Октомври е особен месец. Понякога студен, друг път – топъл като циганско лято. Когато се роди малкият ми син, на двайсет и осми октомври, заваля сняг, та чак до колене. Вървях пеша от щастие от Окръжна болница до Шейново, макар да знаех, че няма да ме пуснат в родилното. Щастието беше в ходенето, просто исках да бъда по-близо до него и до майка му. Исках да постоя пред прозореца на жена ми – от благодарност и от щастие. Нищо и никого не видях. Но знаех, че имам втори син. После се върнах обратно пеша – през Борисовата градина, която тогава имаше друго име. През снега. Имах чувството, че животът започва на чисто. Не моят. На сина ми.
И този октомври беше бял като в спомена. Обаче топъл и без сняг. Колата ми беше стара и удобна, няма как една стара кола да не е удобна, всичко наоколо миришеше на грозде и на свежест, а аз бързах, защото мисълта за това бягство от столицата ми се струваше чудесна, просто се радвах на случая.
Някога бяхме идвали тук, така ми се струваше. Игри се въртеха в с ...