Въведение
Ако ме попиташ защо избрах точно това за заглавие на новото предизвикателство, което отправям към себе си ще ти кажа, че нямам абсолютно никаква представа.
Дали звуците на любимата „Лили” и на още по - любимия саксофон ме накараха да поставя именно това за начало на нещо наистина задълбочено; дали беше Даниса, и изпълнените с живот и различни цветове редове, които оживяваха в „Не свикнах да те няма” или беше Ти?
Онази светлина, която караше всичко в мен да трепти на различни честоти и да те жадува по начин непознат за човечеството, който можеше да бъде описан единствено чрез докосване, и безрезервно отдаване.
Желанието, което събуждаше глад за нежност и надежда, че все пак, може би, всичко онова, за което мълчим е напълно възможно да се сбъдне.
И не, защото съм удавник, и не, защото си сламка, за която да се хвана, а, защото точно, както е написала Даниса: „Тя ми лекува душата”.
Гледам изписаните дотук редове и това, което чувствам е трепет, вълнение, и въодушевление от предстоящото Ново.
Гледах написаното, но и написаното ме гледаше също, и това, за което мислех беше: Дали ще е нещо различно от мен или все нещо допирно ще има със същността ми?
И днес бях разхвърляна, а „Лили беше тук” все така звучеше, изпълвайки душата със спокойствие, мир, и усещане за завършеност.
Гледах Новото, което стоеше на пътя ми, втренчено в мен, с протегнати като на малко дете ръце, което искаше неща, които на свой ред се римуваха единствено с Любов.
Любов - нещото, за което бях изписала страшно много редове. Безумна, разтърсваща до основи, изпълваща и разрушаваща; водеща до лудост. Безрезервна, безгранична и всеотдайна. Любов, която не познаваше страха, но много добре знаеше какъв е вкусът на сълзите и разочарованията.
Сълзи, които, ако ги нямаше на лицето ми, извиращи от сърцето ми; капещи от очите ми и разбиващи се в тишината ми.. Е, човек нямаше да ме разпознае без тях (толкова много бяха мен).
Разочарования, които на свой ред с викове искаха да изплуват от най - затънтените места на тъмнината ми.
Отново поглеждам изписаните дотук редове и виждам отражението си в тях или пък те се отразяваха в мен?
„Имаше ли значение, всъщност...”, въздъхнах сама на себе си. Написаното беше мен. Аз бях написаното.
Съвършено счупени и счупени в съвършенството си.
И точно там, на ръба на пропастите ми, се познах.
Все още нямам идея защо е „На дъх влюбване: Истории от някога”, но знам, че някъде там, по пътя, ще разбера.
А ти... Ако искаш и ти да разбереш - повърви с мен. Не е нужно да сме заедно през целия път, а само, докато намериш собствените си отговори.
Може и да останеш за повече.
Тръгваме ли?
***
Запалвам цигара.
Първата от много време насам.
Знам, че не трябва да пуша, а причините не са една или две.
Днес, обаче, противоположностите в мен се блъскат и с трепереща ръка запалвам цигарата.
Усещането беше сякаш никога не бях спирала да пуша...
Никотинова целувка.
Експлозия на сетивата.
Стоиш пред мен, а димът очертава силуета ти...
На студения мартенски ден му липсваха твоите облачност и морски бриз, както, и ветровете ти, които разпиляваха мислите ми, като калинки.
Като потвърждение, че сякаш си чула мислите ми небето се намръщи и изсипа най – проливния дъжд, който бях виждала някога.
В морето се вихреха хиляди природни стихии, чиито стонове заглъхваха там, където нямаше бряг.
Времето навън беше точно такова, каквото беше в душата ми – помитащо...
Мислите ми препускаха към теб, подобно на вълните, които закачливо се гонеха една с друга.
Ето защо винаги си ужасно близо до мен (остава само да затворя очи и тогава успявам дори, и да те докосна).
Запалих още една цигара.
Бях спряла да пуша, а гадният навик отново се настаняваше в ежедневието ми.
Капките удряха бясно по прозореца и за кратко те прогониха от мислите ми.
Погледнах навън и точно в този момент светкавица проряза небето, изгубвайки очертанията си в зениците ми...
Не се стремя да го правя, но цялостта ми с героинята предразполага към това.
Поздрави и благодаря, че се отби 🌷