На моите приятелки от БЕИ, випуск 2009

И когато заваля, аз се почувствах щастлива. Изчезна съмнението, изтри се тъгата. Точно в този ден видях какво значи да си щастлив, да усещаш страх, без значение какви са правилата на играта на живота.

А аз стоях на онази гара, същата като предните пъти, и гледах как се качват на влака, бързайки. Дърпах смутено пушека от цигарата си и слушах точно онази песен, която винаги ми даваше кураж.

По-рано същия ден стояхме на пейките и си говорехме като за последно. Гласовете им още са в главата ми, разговорите  – също. За по-малко от година се забеляза промяната на младите и как израснахме.

Бяхме различни и ще продължим да сме такива, но има и много общо между нас. За мен те бяха истинската илюзия, късметът, който ми се усмихна, но и опората, която ми липсваше далеч от дома. Нямаше значение, че бяхме от всички краища на страната, аз ги обикнах.

Дори и сега, седейки на лаптопа и мислейки за тях, тъгата я няма. Появява се онази издайна усмивка, леко скрита и леко показана. Още е рано да се сбогувам с тях официално, но когато го направя, няма да е трудно, както преди.

Точно тогава, вторник, стоях изплашена на пейката. Страховете от познатото и от непознатото се сблъскаха. Беше последният ни изпит за семестъра и умората си беше казала думата. Отново бях неуверена и тогава ги видях, моите приятелки. И как да не ги позная отдалече – моята умна блондинка, малкото зло, любовта ми от пръв поглед, сладката биоложка, момичето с френското „р” и разбира се перверзната невинна сладурана.

След изпита дойде най-страшното: РАЗДЯЛАТА. Раздялата не като раздяла завинаги, а онази, другата, която повече наранява. Фактът, че оставах сама, без тях, ме подтискаше. Но решението ми бе твърдо. Мина времето на кафето след изпита и дойде времето всеки да поеме пътя си за лятото. И тогава заваля.

Бе онзи летен дъжд, който те кара да се усмихнеш, да погледнеш на нещата от другата им страна. И когато аз се замислих, стоях на перона на тази гара, гледайки към коловозите и забързаните хора. Слънцето го нямаше, както го нямаше и вятърът. Бях сама със себе си. Страдах… Страдах, защото попаднах на невероятни момичета,  които бяха на светлинни години от определенията – клишета, които останалите си дадоха. И дори и обикновени на пръв поглед, за мен бяха като ангели.

Дъждът продължаваше да вали така усърдно, мъчейки се да изчисти цялата ми мъка по тях. И успя. Замислих се и се сетих, че няма да има последно сбогом. Едва сега започва „здравей”. Това не беше край, а ново начало, такова, каквото не бях очаквала.

Защо да плача за нещо, което всъщност не съм загубила? И се оказах права. Спечелих повече, отколкото си мислех в онзи тъжен момент.

Цигарата ми изгоря и заедно с нея си отиде съмнението ми, че оставах сама. Не бях сама, а просто се отделях от тях, за да преследвам моето бъдеще. Същото онова, което жертвах преди около година.

За първи път не съжалявах за жертвата си. Бях щастлива, че съдбата ме срещна с тях, за да спечеля много повече от това, което загубих, записвайки БЕИ-то.