- Видиш ли я нашта, ма, Станке? Утре-вдругиден свекърва ще стане, внуци ще завъди, а я каква се е набелила и начервила; косата на букли, всеки ден с нови рокли, с токчета… - От дъното на огромната кухня гласът на старицата звучеше глухо, като на призрак:
- И откога е свалила черното, помниш ли? Едвам три години слагахме скоро на Симеон, Бог да го прости, а тя – фръц нагоре, фръц надолу, тепърва с момите ли ще се замомява, джанъм!
Дъщерята, затънала около печката като в пещера, викна от другия край на стаята:
- Ух, мамо, стига вече де, омля ми мозъка! – и неочаквано се разплака. – Остави я на мира, и да се погребе жива до него, Симеон от гроба няма да стане!
Тези разговори се повтаряха всеки ден – отново и отново, сякаш хулите по снахата можеха да върнат на старицата починалия син… докато един ден Станка сама тръгна към миньорския блок, да поговори с вдовицата на брат си и да снеме най-сетне тоя товар от плещите си.
Снаха й я посрещна по халат, тъкмо се беше изкъпала и се канеше да изли ...