Наричам го вълна! Вълна, поглъщаща бреговете, смразяващо студена, мигновена.

Мигове, галещи светлината на дните, отразявайки се във водите, обсебвайки мислите, очакващи нещо да се случи.

Необятността, в която се взирах, усети погледа ми към бъдещето, една съдба и нещата, които тя искаше, попивайки разтъсващия полъх на течението.

Досегът на стъпалата по грапавините на камъка, всеки прилив и отлив в мен ме държеше в напрежение, което наелектризираше вуздуха.

В бездънното място, в дъното на най-дълбокия мрак, оставила следи, светлината плахо мъждукаше.

Очаквайки, дори в съня си, онзи образ на щастие, надвесващ се над мен и прошепвайки ми за топлината на вятъра.

Ти, който отвори очите ми,  за да те видя, спотаен в неизвестно мълчание, гледам напред през погледа ти! Гласът ти нахлу право в ума ми и разказа ми за тези поверителни мигове на безвремие, където всичко изчезваше и затваряхме съзнанията си в собствени истини.

Приливи и отливи в цялост, завършеци!