Понякога болката е толкова силна, че първоначално не се усеща. Чудиш се какво става, чувстваш, че нещо не е наред, но не знаеш какво. Докато не видиш...
Той бавно отвори очи и се огледа. Хората покрай него не му обръщаха внимание. Опита се да стане- впрегна всички сили, но нещо не беше наред. Не успя да се изправи. Кръвта нахлу в главата му. Нали знаете - когато нямате представа какво става, когато изведнъж ви хваща необясним страх и дори ви си вие свят.
Беше объркан- но не от болката, нея още я нямаше- а от притеснените подвиквания 'Smudge, добре ли си?', от уплашените погледи, от безсилието- той не знаеше как, защо... Заоглежда се като малко дете, на което са взели играчката- с безпомощен поглед, преди да заплаче.
Нещо наистина не беше наред. Погледна напред - Боже мой... кракът му... Не беше нормално, беше странно изкривен, лежащ плътно на земята, неподвижен. Усети приятелска ръка и я хвана здраво. Искаше да се изправи, търсеше помощ само за това - не за друго. Но не можеше...
В този момент всеки един присъстващ би му помогнал, ако можеше. Не, това не беше истина, не трябваше да става така. 'Не го прави, изчакай!' Какво имаше да чака?!
Сърцето му заби още по-бързо, лека болка започна да обхваща тялото му. Бавно навлизаше в реалността. А хората... хората отиваха до него и се обръщаха с ужасени погледи. Не искаха да го плашат. Но пълната тишина, погълнала всичко, въпреки хилядите хора, беше достатъчна. Още по- страшно беше тихото шептене- недоумението на недоразбралите. 'Не се безпокой, Smudge, всичко ще се оправи', 'Ти си силно момче, Smudge', 'Дръж се, приятел...'
Болката... по-силна... неописуема... болка... Не можеше да стои. Силата му се губеше. Легна назад и покри очите си с ръце. Не, той не плачеше. Искаше да се скрие от реалността, да я превъзмогне. Не можеше да диша. През ума му минаваха страшно много мисли - въпроси за настоящето, съмнения, какво ще стане с него?, ще бъде ли същият?, Страх - от неизвестността, от почти сигурния провал, от реакцията на хората - дали ще го помислят за прекалено слаб? Как изобщо щеше да се справи?! Не искаше да изпада в паника, но тази безкрайна неяснота, съмнения, го задушаваха още повече. А и болката...
Искаше да ги успокои - всички тях, които се притесняваха не по-малко от него, тези, които заплакаха преди него, които го аплодираха и знаеха, че заслужава повече от това. Но защо винаги се случва така?! Хората биват оценени, едва след като загубят миналия си блясък. Едва когато пробудят съжаление.
Болеше го. Те щяха да му помогнат, вече го правеха, но после щеше да вижда само жални погледи. Трябваше да се бори още повече, да се доказва наново... и щеше да го направи. Нямаше съмнения за това.
Вече не чуваше думите на съотборниците си. Пред очите му всичко беше размазано. Не плачеше - чувстваше се прекалено зле, за да го прави, дори само за да го помисли. Хиляди гледаха как го изнасят - до един вперили поглед в него. И ако това не беше успех!
Последното, което чу и усети, различно от болка, бяха думите на най-стария, най-мъдрия, неговия пример. 'Ти си най-смелото момче, което съм срещал, Smudge. Вярвам в теб. Всички вярваме в теб. Дръж се!' А после и сърдечното му ръкостискане, преди да си отиде.
След това всичко замря. Болката изчезна... както и всичко друго. Беше в безсъзнание. Но не за пред хората - не, само за себе се. За другите той си оставаше герой - борбен и силен, доколкото му позволяваше човешката му същност. Агонията - физическа и психическа, беше нещо, което нито един истински играч не би си позволил да покаже пред верните фенове. Заради себе си. Заради отбора.