ПРОЗОРЕЦЪТ
Антонио се събуди в добро настроение. Днес навършваше двадесет процента живот и бе доволен от себе си. Всичко вървеше спокойно, правилно, без тревоги и притеснения, не можеше да мечтае за повече.
Стана, разкърши се из тясната стая, после даде обичайните изследвания, кръв, слюнка и урина, а през това време автоматът приготви сутрешната дажба храна.
Яденето беше винаги едно и също, топла каша, неуловима за сетивата, не можеше да изпита удоволствие, но му оставяше малко време да бъде сам със себе си. Антонио даваше почивка на мозъка си и го пускаше да се рее свободно преди работния ден.
Огледа се разсеяно, докато преглъщаше. Познаваше стаята си до най-дребния детайл. До леглото имаше санитарна клетка, в ъгъла примигваше медицинския център, който още обработваше данните, малката масичка бе захваната за автомата за суровини, а до отсрещната стена спеше Порталът.
Нямаше прозорци. Понякога това му липсваше, особено в моменти, когато медицинския център отчиташе по-ниски нива на серотонин. Искаше му се да зърне света отвън, поне за миг, после се засрамваше от мислите си. Нима нямаше всичко необходимо, та се занимаваше с глупости?
За малко да си развали настроението, добре, че яденето свърши. Върна празната купичка в автомата, изми се и протегна ръце с прозявка. Настъпи време за работа.
Порталът го очакваше, осветен в нежно синьо. Антонио сложи шлема си, увери се, че всички датчици работят, после влезе в Света.
Обичаше да тръгва от улица Надежда. Не беше редно за човек с неговата длъжност да изследва еднакви места, но когато можеше да си го позволи, започваше от там. Не за друго, а защото знаеше, че Мирейн 322 щеше да го посрещне с усмивка и да го попита какво е сънувал. Само тя се интересуваше от личния му живот. И само тя го наричаше Антонио.
Сега обаче Мирейн я нямаше. Всъщност, цялата улица беше изчезнала. Антонио за пръв път виждаше такова нещо през съзнателния си живот. Обикновено
забелязваше липсващо дърво, прозорец, необичайни сенки, но да изтрият улица, това беше много сериозно.
Веднага подаде сигнал, описвайки всички детайли, включително и надписа, увиснал в празнотата: “Докато работите за Галактис, си оставате роби!” Такъв пробив носеше опасности. Хакерът можеше да е навсякъде във вселената и с едно копче да съсипе Света, а заедно с него милиони човешки съдби.
По протокол Антонио трябваше да изчака да възстановят стара версия, после да изпрати доклад дали всичко е наред. Не се притесни за Мирейн, знаеше, че тя е бот. Хората вече не се усмихваха.
Незнайно защо се сети за онзи прозорец, който искаше в стаята си, но го нямаше. Или беше изтрит? Невъзможно.
Още беше бледа, усмивката ѝ трептеше. Когато синхронизацията завърши, тя повтори:
Ако беше реална, може би щеше да се престраши да я покани на секс-среща. Но с изкуствен интелект си бе извращение. Засега се задоволяваше само с медицинския център, който бързо и нежно изстискваше пробите му. Пак звучеше извратено, но нямаше друг избор.
Много внимателно си изготви доклада, защотото мислите му хвърчаха към неприлични кътчета от съзнанието. После махна за довиждане на Мирейн и продължи по пътя си. Почервенял от срам.
***
Когато свали шлема си, Порталът сякаш примигна тъжно. Беше вечер. Поне така показваше часовникът.
Антонио погледна неволно към стената, нямаше прозорец. Така трябваше. Нищо не биваше да го разсейва, нищо нямаше навън. Той бе пазител на Света, за това бе роден и обучен. А надписът още грееше в очите му. Докато работите за Галактис, си оставате роби!
Автоматът тихо изплю поредната порция храна. Беше гадна, безвкусна, Антонио блъсна купичката с отвращение. Светлината започна бавно да намалява, но той не си легна. Вътрешният му мир бе нарушен.
Рядко говореше, толкова рядко, че гласът му простърга сухо и дрезгаво. Не се опита да каже друго, беше сам. Сега се почувства и самотен.
Имаше ли нещо грешно в цялата история? Трябваше ли да изживее още осемдесет процента по същия начин. Въпросите кръжаха като объркани пиксели.
***
Следващият ден дойде много бавно. Антонио се въртеше в леглото и чакаше светлината. А когато тя се появи, първо съвсем слабо, после заискрявайки из стаята, той вече бе премазан от умора.
Преди да закуси, си направи изследванията. Центърът не отчете нищо тревожно, но до купичката храна имаше две таблетки.
Малко след вземането им, чувството на тревожност заглъхна. Нямаше опасност, отмина, както си заминаха и първите двайсет процента живот. Трябваше да се гледа напред.
Докато приключи в санитарната клетка, Порталът се отвори. Антонио се поколеба, но само за миг, после нахлузи шлема.
Улица Надежда изглеждаше обичайно. И Мирейн 322 го чакаше с усмивка.
И той щеше да продължи с работата си, спокоен и лъчезарен, но внезапно спря. Погледна я.
Тя си стоеше там, на ъгъла, до входа на малка сладкарничка, в която никой не влизаше. Все така го гледаше, все така усмихната. Но никога не го бе наричала с пълния идентификатор. Нищо, че той светеше над главата му.
Антонио зададе въпрос, а това никога не го правеше:
Тя дори не мигна:
четиридесет и две минути.
Продължи да изрежда числа до безкрай, усмивката стана неестествена. Антонио се умори да слуша. В един цифров свят всичко беше цифри. Освен следващото, което чу от бота:
Мълчание. Без усмивки. Въздухът се напрегна като опъната струна, чакаща само някой да я докосне, за да запищи.
знаеш. Никога не си живял, ти си един ресурс за Галактис. Спиш, човече! Милиарди хора спят. Лабораторни мишки!
Гласът излизаше със съскане, с презрение, с омраза. Отегчен да обяснява очевидни неща. Беше пробив в Света, но Антонио не го докладва, уплаши се. Защото и неговото съзнание бе пробито.
Светът се пропукваше. Не видимо, а в мислите, някак реално. Шлемът полетя към стената, Порталът млъкна. Антонио обърса потните си ръце и се сви на кълбо на пода.
Страх. Откъде влезе, като няма врата, а и врата не можеше да го побере? Огромен, запълващ, помитащ всичко друго.
***
Тази вечер купичката храна остана недокосната. Антонио трябваше да излезе, да разбере какво се случва. Не можеше да продължи още осемдесет процента така. Единствения начин това да се промени, бе по пътя, по който бе влязъл. И не помнеше вече.
Реши да не докосва нищо, което би засякло жизненост в стаята. Легна си гладен, стените бяха надвиснали и го натискаха, въздухът не достигаше. Трепереше от вълнение какво ще се случи, но накрая умората залепи клепачите му и го прегърна нежно.
Сутринта не бързаше да стане. Автоматът издрънча, медицинския център тихо замига в очакване, но Антонио ги пренебрегна. Изпика се в ъгъла на стаята, после пак си легна.
Някой трябваше да дойде да го провери. И да го замени, ако вече е негоден. Антонио имаше въпроси, а отговорите се криеха зад стените.
Денят в стаята се оказа по-дълъг, отколкото в Света. Гладът, жаждата и тишината не бяха добри спътници. Когато осветлението започна да намалява, Антонио вече съжаляваше за избора си. Празният му стомах къркореше сърдито, а купичката храна чакаше на автомата.
Едва ли щеше да се разбере, ако малко от яденето липсва. Тъкмо обмисляше да скочи и да гребне каша с пръсти, когато вакуумът всмукна купичката обратно и вратичката се затвори.
Проклети автомати! Никога не дават втори шанс.
А стената се отмести безшумно и един робот влезе в стаята.
Антонио се вцепени. Очакваше този момент цяла вечност, а когато дойде, не знаеше какво да прави. Загледа как роботът сканира помещението, светлината почти бе изчезнала. Накрая машината го засече на леглото и тръгна към него, вдигайки механични ръце.
Трябваше да действа сега, веднага! Изправи се бързо, твърде рязко, сниженото му кръвно налягане завъртя стаята и Антонио се строполи на пода.
Роботът беше бавен, не броеше проценти живот. Наведе се към земята, но човекът вече пълзеше ужасен към отвора в стената, към прозореца, за който бе мечтал.
В коридора светеше ненужна никому лампа. Антонио се изправи. Роботът не го последва, явно инструкциите му не бяха такива.
Но това все още не беше свобода. Просто нови стени, все така хладни на допир. Коридорът беше дълъг и пуст, с една единствена врата в края. Антонио никога не бе вървял толкова много.
Вратата се отвори сама, щом я наближи, като капан за заблудени, отчаяни хора. Но само това беше пътят. А зад нея имаше малка клетка със светещо табло. И стрелки, една - светеща нагоре и една - надолу.
Надолу винаги беше мракът. Светлината идваше отгоре. Антонио избра своята посока и вратата се затвори.
Не изглеждаше нещо да се случва, само таблото мигаше, стрелката нагоре пулсираше бавно, до нея брояч показваше число, започнало от четиридесет и смаляващо се към нула, като приканваше за докосване при всяко отброяване.
Дали бяха проценти, метри, координати или светове? Дали беше краят на всичко? Дали роботът стоеше зад вратата и го чакаше да поиска прошка, да се покае и да се върне в стаята си?
Вече нямаше значение. Вече нищо не беше същото. Дори цифрите се сменяха.
Когато на таблото светна нула, Антонио я удари с последни сили, а вратата се отвори. Истинският свят го приветства.
Свеж въздух, пълен с миризми и звуци, плуващи по вятъра. Безкраен зелен океан от гори, докъдето погледът стига, че и по-далеч.
Антонио пристъпи напред, невярващ какво се случва. Това не трябваше да съществува, не беше възможно, не беше редно. Можеше да се опише само с една дума, която стоеше складирана в съзнанието, прашна и отписана от употреба. Свобода.
Внезапно жужене долетя от някъде, превърна се в гръм, светът се спука и изчезна. Антонио 841 се строполи безжизнен върху бетонната платформа.
© Венелин Недялков Все права защищены