НА ЗАНИК
Когато за първи път чух песента на Коцето: „Бавно умираш приятелю” тази история дойде при мен!
„...снощи видях лунен изгрев. Луната беше голяма и червена като слънцето при изгрев. Беше много красиво...” /КРЧ/
Чувстваше се уютно в колата – топличко, удобно, напълно откъснат от всички проблеми на този свят. Пътят беше прав, равен, път, по който може да се кара и със затворени очи. Облегнат на отпуснатата назад седалка, леко присвитите му в лактите ръце се опираха на волана. Тананикаше си някаква стара песен. Беше намалил радиото, докато минат новините.
“…През нощта,… през нощта…
в оня свят, в който ти…
в който ти, в който аз
сме цветя във нощта…”
Нощта скоро щеше да го застигне. Смрачаваше се. Котешките очи покрай пътя вече отразяваха светлините на фаровете и очертаваха сближаващи се към хоризонта линии. Самото слънце го чакаше насред пътя, в най-далечната му точка. Червено и кръгло, то го изпълваше със спокойствие. Отиваше право при залеза. Беше се засилил със сто и двайсет кил ...