- Видиш ли я нашта, ма, Станке?  Утре-вдругиден свекърва ще стане, внуци ще завъди, а я каква се е набелила и начервила; косата на букли, всеки ден с нови рокли, с токчета… - От дъното на огромната кухня гласът на старицата звучеше глухо, като на призрак:

- И откога е свалила черното, помниш ли? Едвам три години слагахме скоро на Симеон, Бог да го прости, а тя – фръц нагоре, фръц надолу, тепърва с момите ли ще се замомява, джанъм!
Дъщерята, затънала около печката като в пещера, викна от другия край на стаята:
- Ух, мамо, стига вече де, омля ми мозъка! – и неочаквано се разплака. – Остави я на мира, и да се погребе жива до него, Симеон от гроба няма да стане!
Тези разговори се повтаряха всеки ден – отново и отново, сякаш хулите по снахата можеха да върнат на старицата починалия син… докато един ден Станка сама тръгна към миньорския блок, да поговори с вдовицата на брат си и да снеме най-сетне тоя товар от плещите си.
Снаха й я посрещна по халат, тъкмо се беше изкъпала и се канеше да излиза. Беше порозовяла от банята, ухаеше на скъпи сапуни и парфюм, хубава беше…  Станка се шмугна в спалнята като невестулка и ахна - Красимира се беше нагиздила с такова бельо, дето само по филмите беше виждала, че и с прашки!
- Ехе, каквато си се докарала, личи си, че тая вечер ще се събличаш пред някого! – вкисели й се в устата от тия думи, та чак не можа да се доизкаже.
- Виж какво, како, - снахата приседна на леглото й я погледна с нови очи, такива очи зълвата не помнеше - три години жалих Симеон, стига толкова! Млада съм още, може пак да ми излезе късметът, няма цял живот сама да кукувам, я!
Така и не й каза за какво беше дошла. Каквото и да й бях казала, все тая ще е – Краса се е вкопчила в живота, тя е корава жена, няма да се погребе като мене…
Самата тя, миньорска вдовица, Станка беше загробила младините и живота си, откак мъжът й си отиде. Търчеше, суетеше се, парите вечно не й стигаха, децата се разболяваха, после се женеха, раждаха се внучетата й, после се гътнаха един подир друг старците… все другите жалеше, вечно я чакаха някъде, все някого трябваше да нахрани...
Тръгна си от Красимира още по-смалена и посивяла, разбрала за пореден път, че на света има и други жени – такива като вдовицата на брат й, които живеят, докато дишат! Видя се с очите на младата: сива мишка, мазна слугиня, жена без възраст, грохнала от несгоди и шетня, истинска кранта, родена само да бабичосва… Вечерта плака сама в студената си стая, да не я чува майка й, плака за погубения си живот, за мъжа на живота си и за брат си, издъхнали в шахтите на рудника; плака за малкото си любовници, побързали да се скрият във вонливите си черупки при съпругите, колчем им споменеше за женитба; плака за децата си, пръснати по незнайни краища, за проклетиите на изкуфялата старица оттатък, които й правеха живота още по-горчив…
Красимира не й се обади с месеци. Не смее да ни гледа в очите зарад любовника си, мислеше си Станка - не е от вчера в това село и знае как всичко се разчува… срамува се, значи още има съвест.
Двете жени се виждаха само сутрин на спирката. Поздравяваха се от хорски срам и всяка се качваше в своя автобус – единият - за рудника, другият - от рудника. Прокълнатото място, станало гроб за съпрузите им, вече не ги свързваше, останало беше само едното роднинство, чието пламъче едвам мъждукаше, поддържано единствено от болната старица.
В края на пролетта си отиде и тя. Около болестта на майка си и погребението, Станка не успя да забележи промените у снаха си – според обичая, Красимира се беше почернила цялата, за да изпрати свекърва си до последното й жилище. Шетаха замаяни и едва се поглеждаха през сълзи. И чак след десетина дни, сякаш неочаквано се бе пробудила, видя ясно, че от братовата й жена беше останала само една сянка – влачеше се занемарена, в овехтели джинси и торбести пуловери; личеше си, че отдавна не си е боядисвала косата; над горната й устна отново бяха избуяли косъмчетата, на които толкова се смееха като млади – „на хайдут Велко мустаците”.
- Красо, стегни се ма, кака, облечи нещо хубавко, оправи си косата! – подхвърли веднъж Станка, колкото да завърже разговор.  – Какво си се повлякла такава, замязала си на бабичка, още малко и ще станеш като мене… кранта, добави мислено, а на глас викна: - Диети ли пазиш, какво правиш, пребледняла си като смъртник и синьо имаш под очите!
Красимира наведе глава и запали нова цигара. Каквото и да кажеше, все нямаше да удари на място… на тоя свят всеки сам си бере грижата и сам си оправя бакиите, а нейните се бяха натрупали много. Толкова много, че и Господ да слезеше от небето, щеше да ахне и нямаше да й помогне! Ако знаеше смачканата й зълва, че любовникът й все по-често й вдига ръка, сигурно щеше да подскочи от радост! И как не – трън беше в очите на мъжовите си роднини гиздавата Красимира, парите, дето харчеше за мазила и премени, се пресмятаха и обсъждаха при всяко събиране; не минаваше празник да не я одумат - че ей на, пак с нова рокля, видя ли я в аптеката от кои превръзки си купува, пак пилее парите, дето с кървава пот ги изкарва Симеон в забоя… Сега вдовицата си плащаше скъпо и прескъпо за някогашния лукс – младият й любовник имаше редки пръсти и все по-често й искаше пари – за това, за онова… докато й свърши търпилото и кавгите започнаха. Само че този беше кибритлия, бързо кипваше и още по-бързо налиташе на бой. Най-напред бяха само шамари, после започна да й налита с юмруци и хубавата Красимира, красавицата на рудника, се научи да ходи посред лято облечена като за поход в планината – синини имаше навсякъде. И вместо да го натири, взе, че изтегли два заема – да му оправи колата, че да ходят с нея на море. Море! Щеше да го гледа морето през крив макарон – нали беше полудял по еврофутбола, като започнеше да залага, джобовете му сами се изпразваха…
Някак неусетно забеляза, че любовникът й стана много старателен – сутрин - душ, вечер - душ, по мръкнало излизаше уж до Еврофутбола, а се бавеше с часове и Красимира все по-често дремеше сама пред изстиналата вечеря. "Ще го натиря - каза си вечерта, в която се случи всичко - ще му бия дузпата, но първо ще разбера къде ходи." Твърде много поведението му намирисваше на ново влюбване, тя познаваше този поглед сутрин пред огледалото, неочакваното влечение към хубави парфюми, скъпи сапуни и нови дънки… И след новините по БТВ излезе.
Селото беше притихнало, тук хората работеха много и си лягаха рано. Надникна в Еврофутбола, в трите кръчми, обиколи центъра и като не го видя никъде, се прилепи към оградите. Неусетно краката я поведоха сами към бащиния дом на мъжа й, толкова години беше изминавала този път механично, че не усети как се озова пред портата. Звъня дълго и влезе, неочаквано сграбчена от някаква черна тревога. В къщата беше някак странно тихо, от опит знаеше, че когато човек живее сам, има отчаяна нужда да чува нещо – радио, телевизор… Боже, можеше да е станало всичко - Станка не е първа младост, какво ли не може да му се случи на човек на тая възраст. Отвори вратата и първото нещо, което видя, бяха белите крака на зълва й, които махаха като знаменца; видя в гръб голия мъж върху нея и понечи да се върне, засрамена от нахлуването си в чуждия живот, но нещо в мъжа я накара да се закове – белегът на гърба… беше Драго, любовникът й. Изплака високо, като простреляна птица и се запрепъва в тъмния коридор, изтича на улицата и клекна до оградата. Сърцето й биеше лудо, краката не я държаха и за миг я връхлетя същото чувство, като в деня, когато пак така клечеше пред една ограда и скимтеше тихо, като пребито животинче – тогава 16 часа вися пред рудника в очакване да извадят затрупаните миньори; точно така беше запрепускало сърцето, така се бяха подкосили краката й, когато изнесоха първия труп и тя позна кърпените ботуши на мъжа си.
Настигна я гласът на зълва й: "Краси, чакай, мога всичко да ти обясня!" – но краката я понесоха този път към собствения й дом. Станка тичаше след нея само по пеньоар. Във входа на блока Красимира спря и отблъсна с две ръце зълва си: "Мръсница, махай се, мръсница! – блъскаше я в гърдите, но Станка упорито повтаряше: Краси, чуй ме, Краси!"
В апартамента тръсна на зълва си пепелник, наля и от най-лютата ракия, наля и на себе си и я погледна в очите:
- Е, како, ние сега с тебе не сме само зълва и снаха, вече станахме ортачки!
Станка преглътна подигравката, преглътна и ракията и зашепна като молитва:
- Не ме съди, Краси, моля те, прости ми, той само няколко пъти е идвал у нас, искаше ми пари – имам да връщам, вика, на Красито, помогни ми, како Станке! – издуха носа си с крайчето на пеньоара и отново надигна чашата, - и започна да ми се умилква: "Ти, вика, си хубава жена, не се дърпай, отпусни си душата, заслужаваш го! Вече, вика, си на финалната права и няма защо да се стискаш, още малко и пенсионерите ще спрат да те заглеждат…"
Красимира се разсмя истерично:

- На финалната права, значи! Той и на мен така викаше - че съм на финалната права, щото като се оженят синовете и ми донесат внучета, никой нямало да ме поглежда…  
Плахо, после все по-силно, се разсмя и Станка. Тупаха се по раменете, биеха с юмруци по масата и се превиваха; задавяха се и глътваха от скоросмъртницата и пак се смееха; хълцаха и стенеха, сълзи се стичаха по бузите им; шляпаха се по бедрата и продължаваха да се смеят, сочеха се с показалци и повтаряха като обезумели „На финалната права!” Смяха се толкова дълго, че на Станка й прилоша, а Красимира неудържимо се разхълца, съседите от горния етаж тропаха, от съседния апартамент думкаха с юмруци по стените, а от долния етаж дънеха по тавана с някаква точилка; масата и столовете се клатеха, паркетът скърцаше, стъклата на бюфета звъняха.
Като се насмяха до насита, грабнаха калкулатора и изчислиха загубите – мерзавецът беше измъкнал от едната точно толкова пари, колкото и от другата. Сложиха разходите в графата „на финалната права” и отново станаха някогашната Красимира и някогашната Станка. Свои бяха, род бяха, участта им беше еднаква и нямаше защо да се омразяват заради един селски хитрец, който, както се оказа по-късно, от това живееше – да се умилква край миньорските вдовици, да им шепне, че са на финалната права и да им измъква паричките…