…faith, trust and pixie dust…
Градската градина бе изпълнена с викове, тебеширени рисунки по асфалта и изпуснати балони. Първи Юни блестеше с цялата си по детски засмяна светлина, раздаваше усмивки и безгрижно настроение.
 Люлката се вдигаше все по-високо и по-високо.
   - Искам да пипна небето! – смееше се малкото момиченце и риташе във въздуха, докато сандалките ù не хвръкнаха към пясъчника. – Залюлей ме по-силно, ще пипна небето!
  Брат ù се смееше с нея и буташе люлката още по-силно. 
   - Почти го стигаш – закачаше я той. – Още малко…
  Детското ù сърчице биеше неудържимо в гърдите, а ръчичката ù се пресягаше нагоре и, а-ха, да докосне небесната синева, когато люлката тръгваше в обратна посока, и после отново я приближаваше… И тя вярваше, че ù трябва още съвсем малко, за да достигне небето, да полети, съвсем мъничко…
   - Слизай оттам! – резкият вик на учителката от детската градина прекъсна мислите ù. – Виж къде са ти обувките! Веднага слизай! И ти, какво си я залюлял толкова силно? Какво ще стане, ако падне?
  -Тя искаше… да пипне небето – оправда я брат ù, навеждайки главичка.
  -Да пипне небето, ама че глупости! Като се пребие, ще видиш какво небе ще пипне… Тръгвайте веднага и двамата! Пред мен!
 Малката се обу, хвана брат си за ръчичка и двамата тръгнаха по алеята в парка бавно, с наведени глави – като птици с пречупени криле…

***

 Отдавна бяхме забравили случката в парка. И аз, и брат ми бяхме големи сега и отдавна вече не се опитвах да стигна небето от някоя люлка в градския парк. Не помнехме и учителката, която бе пречупила вярата в нас.
  Четиригодишната ми дъщеря седеше на перваза на прозореца и се опитваше да си среше косата самичка, но от плуването кичурите се бяха заплели във възли и гребенът се спираше през няколко секунди. Взех го от ръката ù и нежно започнах да разплитам немирните кичури. Тя се загледа в небето.
   - Мамо, от какво са направени звездите? – попита любопитно тя, простирайки ръчичка към една от тях.
 „Кълба от газ”, понечих да отвърна, но отговорът спря на устните ми. Не виждах лицето ù, но показалеца ù сочеше най-ярката звезда в нощното небе. Внезапно споменът за онзи позабравен първи Юни изскочи в ума ми – как една жена, на която уж бе поверено да се грижи за нас – бе убила всичките ми мечти с едно-едничко изречение. Бе превърнала красивите ми илюзии в детински безсмислици само с няколко думи и преждевремено бе сложила край на детското в мен. Не исках това да се случи и с дъщеря ми. Та тя все още вярваше, че приказките се сбъдват. „Нека вярва! - помислих си. - Кога, ако не сега?”
   - Нали знаеш историята за произхода на феите? – усмихнах се, прекарвайки гребена през меката ù коса.
   - Когато първото бебе се засмяло, смехът му се счупил на хиляди парченца и от всяко от тях се родила по една фея – изрецитира бързо тя и аз се засмях по-скоро на себе си, отколкото на нея. Толкова пъти ù бях чела за Питър Пан, че тя вече практически знаеше книжката наизуст.
   - Да – докоснах косата ù с устни. – Тогава бебето протегнало ръчичка да хване една от феите. Но тя била още съвсем мъничка и се страхувала – затова отлетяла надалеч. Толкова надалеч, че стигнала чак до небето. Там ù харесало и тя решила да остане завинаги. Скоро приятелките ù започнали да се чудят какво става с нея – виждали я, че свети, някъде там нависоко, но недоумявали какво я задържа там. И една по една започнали да се качват при нея – всяка, която се качвала, се влюбвала в живота на небето и оставала там. И така продължило, докато всички феи заживели на небето. Хората не разбирали какви са тези светлинки и ги нарекли „звезди”.
 Дъщеря ми мълча почти цяла минута, преди да попита:
 -Това наистина ли е?
 Усмихнах се.
  -Всичко е истина, ако вярваш, че е възможно – отвърнах.

***

Учителките на дъщеря ми от детската градина бяха извели група деца в парка – да отпразнуват първи Юни. С брат ми седяхме в едно кафене близо до люлките и си говорехме за разни скучни теми, неповлияни от сияещата магия на празника. Звукът на детски крачета, бягащи по тревата, не достигаше до нас през остъкленото антре на кафенето.
 С периферното си зрение мернах дъщеря си, която се качи на една от люлките и се залюля с крачета. Изтичах навън от заведението, за да я снимам с цифровия фотоапарат.
   - Меги, мога да пипна небето! – развика се дъщеря ми на приятелката си, която се люлееше на люлката до нея. – Ето, виж… почти го докосвам!
 Една от учителките тръгна към нея. Решително я последвах.
   - Я слизай веднага оттам и недей да говориш глупости! Какво си се залюляла толкова силно? 
 Приближих се до люлката на детето си, което вече спираше люлката с петички. Хванах я и отново я залюлях нависоко.
   - Разбира се, че можеш да пипнеш небето – прошепнах ù. – Не позволявай на никого да ти казва, че не можеш.