Вървях. Крачех бавно и както винаги замечтано, без да обръщам внимание на каквото и да е друго действие. Това бях аз - един мечтател. През по-голямата част от времето си фантазирах и живеех в своя сантиментален и красив свят, където любовта беше тунелът, през който минаваха всички мои мисли, превръщаха се в прекрасни цветове и ме зареждаха с надеждата и вярата, че всичко това някога може да бъде реалност.
Летях, плачех, влюбвах се и мразех, разхождах се между дърветатa, разказващи ми за древните богове, развеселяващи ме с игрите на феите, живеех в огромни дворци и се запознавах с прекрасни хора.
Постоянен обект на моите фантазии беше един човек, който дори не познавах, но у който намирах огромен магнетизъм и очарователност. Много бяха като нея, но само тя привличаше така вниманието ми. Макар и да учихме в една и съща гимназия нямахме никакъв повод да се заговорим. Разминавахме се често по улиците, поглеждахме се бегло и след това всеки продължаваше по пътя си. Оставаше единствено споменът... и мечтите.
Лятната ваканция вече бе към всоя край и самата мисъл, че ми предстои отново да я виждам често разтуптяваше сърцето ми. Лицето и бе винаги толкова спокойно и красиво, очите и те омагьосваха, а неустоимото и тяло човек би гледал с часове. Това беше човек, на които тайно и дълбоко се възхищавах. Човек с прекрасен живот, голям късмет и верни приятели, и - на пръв поглед - прекрасно бъдеще. Винаги се чудех кой определя съдбата на човек, кой го тласка по пътя?
След началото на учебната година често минавах през класната й стая колкото само да я зърна, да се насладя на това божествено създание, а след това продължавах да вървя, мечтаейки.
Мечтаех за една силна и красива връзка, за много любов и щастие, за едни най-обикновени ситуации и случки, завършващи с целувка. Моментът, в който ще се запознаем, първата ни среща, първата прегръдка, първият път, когато слънцето ще изгрее единствено за нас, първият път, когато ще кажа "Обичам те!".
Но всичко това беше просто невъзможно. А може би не беше.
Вървях на път за вкъщи и мсилех, разговарях със себе си, фантазирах, мислих си за нея. Беше нахлула в съзнанието ми и бе проникнала дълбоко. Точно тогава се чудех какъв би бил начинът да се запознаем. Е, разбира се, нищо не би се случило от раз, най-вече това. Щеше да бъде просто някаква съвсем обикновена случка, дори само за секунда, но все трябваше да се започне от някъде, а от дребните желъди израстваха вековни дъбове. Наближих училище. Вървях точно до оградата. Мислих си как това наше запознанство би започнало дори с един поглед. Да, представих си го: тя беше от другата страна на оградата и по някаква случайност бе останала след часовете в учиище с приятели. И ето чудесен момент тя да ме забележи и да се замисли за мен.
Усмихнах се. Наистина би било страхотно. Излязох за момент от моя красив свят на удоволствия и романтика и като че ли нещо вдигна главата ми нагоре. Сърцето ми заби лудо - тя наистина беше там, точно зад оградата и беше останала след часовете с една-две приятелки. Тя сияеше и усмивката и би могла да излекува и най-болния човек. Такава сила, такъв магнетизъм кипеше от нея. Бях много развълнуван и в момента, в който тя ме погледна, аз забих погледа си в земята.
Но защо? Защо бях провалил този прекрасен момент? Съдбата се променя с всяка една секунда и с всяко едно взето решение. А сега, когато бих могъл да осъществя мечтата си само с един единствен поглед, защо не го бях направил? А какво означаваше това видение? Дали предсказваше бъдещето или бе сбъдващата ми се мечта?
Какво кара мечтите и желанията ни да се сбъдват? Каква бе ползвата от всички положителни мисли и чувства, които човек сътворява и изпитва? Всяка една мисъл, искрено пожелание, визуализация се създава на едно по-дино ниво, докато накрая не се материалнизира и не стане реалност. Силната вяра и упоритост са ключът към сбъдването на мечтите.
Нека мислим позитивно и да имаме вяра в мечтите си, за да превърнем своя приказен свят в реалност.
© Паралкас Все права защищены