да се изложи.

        Сакрил излезе в градината и повдигна очи. Наблюдаваха го десетки благороднически глави, надвесени от прозорците като гарвани. Той мислено пусна дружинката си в гората, за да събере сили за представлението.

- Хайде, какво чакаш? - някой хвърли оглозган кокал.

         И тук Сакрил кипна. Впрегна целия си гняв и градината заскърца, закипя. Отвсякъде започнаха да изкачат скелети, потъпкаха цветята, събориха две от статуите. Някой изпищя и мигом всички се развикаха:

- Помощ! Стража! Помощ!

         Настана паника. Сакрил пусна скелетите и се зачуди какво да прави, но дочу тихо подвикване от мрака:

- Ела тук! Бързо!

          Беше Пралик, стискащ копие в ръка. Двамата побягнаха към конюшнята.

         - Изчезни веднага от кралството, ако искаш да живееш! Върни ми медальона, яхвай коня си и да те няма!

         Не бе необходимо да го приканват повече. Стражите бяха отворили портата и мракът на градските улици бързо го погълна.