И когато заваля, аз се почувствах щастлива. Изчезна съмнението, изтри се тъгата. Точно в този ден видях какво значи да си щастлив, да усещаш страх, без значение какви са правилата на играта на живота.
А аз стоях на онази гара, същата като предните пъти, и гледах как се качват на влака, бързайки. Дърпах смутено пушека от цигарата си и слушах точно онази песен, която винаги ми даваше кураж.
По-рано същия ден стояхме на пейките и си говорехме като за последно. Гласовете им още са в главата ми, разговорите – също. За по-малко от година се забеляза промяната на младите и как израснахме.
Бяхме различни и ще продължим да сме такива, но има и много общо между нас. За мен те бяха истинската илюзия, късметът, който ми се усмихна, но и опората, която ми липсваше далеч от дома. Нямаше значение, че бяхме от всички краища на страната, аз ги обикнах.
Дори и сега, седейки на лаптопа и мислейки за тях, тъгата я няма. Появява се онази издайна усмивка, леко скрита и леко показана. Още е рано да се сбогув ...