НА ЗАНИК

Когато за първи път чух песента на Коцето: „Бавно умираш приятелю” тази история дойде при мен!

„...снощи видях лунен изгрев. Луната беше голяма и червена като слънцето при изгрев. Беше много красиво...” /КРЧ/

Чувстваше се уютно в колата – топличко, удобно, напълно откъснат от всички проблеми на този свят. Пътят беше прав, равен, път, по който може да се кара и със затворени очи. Облегнат на отпуснатата назад седалка, леко присвитите му в лактите ръце се опираха на волана. Тананикаше си някаква стара песен. Беше намалил радиото, докато минат новините.
“…През нощта,… през нощта…
в оня свят, в който ти…
в който ти, в който аз
сме цветя във нощта…”
Нощта скоро щеше да го застигне. Смрачаваше се. Котешките очи покрай пътя вече отразяваха светлините на фаровете и очертаваха сближаващи се към хоризонта линии. Самото слънце го чакаше насред пътя, в най-далечната му точка. Червено и кръгло, то го изпълваше със спокойствие. Отиваше право при залеза. Беше се засилил със сто и двайсет километра в час и беше само въпрос на време дали ще успее да го изпревари. Червената магистрала, губеща се в тъмносиния плащ на вечерта, на фона на залеза беше толкова красива, като снимка, направена с цял куфар техника от скъпи фотоапарати, обективи, филтри и - подправена при проявяването й с магията на много тайни фотографски трикове. Ако не бързаше толкова много да изпревари залеза, би могъл да се помотае наоколо, да щракне по няколко пъти с трита фотоапарата, които му бяха винаги под ръка, а после да се порадва на резултата и дори да го включи в някой от рекламните клипове, с които се занимаваше в момента. Отвори прозореца, но вятърът, който раздуха косите му, беше вече рязък и той вдигна стъклото отново. Щастлив беше, че живее във века на осъществените човешки мечти. Щастлив беше, че имаше възможност да осъществи тези свои мечти – кола, модерно жилище, доходен бизнес и много пътуване.В колата не усещаше мириса на вечерния въздух, но беше на топло, напълно отпуснат и с малко напрежение, дори с известно удоволствие, щеше да се пренесе на толкова далечно разстояние. Спомняше си с носталгия за първия си велосипед, тогава беше на тринайсет, който сглоби сам от различни, съвсем несъответстващи си части. Обичаше да се спусне с него по наклона срещу вятъра, сякаш лети…
Насрещната колона нямаше край. Поне му осветяваше целия път. Сам си се надсмя над мислите си : ”Хм! И това ми било летене!” А когато слезеше в ниското с велосипеда, краката му се откъсваха да върти, докато се изкачи обратно. Какво хлапе е бил! Беше му мъчно малко за годините, но едва ли би се зарадвал, ако тази кола се превърнеше изведнъж на велосипед. Навън беше студено и колкото и малко да му оставаше, с колело щеше да пълзи дотам цяла вечност.
Телефонът започна да пиука. Вероятно жена му искаше да разбере дали е пристигнал. Тя все се притесняваше за него, като че ли е дете, но това не го дразнеше. Беше знак, че тя все още го обича. Искаше да чувства непрекъснато, че го обича, като малък хлапак, който е влюбен от вчера, а не от цели петнайсет години. Тя единствено в живота му не се бе променила. Продължаваше да носи тесни джинси и леки пуловери, лете – тениски; връзваше сламената си коса на конска опашка, по същия начин, както при първата им среща. Дребната й фигурка се беше запазила стегната и стройна, челото – изпънато, като на двайсетгодишно момиче. Възрастта й личеше само в ситните бръчици около очите, когато се усмихваше, но чертите й, запазили своята мекост и палавост на момиченце, ги компенсираха. Всичко останало около него се беше променило до неузнаваемост: приятели, дом, среда, той самият. Когато започваше живота си в града, беше слабоват младок с изсулени дънки и раздърпана фанела. Нямаше вяра в себе си, нито опит. Не разполагаше дори с постоянна квартира. Единственото, което можеше да каже, че има, беше животът – всичките неопределени и неясни дни напред, които не ценеше особено. Когато се влюби истински, разбра, че заради едно същество си струва да се установи и да се посвети на работата си. Беше късен летен ден. След дъжд. Изпращаше на гарата момичето, с което се бе запознал в разгара на лятото. Малко развлечение, малко любов и – чао! Както обикновено. После друга. Така си мислеше, но когато я прегърна едва през кръста, за да я целуне по нослето, тя се дръпна, после сама се впи в него. Тялото й трепереше от пронизващия я през дрехите вятър и тя търсеше топлината му. Сините й очи се изпъстриха със златни петънца, като луничките по чипото й носле. Разбра, че няма да може да я забрави. Този път беше различно. Беше готов да прежали всичко, за да не се разделят. Беше готов да направи всичко за нея. По-късно, когато тя се разболя, той преживя най-тежката си зима. Ако му бяха поискали живота тогава в замяна на нейния, знаеше, че щеше да го даде без да се замисли, без да му се досвидее. По- скоро би умрял, отколкото да я изгуби.
Гласът от другата страна беше на мъж - глух, някак несигурен, затова не позна веднага Жоро – най-добрия си приятел. Изговаряше думите по- бавно и по-завършено от обикновено, сякаш се притесняваше от нещо, а държеше Борис да не забележи.
- Боби, скоро ще стигнеш ли?
- Да.
- Излезе нещо важно. Трябва да поговорим. Като стигнеш в хотела непременно ми се обади!
- Случило ли се е нещо? С кого? Казвай! – ръцете му се впиха изведнъж във волана. Беше много рязък с Жоро, но той знаеше по какъв начин се съобщават лошите новини - Жоро, казвай веднага, чуваш ли ме?
-Успокой се! Всички са добре. Честна дума! Ще чакам да ми звъннеш.- линията прекъсна.
Спря в една отбивка, за момент подпря глава на волана, но не можа да се отпусне. Беше целият на топка. Дано всички да са добре! Дано да е нещо с работата, дори да е голям провал! Обаждането го беше стреснало. Единствено честната дума на Жоро малко го поуспокояваше, доколкото можеше да се поуспокои човек, който очаква лоша вест. Жоро беше приятел, можеше да разчита на него. Ако беше станало нещо с жена му и сина му, нямаше никога да се закълне. Познаваше го. Щеше да се опита да  го заблуди, да отклони вниманието му в друга посока, никога обаче да се кълне. Разтърка ръце. Бяха се изпотили. Не знаеше да продължава ли. Докато говореше по телефона, бе карал по инерция. Когато разговорът приключи, реши да се върне, затова и отби. Сега се колебаеше. Едва ли ще издържи да кара цели два часа в обратната посока под напрежение, без да знае какво точно го очаква. По-добре да продължи. Ще стигне до десет – петнайсет минути и да научи всичко. Движеше се като в празно пространство. Все едно е много далече от мястото, където се намираше в момента. Справи се добре, благодарение на добрите си шофьорски навици и реакции, макар ПРИ ЕДИН ЗАВОЙ ЗА МАЛКО ДА НЕ ИЗСКОЧИ ОТ ПЛАТНОТО. Друг път би се стреснал, сега беше много по-изплашен от неизвестната опасност, за която Жоро бе загатнал. Подмина съвсем автоматично този инцидент, който при една лоша случайност би могъл да свърши по друг начин. В следващия четвърт час действаше все така интуитивно, разчитайки на добрите си инстинкти и ориентация при пълното отсъствие на разума. Когато най-после стигна хотела и намери място за колата, вече не помнеше как е карал дотук. Беше забравил напълно завоите, светофарите и полицейската кола на пътя. По навик, още щом слезе, отвори багажника, но веднага се ядоса сам на себе си: “По дяволите багажа! Кой знае дали след малко няма да тръгна обратно!” Трясна капака и хукна към рецепцията на хотела. Чак когато се озова до телефона, автоматичният механизъм, който го бе движил до този момент, изключи и добрата му наблюдателност се възвърна. Докато въртеше ШАЙБАТА НА СТАРОВРЕМСКИЯ ЧЕРЕН ТЕЛЕФОНЕН АПАРАТ – част от стилното обзавеждане на хотела в стил началото на века – очите му запомняха ИЗВИВКИТЕ НА ВСЯКА ЦИФРА: 3 – 0 – 3. Шайбата изтрака след последната цифра и веднага след това в ушите му звънна свободен сигнал: “Тън-тън…” Беше вперил очите си в една от ЧЕРНИТЕ ТОЧИЦИ ПО ТАПЕТА на отсрещната стена. “Тън – тън – тън…” Стори му се много дълъг този сигнал, а не беше минала и четвърт минута. Беше толкова изнервен, че изговори мислите си на глас: “Ще го убия, ако е мръднал нанякъде!” Сигналът прекъсна. Чу се равен глас: ”Ало?”
- Казвай, аз съм!
- Къде си? Пристигна ли?
- Да! – Жоро беше добър приятел, но понякога ставаше досаден със своята загриженост. Животът му на най-голям син в петчленно семейство без баща, го бе направил в известна степен старомоден в отношенията му към другите. Той пазеше в себе си онези отживели етикети на общуване от времето на културните си пра-дядовци и не само ги пазеше, но и ги изпълваше с искрената си и чиста обич и загриженост. Борис често се трогваше от това родено след времето си дете, но също така често биваше суров с него, както впрочем се случва понякога да сме най-лоши с близките си хора. Сега вниманието на Жоро го изнерви, защото не искаше разговорът да се протака, а час по-скоро да разбере какво е станало. Очите му не мърдаха от МАЛКАТА ЧЕРНА ТОЧИЦА на стената. Нервно се присвиха в подигравателна насмешка:
- Хайде, стига с тези майчински номера, ами казвай!
- Вчера ми донесоха резултатите от изследванията…
 Борис се отпусна: ”Боже господи, този притеснителен особняк така да ме изплаши за нищо! ”Не се страхуваше от болести, ако те се отнасяха до него. Като всеки здрав човек най-безценно за него беше здравето му. Не можеше да го оцени, защото нямаше проблеми с него. Отнасяше се към него с пълно пренебрежение, без да се щади. Ставаше дума за изследванията в службата, които правеха периодично. Доброто му отношение към Жоро се върна и вече напълно добродушно го подкачи:
- Е, и? Какво? Да не би да умирам?
Жоро замълча. Направи голяма пауза, непривично за човек, на когото речта тече изумително гладко. Той все още не беше решил какво и как да говори. Допусна грешка като се обади на Борис още по пътя. Би могъл да звънне до хотела и да му остави съобщение да го потърси. Усети изнервеността на приятеля си, но възвърналото се спокойствие и неговият тон го изплашиха още повече. Трудно е да съобщиш лоша вест на човек, който я е очаквал и още по-трудно ако този човек веднъж вече е изживял тревожно очакване, а след това си е помислил, че е било напразно.
- Боби, изследванията показват…
- Какво показват? Хайде стига си го заобикалял!
- Имаш трихомониаза.(венерическа болест)
- Какво-о? – Боби чак подхлъцна. Това беше невъзможно. Напълно невъзможно! – Пипнал съм трихомониаза ли? Ти чуваш ли се? Нали ме познаваш? Това сигурно ли е?
- Да.
- Може да е някаква грешка.
- Не, сигурно е. Аз… - как можа да измисли тази трихомониаза - …аз, …, ти не се притеснявай, като се върнеш ми се обади! – Жоро беше лекар – Ще оправим всичко… само сега внимавай!
Гласът на Боби стана отново студен и рязък:
- Да, ясно, да внимавам с мадамите, защото съм… или как там се казва по научно – почувства се като най-големия нещастник на света, обвинен, че не се е предпазил от срамна болест и едва ли ще предпази неподозиращите за това около себе си. Мъжкото му честолюбие бе засегнато, същото, което прави мъжете често сурови, дори жестоки. ТОЧКАТА, която гледаше все още, но вече със стиснати зъби и пулсиращи очи, стана ЧЕРВЕНА. Към кого всъщност бе отправил този поглед? Към Жоро или към тези там с белите престилки в болницата? Към всички, които ще започнат да го сочат с пръст, или към някой друг?
- Извинявай, приятел!
- Ти ме извини! – Жоро не беше ни най-малко сърдит – Не исках да кажа това за мадамите. Знам, че не си от тези, дето не им пука. Добре ли си?
- Да, като се върна ще ти се обадя.
 Затвори и гласът на Жоро изчезна. Остана сам в непознатата стая с червената точка на стената. Беше невъзможно да е вярно това, което чу. Той не е от тези мъже. Той държи на Нора. Сигурен е в себе си. Освен ако… “Нора!” Тази мисъл изкрещя в главата му и раздроби на парчета мъжкото му самочувствие. “Нима Нора? А аз глупакът така да й вярвам!” Червейчето започна да дълбае в него. Обезпокои се много повече от самата болест. Кръвта му се качи в главата, умората и сънливостта се стопиха. Мисълта му се изостри и започна да връща епизоди от миналото, в които той търсеше да улови нишката, да намери момента, на който не бе отдал особено внимание. Само допреди минута беше абсолютно сигурен в жена си. Но как е възможно това? Та тя е толкова открита и спонтанна, винаги е разгадавал настроенията й без особени усилия, усещал е вълненията и тревожните й мигове! Нима тя бе способна да прикрива нещо толкова голямо и фатално за съвместния им живот? Кога я беше изпуснал от мрежите си или още от самото начало дълбоко зад детинската си естественост, дори наивност, тя е крила женското си сърчице, жадно за завоевания? И дали бе имала някаква друга любов или, както често се случва на жените, е търсила непрекъснато обожатели, в чиито очи като в огледало да се любува на себе си? Заболя го главата. Не намираше в спомените нито жест, нито движение, което да му подскаже промяната, но подозренията се множаха и растяха, като отровни гъби, съмнението обсебваше мозъка, мускулите, сърцето, цялото му същество…И дали е било само веднъж? Едва ли!
 ТИКТАКАНЕТО НА СТАРИННИЯ БУДИЛНИК нарушаваше тишината в стаята. Започна да се стъмнява. Мракът промени стените, размъти очите му, които и без това гледаха без да виждат.
 Телефонът иззвъня. Дори не се стресна. Само се откъсна от унеса си, като човек, който спи и се опитва да се събуди при силното дрънчене на будилника, а два етажа под него съседите се сепват от ужасния шум. Погледна часовника. Понапрегна очите си, докато забележи къде се намира малката стрелка. Тя се бе завъртяла напълно. Без да усети бе изминал час, цял час, който му се стори като минутка след изтичането си, но през който бавно и трудно бе отхвърлял мисъл след мисъл в главата си. Изведнъж се опомни, подобно на събуждане след кошмарен сън: намираше се в една полутъмна стая, косите му бяха овлажнели от пот, мускулите му бяха изпънати и стегнати, чувстваше се като съсипан от тежък физически труд. Звънът не го притесни, сякаш той самият не беше свързан по никакъв начин с човека, който вероятно търсеха. Струваше му се, че за да го вдигне, ще трябва да излезе от покоя си, това щеше да предизвика пробуждането на всичките му неизразходвани и възбудени сили. Без съмнение това беше тя. Нямаше желание да разговаря с нея. Не сега. Може да направи компромис и да изслуша обясненията й, но по-късно. Утре. Или вдругиден. Тук ще остане възможно по-дълго. А сега трябва да избяга от тази стая, от тишината и черно-червените точки по тапетите. В града сигурно има много места, където да отиде. Най-близко му е барчето на хотела. Осветлението там не беше по-силно, отколкото в стаята му, но многото хора, силната музика и шума му помогнаха да се поотпусне. Обеща си да не мисли за своя проблем. Да мисли дори за глупости, но да отклони вниманието си от Нора. Като за начало започна да разглежда заведението Не му отне много време да обходи с поглед бара, масичките, дансинга, въртящите се светлинни глобуси над него. Нищо по-различно от многото подобни барчета. На един такъв кръгъл дансинг, макар не толкова модерен, се бяха запознали с Нора. От дансинга той я забеляза на една тъмна маса. Посочи му я мацето, което се опитваше да го заприказва – наперено момиче, с високо самочувствие. Беше я попитал сама ли е и тя му посочи приятелката си. В полутъмното не видя очите й. Стори му се скучна отдалече. От онези срамежливи теменужки, които цял живот се крият под сянката на листата си. Нито веднъж не дойде при тях да танцува. Не обичаше толкова кротки момичета. Беше във възрастта, когато го привличаха отворените мадами. Приятелката на Нора танцуваше с него като със старо гадже. На блусовете се притискаше силно, хващаше сама ръцете му и ги поставяше малко под талията си, а пищният й бюст, едва прикрит от бюстието, се обезформяше в малкото пространство между двамата.
 Към края мадамата му отказа на един блус, току-що беше запалила цигара, и той от учтивост покани скучната й приятелка. Тя не посмя да го погледне в очите. Дори на слабото осветление забеляза руменината по бузите й. Слабичка, с русолява коса, прибрана на опашка, с тъмносиня права рокля около врата. Държеше се на разстояние, ръцете й го докосваха едва, но той усети техния допир по-сладък от този на разголената й приятелка. Пуснаха синя светлина, а от тонколоните се разнесе тих шушкав глас:
“…През нощта, през нощта…
в оня свят, в оня свят,
в който ти, в който аз…
сме цветя..във нощта…”
 От тогава тази строфа не излезе от главата му. Но стига! Унесе се в забранени спомени. По-добре да задвижи професионалната си страст. Да огледа наоколо хората, заведението и да помисли за рекламите на безалкохолни напитки, с които се беше заел. Какво би могъл да използва? Къде да акцентува? До билярдната маса се бяха събрали няколко типа. Червенокоса мацка с дълбоко изрязано деколте, подпряна на единия от ъглите, бе естествена добавка към компанията. Над челото й падаше ИГРИВА ПУХКАВА КЪДРИЦА. Останалата част от косите й беше грижливо прибрана на тила и пригладена с гел. Пичът отляво не улучи и направи страхотна отчайваща физиономия. Другият играч погледна към мацето, стреля и улучи. Да, точно така! Въображението му заработи: Тя държи „Молла” (напитката, над чиято реклама му предстоеше да работи). Първият не улучва - отчайваща физиономия! Вторият поглежда към младата жена, тя му подава “Молла”, той отпива, прицелва се и - улучва. Схематизира основните моменти. Защо не? Но трябва още нещо. Така ще е много блудкаво. Липсва нещо. Продължи да ги наблюдава. Без да подозират, те можеха да му подскажат. Играта свърши и дамата изчезна с къдравия. Ужасен край! Останалите започнаха наново, но мадамата липсваше. Скучно. Май навсякъде, където липсва жена е скучно. Дали да не измисли някоя? Представи си друго маце, до отсамния ъгъл, с гръб към него. Косите й, изпънати в кок по същия начин, оставаха в сянка. Встрани в ръката й се вижда “Молла”. Ето първият не улучва, тя подава бутилката на втория, обръща се в профил към Борис, светъл лъч пада в лицето й и той вижда първо светлия цвят на косите, после едното око, сведено надолу, тя се обръща за момент към Боби, поглежда го бързо с насмешливо пламъче в сините очи и пак насочва вниманието си към билярдната маса, а косата й вече не е на кок, а е на конска опашка. С гръб към него е. Смее се лигаво, целува победителя. Там е Нора!
- Скучаеш ли? – чу в ушите си куклен глас.Мацката с червената коса му се усмихва с кафяво-оранжеви устни.
- Може ли? – посочва с глава към стола на неговата маса.
 Кима й. Хваща чашата си, но забелязва, че е празна. Келнерът притичва услужливо, налива гъста червена течност. Поръчва за непознатата любимото й шери. Алкохолът трябва да е вече в изобилие във вените му. Почувства приятно отпускане, дори известно безсилие, уморен за размисли. Дори Нора, която си представи на билярдната маса, не го ядоса. Нямаше повече сили. Червенокосата очакваше да я заприказва. Извади от чантичката си дълга пура и започна да я мачка с тънките си пръсти, хвана я между два от тях, а останалите разпери кокетно, погледна го през черните си мигли:
- Може ли огънче?
Останалата част от вечерта мина по инерция. Изостави всякакви опити да наблюдава и да запомня и се пусна по течението. Когато станаха от масата с мадамата, с намерението да се качат в стаята й, на съседната маса се вдигна шум. Един тлъст пиян дядка се беше опитал да опипа дългокрако момиче, минаващо край него. Тази случка стресна Боби и той изведнъж изтрезня. Погнуси се от себе си. Мацето се беше гушнало в него. Остави я в стаята й, а той отиде уж да си вземе нещо от своята и не се върна. Беше се напил като свиня и за малко да заприлича на оня дъртофелник в бара!
 С утрото дойде и мъничката му надежда. А ако всички тези притеснения са резултат на една грешка? Случва се. От рецепцията му предадоха, че го е търсила съпругата му и че го чака да й се обади. Домъчня му за нея. Тя сигурно се безпокоеше и цяла нощ е стояла до телефона да го чуе. Посегна да набере номера, но нещо го спря. Не! Може би Жоро е казал и на нея. По-добре да отскочи до поликлиниката да изясни нещата и тогава да я успокои. Естествено, че е станала някаква грешка. Чистите й сини очи изплуваха в съзнанието му. Тя обичаше да го гледа в очите. Нейните бяха ясни като незабравки. Нима такива очи могат да мамят? С такива очи не се гледа без любов. Сърцето му се отпусна и любовта му към него се върна, още по-силна. За щастие половината от снимачния екип пристигнаха едва тази сутрин и докато се настанят и подготвят техниката, денят щеше да изтече. В поликлиниката влезе веднага при генеколог. Не се наложи да чака пред кабинета, но от този момент нататък, всичко потръгна много по-бавно, отколкото очакваше. Един преглед не можел да даде категоричен отговор. Взеха му отново кръв. Резултатът можеше да бъде готов в най-добрия случай късно вечерта. Чакането го изнерви. Търсеше си работа, за да избегне оставането насаме със себе си и обаждащите се от вечерта страхове. Когато не остана колега, на когото да не е помогнал, започна да снове с дребни поръчки до барчето. Всички бяха заети и едва ли някой обърна внимание на напрегнатостта му. Ако все пак поглеждаха с учудване подире му, си казваха, че е от професионалната треска, включваща в едно нетърпението да материализират една страст и страха от провал, който не беше чужд и на най-големите професионалисти.
 Прибра се късно вечерта, изтощен напълно и без да е помислил и за залък. Намери съобщение от лекаря и телефон, на който да го потърси. Не чака дълго. Тихият спокоен глас, който разпозна веднага, го поздрави, като назова и името му, без да издава с тона си нито успокоение, нито безпокойство. Направи малка пауза, колкото да си поеме въздух и продължи тихичко в ухото му:
-Трябва да Ви съобщя, за съжаление.. .- вече му стана ясно, но не беше учтиво да го прекъсва- че резултатът няма да бъде приятуен за Вас.
-Вярно е, така ли?
-Не, не е това, което очаквате, но все пак трябва да поговорим. Елате утре при мен, ще Ви чакам.
 И Жоро му каза по същия начин, че ще го приеме. Десетина минути, след като разговорът приключи, той се осмели отново да позвъни и да настоява да разбере за какво става дума. Обясни на един дъх, едва сдържайки кошмарите от изминалата нощ. Докторът не го прекъсна, беше изключително учтив. Изслуша го, а когато той свърши, продължи да мълчи. Усети нещо в дишането му и от това косите му настръхнаха.
-Разбирам Ви, – безизразният му глас стана плах – но това, което ще Ви съобщя едва ли ще Ви успокои. Изключвам възможността да е станала грешка, защото по това, което ми разказахте, съдя, че приятелят Ви е искал да Ви предпази за известно време, без да Ви казва цялата истина.. .- кога най-сетне щеше да свърши с тези встъпления?! - ... от друга страна едва ли  е най-правилно и аз да Ви заблуждавам... Господине, неприятно ми е да Ви го съобщя, но пробите показаха наличие на вируса на СПИН.

/СЛЕДВА/