Ден сряда. Някаква среда, но уви, не като средата на топъл хляб в шест сутринта. Както обикновено отварям очи, пуфтя на път към банята, почесвам си брадата. Кафе, голямо колкото главата ми. Късна пролет и времето навън е приятно, но с нищо не подсказва да е нещо различно от обикновеното. Търся си дънките, взимам тениска от простора, забравям си ключовете. Връщам се. Изпускам автобуса. Псувам на ум. Закъснявам. Следващия се бави прекалено много. Вътре - тъпканица, нищо ново. Надувам музиката, поне нещо хубаво да има в тоя проклет ден. Разцъквам фейсбук, удрям няколко лайка, ранобудни хора ми задръстват нюсфийда с тъпи статуси. Все тая. Прибирам телефона в джоба. В автобуса мирише на лук и вкиснато, прекалено е рано за тая смрадня. Мръщя се, пак псувам на ум. И незнайно как, както си седя подпрян на средната врата, докато застаряваща лелка си бута чантата в ребрата ми, поглеждам в дясно и те виждам. Красиво създание, седящо до прозореца на два реда от мен. Цветно, не сиво, като всички останали. Забравям за болката в ребрата, не усещам, че малко момиченце старателно се опитва да ме настъпи, каквото и да му коства това.
Червени коси, слушалки, големи очи. Изразителни. Пълни с някакви мисли, загледани през прозореца. Бледа кожа. И една лека усмивка, играеща по устните. Чудя се на какво се усмихваш така хубаво. Приисква ми се да напиша статус във фейсбук за теб. Като принцеса си, а красивата ти каляска изведнъж се е превърнала във вмирисан автобус и сякаш си прекалено възпитана, за да възроптаеш. Не знам колко време съм те гледал. Дали съм зяпал? Да не би да ми е потекла лигата? Ама по едно време ми улови погледа, като с ласо. Погледите ни сякаш залепнаха, омазани целите в карамел. Гледаше ме сякаш въпросително, после пак онази лека усмивка и ми пусна погледа. Почувствах се като удавник, който за момент е държал спасителен пояс и след това някой му го е взел изневиделица.
К'во ми става, бе? Я да се стегна. Забих поглед в земята. Автобусът профуча през светофара на кръстовището и тъкмо се обръщах към вратата, за да сляза, усетих нещо. Теб усетих. Не ме питай как. Знам, че беше зад мен. Страх ме бе да се обърна, ама целия бях настръхнал. Вратите се отвориха и слязох, някак зашеметен от цялото това нещо. А ти мина покрай мен и ръцете ни се докоснаха и сякаш небето се отвори и звездите на целия космос се изсипаха върху мен. Спрях и се загледах в теб, докато отминаваше с бърза крачка. Пробивах дупка в гърба ти с поглед. Обърна се и ме погледна. Как се случи не знам. Но погледите ни пак се уловиха и ми се прииска да те целуна.
И така изчезна в тълпата. Мисълта за теб обаче си беше проправила път до мозъка ми и си беше изкопала малко местенце там, така, че да ме гложди. Цял ден работя разсеян, отвеян, главата ми е другаде. Каква концентрация, братче? Умът ми единствено се връща назад и преповтаря онези две (в главата ми беше по-дълго) минути, в които ти се любувах като пълен психар. Не знам защо, ама ми беше неловко. Имах чувството, че всичките ми колеги знаят за какво си мисля и ме гледат с упрек. Пак си въобразявам неща, никой не го интересувам в девет сутринта. А ти накъде беше тръгнала така? И как можеш да изглеждаш толкова красиво в тия безбожно рани часове, в които си е направо незаконно да се будиш? Не че съжалявам, че те видях. Напротив даже. Ама сега тия мисли не ми дават мира и не ме свърта на едно място. Кога ще те видя пак? Дали ще те видя пак? Психарска история, наистина. Да срещам мацки по барове - да. Да срещам мацки в интернет -окей. Ама да срещам мацки в автобуса? И до там ли стигнах вече? От тиндър и хоп! направо в реалния живот. Как да те издиря сега? Как ли се казваш? Ако поне ти знаех името, че да те стоукна във фейса, да знам какво харесваш, с какво се занимаваш, къде обичаш да ходиш, имаш ли си приятел. Прекалено лесно щеше да е така, а явно не може. Пак се хванах, че псувам на ум, докато се опитвам да ти измисля име и въображаем живот.
Бягаш ми в съзнанието като на стоп кадър. Само това ми трябваше.
И някак целия ден отмина в това да се лутам в собственото си съзнание и всичко друго да правя механично. Все ми е тая, че разлях кафе в конферентната зала, не вдигнах телефона на шефа и пратих три грешни имейла. Това жените са страшна работа.
Страшно е и след работа. София, седем, средата на седмицата - ад. Не Дантевия, а няколко нива отгоре. Задръствания, светофари, класкони, катастрофи. Благодариш си на здравите нерви и ангела, че си жив и с всичкия си след два часа прибиране. Срядата е позната като малкия петък и затова без много-много да му мисля отивам в бара до нас да пия по бира. След всичко, дето ми се случи през деня сега съзнанието ми е странно празно. Не че ми лиспват всички тия жужащи мисли, пробуждащи се като комари, които хапят и то все на едно и също място. Влизам в бара, пропвавям си път през цигарената мъгла, взимам си бира и сядам в ъгъла. Много го обичам тоя бар, като вкъщи, само дето им плащам няк'ви пари от време на време на барманчетата. Много се имаме ние с тях, приятели са ми. Израснахме заедно и с тях май за пръв път се напих някъде в Строежа или около него. Пия си бирата, а бара е тъмница, ама от ония задушевните. Можеш да си доведеш момичето тук, да я черпиш едно и да й пускаш ръце от време на време, никой няма да разбере. Всички знаем де, ама няма да се мръщим, даже няма да гледаме. Културни хора.
Често пъти са ме питали дали вярвам в съдбата. Вдигам рамене, нямам точен отговор. Ако нещо трябва да стане, то ще си стане. Ако си скъсаш задника, за да го направиш, пак ще стане рано или късно. Май не вярвам много в тия неща, ама тази вечер беше друга. Друг ми стана и живота след нея, 'щото както си допивах бирата и в бара влезе ти. Щях да се удавя в последната си глътка, казвам ти. Направо ми спря сърцето. Как реши да се появиш точно сега и защо ще си остане загадка за мен. Ама беше сама, което адски много ми хареса. Отиде на бара, в едната ръка държеше цигара. Не съм си мечтал да бъда фас до сега, ама ако това значеше да ти догарям между устните - пиши ме. Същата, каквато те помня. Не че успях да те забравя за тези няколко часа (повярвай ми, не съм и опитвал), ама все си повтарях, че може да ми се е сторило. Знаеш, опитвах да се излъжа и да не мисля за теб непрекъснато, че нещо започваше да става плашещо. А ето те сега, седнала на бар плота. Как да ида за втора бира, като ти си там? Да те погледна ли? Помниш ли ме? Дали си ме видяла сутринта изобщо или само си измислям? Да ти кажа ли нещо? Какво да ти кажа? Чувствам се като третокласник и дланите ми се потят и нещо май започна да ме втриса. На няколко пъти ми идеше да си тръгна и изобщо да не поглеждам назад, но не можах.
Докато си оплаквах съдбата и се чудех дали да се държа мъжки и да ида при теб или съвсем по мъжки да си тръгна незабелязано, на масата се появиха две бири, вървящи в комплект с теб. Е това не го бях очаквал. Усещах се като риба, на която някой е изпил цялото море. Мигам на парцали, отварям си устата и това е. Това май хич не те притесни, настани се на стола до мен, чукна си бирата в моята и отпи грамаданска глътка. Ох, тези устни... А аз май продължавам да мигам. Усещам как си излязох от тялото и ставам свидетел на сцената някъде от тавана на бара. Иска ми се да се сритам, че да се окопитя и да взема да кажа нещо, ама не. Ти палиш втора цигара, хвърляш ми бегли погледи от време на време. Да не би да чакаш да кажа нещо? Недей, 'щото май няма да успея.
- Ще си говорим ли или само ще си мигаме? - гледаш ме усмихнато и очакваш някакъв сериозен отговор на въпроса си.
- Ми... ще си говорим, ама все пак трябва и да мигаме. - добре, браво. Я виж, може да съм и забавен, когато не съм зает да се правя на риба.
Засмя се и си дръпна от цигарата. Издуха си дима към мен и така ми залютя на очите, че май наистина щях само да мигам до края на вечерта. Ама не ми се наложи. Изведнъж цялото помещение потъна в мъгла и образът ти избледня. Стъписах се. Как успях да те изгубя, като тъкмо те намерих. Това само на мен може да се случи. Чувам някакъв далечен звън, който се приближава все повече. Отварям очи. Силна слънчева светлина ме заслепява, мръщя се и пак псувам на ум. Оказвам се в леглото, часът е седем и е сряда. Сънувал съм. Ха. Разбира се. На кого изобщо се случват подобни неща в реалния живот? Къде ги тия красиви момичета в девет сутринта? Само едно ще кажа - не и в градския.
Ставам, пуфтя към банята, почесвам си брадата. Ден сряда, някаква среда, но уви...