Времето и вятърът нищо не оставят след себе си. Само спомени. Повечето от тях те карат душата ти да страда. Стоиш и гледаш старата си бащина къща, която е събрала спомени от четири поколения и много паяжини .. Децата, които се родиха в нея, излетяха като птици да търсят нови хоризонти. Старите, един по един като есенни листа окапаха и къщата заприлича на голо старо дърво с един единствен лист на върха. Този лист беше баща ми. Той не можеше да се отдели от бащиното си огнище. Корените ли, спомените ли или обичта му към родителите не го оставяше приживе да го напусне .Живееше бохемски живот. Не мислеше за бъдещето. Когато имаше пари, хранеше и поеше всички приятели и не го интересуваше, че на другия ден нямаше да има какво да яде. „Днес се живее“ – ми казваше много пъти той, след укорите ,които му изпращах. „Един път се умира, така че нека да живеем добре, както и доколкото можем.“ Ми казваше и дигаше чашката…Тази чашка, която му развали здравето. Но не можеше да се раздели с нея. Тя му ...