ПОСОКАТА

            Капсулата имаше въздух и храна за десет човека в продължение на седмица. Иначе можеше да пътува безкрайно из вселената, след като се подаде начална скорост с насочените газове. Ако не срещне астероид, силна гравитация, или не бъде прихваната от патрул.

            Тамос Мангор се притесняваше само от последното. За другите щеше да използва насочващите струи и да променя траекторията си.

            Преди да потегли, отскуба SOS модула и го остави на кораба. Наложи се да се раздели и с портфейла си, който можеше да бъде проследен. Ако някой го намереше и решеше да го използва, щеше да е бъде неприятно изненадан. Патрулите нямаше да рискуват, първо щяха да стрелят, после да питат. Тамос Мангор беше легенда. От лошите.

            Джон остана в миналото, временно име, както много други. Жалко, защото се помнеше лесно и, започнеш ли да сменяш самоличности, накрая се изгубваш, забравяш кой си. А това трябва да се помни, независимо от всичко.

            Жалко и за хубавото момиче. Тамос отдавна не беше спал с жена, не изпитваше нужда, но тя докосна нещо в него. Обаче остана в миналото, преди да се е превърнала в проблем.

            Капсулата вече летеше. След два дена смяташе да промени посоката и да продължи възможно най-далеч от точката на идентификация. Пък нека го издирват. Скенерът маркираше обитаемите планети, все някоя щеше да го приюти и да започне на чисто.

            Не завинаги, разбира се. Щом знаеха, че е жив, щяха да преровят всяко парче скала във вселената. Да организираш собствената си смърт бе сложно нещо и номерът не минаваше два пъти.

            За всичко това бяха виновни корпорациите като Галактис, срещу които се бореше някога. Заради един въздух съсипват спокойствието на човека.

            Тамос Мангор обичаше предизвикателствата, така се бе научил да оцелява. Но някои бяха дълги и скучни, като бягството му сега. Караха го да размишлява, да кове варианти в главата си и да чака кой ще бъде изтеглен от съдбата. Все се канеше да напише книга за живота си, но дар-словото бе от малкото неща, които не му прилягаха. Беше най-добър в убиването на хора и компютри.

            Нуждаеше се от лекарствата, които подтискаха яростта му. По едно на месец стигаше, последното взе преди почти толкова. Май някой щеше да го отнесе.

            Засега капсулата го носеше към неизвестното, вече шести ден. След като промени курса ѝ, Тамос прекарваше голяма част от времето във физически тренировки. Не толкова за сила, колкото за бързина. Скоростта гарантира победа, но много хора не го проумяваха.

            Накрая започна да се изнервя и реши да спре. Седна пред скенера, който показваше три възможни дестинации за приземяване - Хардер, Мисотам и Лердина. И трите собственост на Галактис. По-добре в гъза на тигъра, отколкото в устата му. Някой го беше изръсил преди години, но Тамос го запомни. Харесваше му идеята, особено ако тигърът се окаже женски.

            Нямаше подробности за развитието на планетите, само състав на въздуха и процентност суша. Климатът на Лердина изглеждаше най-добър, като изкуствено създаден. Може би една от баровските планети, напомпана с екстри, за да се продаде скъпо на парче.

            Ако имаше и баровци, щеше да има тлъсти портфейли за източване и частни площадки с бързи возила. Охрана не се предвиждаше. Богатите бяха пазени от самочувствието си на богоизбрани и недосегаеми. А Галактис не правеше разходи за нещо, от което не печели.

            Така че Тамос Мангор избра бързо. Зададе курс към Лердина и дюзите с газ засвистяха, насочвайки капсулата към планетата.

            При влизане в атмосферата, процесът по приземяване ставаше напълно автоматизиран, за да се избегнат грешки и ненужни жертви. Цялата налична газ се избълваше отпред, намаляйки скоростта на падане, след което парашутът се отваряше. Трябваше да има и други обезопасителни мерки, ако нещо не сработеше, но Тамос не се беше интересувал. Остави се в ръцете на техниката и зачака.

            Бе успял да откърти парче метална планка и да го наточи за няколко дена, докато се превърне в някакво острие. Прибра останалите пакетчета храна по джобовете си, както и пластмасова бутилка с вода. Винаги очакваше всичко и изненадите го отбягваха.

            Кацането не мина гладко. Гравитационното поле се изключи малко по-рано, докато капсулата се търкаляше. Тамос се сдоби с няколко синини и охлузвания, подмятвайки се в помещението.

            Други пасажери биха осъдили компанията за много пари, че не ги е спасила комфортно. Той само се изсмя при мисълта. Всички ламтяха за богатства, затова и корпорациите се превръщаха в империи.

            Единствено расата на тирилините май не се влияеше от парите. Но те бяха по-скоро духове и материалното не ги касаеше. Не ядяха, не пиеха, само обичаха да гледат филми. По възможност криминални.

***

            Щом вратата се отвори, Тамос вдиша с пълни гърди свежия въздух, за да усети всичките му качества - хубав, чист, с аромат на гора, каквато се виждаше отвсякъде.

            Това не беше богаташка планета, с подредените фонтанчета, градини и обширни имения. Нямаше следи от цивилизация, което бе и хубаво, и лошо. Тамос можеше да живее спокойно тук, но му трябваха някои неща, които се продаваха във всеки възел по обитаемите планети.

            Щеше да се приспособи, разбира се, но възникваше следващия въпрос, какви бяха плановете на Галактис за това място. Дали тепърва щяха да го култивират, или смятаха да използват само въздуха?

            И двете ситуации не го устройваха, а за друга не се досещаше. Ставаше все по-объркано. Но беше още жив, нали?

            Тръгна внимателно, подготвен за среща с евентуални хищници. Целта му бе да достигне високо място, за да добие представа за околността. После щеше да търси водоизточник.

            Като дете често гледаше телевизия и по-специално предаванията на Бори Грос, който посещаваше различни планети и показваше как се оправя в екстремни ситуации. Този човек можеше да запали огън с помощта на портфейла си, без да го поврежда, да приспи диво животно само с поглед и свирукане.

            Докато не разкриха, че цялото предаване е измама. Но у малкият Тамос остана любопитството и търсенето на нестандартни методи за справяне със ситуации, невъзможни за другите. Както и ненавист към измамата. С каквато си служеха корпорациите.

            Избраният връх не му помогна да научи повече. Навсякъде се стелеха само гори, друго нямаше. Спусна се разочарован и тръгна да търси вода, която трябваше да е в най-ниското. Бутилката се пазеше за краен случай.

            Ходенето продължи дълго, добре, че носеше любимите си Семракс, най-комфортните обувки. Винаги си купуваше от тази марка, дори можеше да послужи за рекламно лице: Добрите убийци ползват Семракс.

            Усмихна се при мисълта, а щастието се усмихна на него. Не откри вода, а нещо много по-добро. Ферма.

            Масивна бетонна сграда, както са ги правели едно време. Без прозорци, без врати, поне привидно. Поляната пред нея бе утъпкана, някой редовно идваше тук. Ставаше все по-интересно и незаконно. Ако бе работа на Галактис, компанията можеше да се срине за миг.

            Отложи проучването за момента, с приоритет беше водата. После щеше да се върне и да из            чака на място цялата картинка да се сглоби.

            Тук и реките бяха толкова сладки, чиста загуба на ресурс. Имаше планети, на които преработваха всичко течно, за да го пият отново. Тамос утоли жаждата си, изяде едно пакетче храна, после пак отпи. Премисли бързо, че е по-добре да прекара нощта тук, а на следващия ден да се върне при сградата. Почивка след дългия преход щеше да му е от полза.

            “Ако имах портфейл, щях да си запаля огън”, помисли с усмивка върху детските си спомени. Не му трябваше да привлича внимание в непозната територия. Беше виждал хищници, които побесняват при вида на огън, вместо да се отдръпват.

            Изкатери се на едно клонесто дърво и зае най-безопасната поза за сън. Не помнеше кога за последно го е правил. Поне бързо заспа.

***

            Утрото не го изчака да се събуди, а директно го плясна в очите със сноп светлина. Тамос бавно се раздвижи. Знаеше, че тялото му ще е схванато и няма да реагира адекватно, ако се подхлъзне от клона. Внимателно слезе, пи още вода, закуси, облекчи се и пое назад.

            Бързо се върна до сградата, тук нищо не се бе променило. Тамос разгледа утъпканата пътека, но не успя да разгадае следите. Можеше да са пешаци, може би коне, а можеше и машини. Земята беше суха, твърда и само липсата на трева бележеше пътя.

            Той обходи малко от него в обратна посока, да не би да води до друга сграда, като се пазеше от случайни срещи. Но следата в един момент се размиваше. Нещо идваше от всички страни и се събираше тук. Затова реши да почака в засада, покатерен на близко дърво. Можеше да отнеме дни, но засега нямаше по-интересно занимание.

            Отне един ден и една нощ. Тамос беше прескочил до реката за сутрешно освежаване и на връщане усети, че има раздвижване.

            Беше си фантазирал за полуголи амазонки, които да запищят от възторг при появата на мъж и знаеше, че това е само в легендите. Но не очакваше да види огромни машини, надвиснали над фермата.

            Заобиколи от голямо разстояние, за да избегне евентуални детектори и изненадата продължи. В краката на металните зверове се мотаеше групичка оръфани диваци.

            Те откачиха тялото на убита сърна от бота и го метнаха в зейналата дупка в стената.

• Последната - чу глас.

            Хората седнаха да почиват, а двата робота клекнаха и свързаха клемите си с изникнал панел от сградата. Вече всичко в главата на Тамос се подреди. Можеше спокойно да се покаже, тези хора бяха безопасни.

• Има скрит човек! - извика един младеж и пет пушки се насочиха насам.