На остров Колкер в малката държава Белиз
И този пътепис за едно доста кратко, но пълно с любов и щастие, пътуване до малкото островче Колкер започна всъщност пак в Гватемала, благодарение на срещатата ни с двама аржентинци, Хулио и Леандро на остров Флорес. Те току що бяха пристигнали в Гватемала след престой в малката държавица Белиз. Разказаха ни възторжено за там и тъй като ние имахме още доста отпуска и бяхме разгледали голяма част от Гватемала, решихме спонтанно да си купим билети за самолет до Белиз и да изкараме последната седмица преди полета за Виена на малкото островче. На летище Флорес ни направи впечатление, че освен нас двамата с мъжа ми, има още само двама пътници, а излитането наближава. Приближих се до служителката и попитах дали е отменен полета, защото не виждам други пътници. Летището е само една зала с една служителка зад компютъра. „О не, сеньора, вие четиримата сте пътниците.“ отговори ми тя. Оказа се, че самолетчето е съвсем малко. Дори нямаше стюардеса и ни подсетиха, че няма да има и тоалетна, та да наминем в тази летището. Имаше обаче двама пилота, което е задължително, и понеже това са времената преди терористичните дейности, вратата към кабината им стоеше отворена и те ни казваха над какво летим. След това странно пътуване кацнахме в град Белиз и веднага заминахме с моторна лодка за острова, само на един час, но беше достатъчно да изгорим доста от слънцето, защото забравихме да се намажем с протектори за слънце. Лодката спря на един кей и още със слизането ни посрещна прекрасна гледка - необятен плаж със златист пясък, десетки пеликани, които се надпреварваха да ядат части от риба, които рибарите хвърляха след почистване на дневния улов. Бели къщи, много от тях кацнали на четири стълба с огромни тераси и отрупани с кокосови орехи палми. На острова няма коли, с изключение на малки електрически колички за голф, които пъплят бавно и местните жители използват за покупки. Оказа се, че и един път в седмицата пристига едно самолетче и каца на писта, която е една поляна, на която в останалото време децата играят на футбол. На острова официалният език е английски, въпреки, че болшинството от населението говори испански и креол. Искам тук да спомена малко от историята на тази държава, призната чак 1999 от Гватемала, защото голяма част от нея е била територия на Гватемала, която Великобритания, имайки договор за експлоатация на една част от територията, в средата на 19 век я превръща в британска колония, и в последствие окупира други райони. Казва се Белиз от 1973 и е независима от Великобритания от 1981 година, но е член на Общността на нациите и държавен глава е кралица Елизабет Втора /парламентарна монархия/. Има около 400 000 жители. Столицата е Белмопан, където живеят главно чиновници и е много по-малка от град Белиз. А девиза им е „Раста на сянка.“ Дали, защото има много слънце и топлина? В тази малка държава виреят над 200 вида орхидеи и повече от половината територия са природни резервати. Когато пристигнахме на границата ми поискаха 50 долара за виза, защото съм с австрийски паспорт, а на мъжа ми не, защото е германец и страната е член на Европейския съюз. Възмутена казах, че и Австрия е член на ЕС от 1995 година, но тя не фигурираше в списъка на дебелия митничар, който така ми се ядоса, че ме заплаши с полиция, ако продължавам да правя проблеми и да противореча. Така, че си платих, въпреки членството на Австрия, защото не ми се искаше да ме арестуват в някой карибски затвор за неуважение на властите.
Езикът креол се говори от 75% от жителите, въпреки че всъщност идва от робите, черното население, което е било около 20%, но езикът се е разпространил. Има доста етнически групи и култури – мая, африканските наследници, мескити, гарифона, европейски наследници, местици, малко индийци и китайци. По тази причина бяхме свидетели на смешни сценки, на невероятно бързи code switsching /смяна на езика/ на някои жители, които вървяха пред нас и бодро подвикваха ту на английски „Good morning, Mr. Brown“ и веднага след това с диалектно произношение на испански „Hola, cuñado!“ (Здрасти, баджанак!)
Запомних този остров с много любов и щастливи мигове със съпруга ми, песни и крясъци на тропически птици, отрупани с кокосови орехи палми пред балкона ни. Събуждах се щастлива, сърцето ми леко като перце и до мен дишаше най-прекрасния за мен мъж на света. Прегръдките му и безкрайната любов, която виждах в кафявите му очи, когато ме гледаше и се опитваше да ми каже нещо на български в желанието си да ми покаже, че приема всичко мое и за свое, ме караха всеки ден да благодаря на съдбата за този огромен дар в моя живот. Тропическата топлина, която ми напомняше детството в Куба, палмите развяли листа от морския бриз, нежната миризма на току що окосена трева и препечени кифлички за закуска. Да се потопиш в тюркоазеното море, топло и почти без хора наоколо. Разходки през горичка с тичащи легуани наоколо. Понякога ставахме много рано, малко преди шест, за да видим изгряващото слънце над морето, а малко преди това, още в утринния здрач хиляди тропически птици започваха своя утринен концерт с непознати за нас звуци и писъци. Под балкона ни имаше едно портокалово дръвче отрупано с големи оранжеви плодове, а по перваза бях наредила огромни розови морски охлюви, два от които донесохме във Виена и красят до днес банята ми. В Белиз се яде месото на тези охлюви и ние го опитахме, но ни се стори жилаво и не особено вкусно. Но самите черупки са прекрасни и когато още в първия следобед намерихме цяла купчина на един плаж, грабнахме по два всеки от нас и тръгнахме щастливи към хотела. За белизците това е боклук, след като изядат месото, така че сме им изглеждали малко като ровещи в боклука бедняци, но за нас бяха „ценност“. Обиколихме целия остров, там разстоянията са много кратки. Докато седяхме на плажа от едната страна на острова, мъжът ми предложи да претичаме на отсрещния бряг за да видим залеза и го направихме.
Животът на този остров е бавен, много бавен. Никой за никъде не бърза. Ако искаш можеш цял ден да ходиш по бански и боса дори по улиците. Гробището им е с отъпкани гробове и само каменните плочи показват къде е гроба. Островяните минават през него за по напряко, когато отиват да пазаруват или към плажа. Така и мъртвите, щат не щат, участват в ежедневието на живите.
Ресторанчетата и барчетата са малки, с изглед към Карибско море, под стрехи от палмови листа и предлагат невероятни деликатеси, като лангуста и други морски дарове, пържени банани, коктейли и екзотични плодове. До нас седи странна двойка - застаряваща американка, галеща нежно ръката на млад и мускулест мулат от острова. Оказа се обичайна гледка. Който има пари може и да има младежи за компания. Но ние сме влюбени и никой не се заглежда в страни... Щастливи в това късче земен рай, където дори филиалът на банката е затворен и виси надпис с един телефон, който може да набереш, ако искаш да те обслужат.
Един ден реших, че искам да си купя кокосови орехи и да пием сока и потърсих в един магазин за плодове и зеленчуци. „Нямаме, сеньора,“ - засмя се продавачът, „Кой ще купува като наоколо е пълно с кокосови палми с орехи и всеки може да си откъсне?“ „Ама аз не мога да се изкатеря“, отговорих му тъжно аз. Стоящ наблизо черен младеж ми се усмихна ослепително, извади от колана си дълго мачете /нож/ и ни показа близка кокосова палма. „Аз ще ви сваля, няма проблем.“ - каза приветливо. Изкатери се на поне шестметровата палма и свали два три кокосови ореха, на които ловко отчупи с мачетето по една дупка за смучене на кокосовата вода, която между другото е изключително полезна за здравето, а ядката е пълна с белтъчини. Германска туристка ни гледаше завистливо, но учтиво поклати глава в знак на отказ на приятелското предложение на островянина да се приближи. Чак когато мъжът ми я поздрави на немски, успокоена, дотича при нас и се включи в групичката...
От това пътуване се родиха едни от моите любими картини на коприна. Това, което видях и изживях и до днес понякога ми служи за вдъхновение. Младежът, кацнал в короната на кокосовата палма, електрическа количка паркирана на самотен плаж, бели къщички с колони сред гора от палми, рибари с пъстри дрехи наведени над водата и прибиращи рибарски мрежи, малко кафене с паркирана лодка между масите... всичко това е запечатано на копринени платна. А снимките ми от това пътуване показват греещи от любов очи на един млад вариант на авторката на разказа, облечена с къса рокличка и гушната до висок, тъмнокос мъж, който с обич е обхванал загорялите ѝ рамене.
Ех, защо не може да се върнем поне за ден в онези прекрасни дни!
Л. Петкова
© Люси Петкова Все права защищены