Оставаха само три автобуса, за да дойде ред на нашия да влезе в големия “контейнер”. Придвижвахме се бавно, с по няколко метра на около пет минути. Така ми се струваше поне. Колкото по-отблизо виждах това голямо сиво метално нещо, в чийто търбух щяхме да се озовем, толкова повече се усилваше желанието ми да скоча и да избягам. Оглеждах се любопитно, снимах с телефона входа на влака, тоест на вагона в който щяхме да влезем, и светлините наоколо, вълнувах се от предстоящото изживяване. А бедното ми сърце с всеки свой удар ми нашепваше: “Не ни причинявай това! Не влизай там!“ С приближаването до “контейнера” шепота на сърцето ми бавно, но славно се превръщаше в крясък. Наложих си този път да не го слушам.
Няколко дни по-рано ми се обадиха бившите шефове от Лондон, че им се е родило трето момченце и имат отново спешна нужда от детегледачка. При тях трябваше винаги да се случват спешно нещата. Дразнех им се на егоизма и на увереността, че щом ме повикат аз ще реагирам веднага. Заради припря ...