Набори

   "А сега накъде?"
      Много пъти си беше задавал този въпрос и въпросителната се блъскаше в съзнанието му, като многократно повтаряно ехо от далечен тътен. Сега прогърмял отново, заедно с неравномерното и бързо изтрополяване на колелетата на влака по стария железопътен мост сякаш го стресна и накара да вдигне очи от книгата.     Погледна през прозореца. Наближаваше спирката на неговото село и до болка познатата жълта, двуетажна, с тук – там олющена от слънцето и дъждовете боя постройка изплува за миг пред очите му. Бавно се изправи от сивата зацапана седалка, свали сака от поставката за багаж, пъхна книгата в една от преградите, облече якето си и се отправи към вратата. 
     Със силно изскърцване на спирачките малката мотриса плавно спря пред схлупената жълта постройка. Борис слезе от влака и бързо тръгна по единствената улица водеща към центъра. Бързаше да стигне до вилата си понеже рядко си идваше, а имаше доста работа за вършене. 
     Беше началото на март и първите ухания на пролетта вече се усещаха в топлите повеи на вятъра, раздиплящ снежнобелите облаци в небето и в слънчевите лъчи промъкващи се между клонките на овощните дръвчета. 
     Борис отвори тежката метална пътна врата и бързо ситнейки крачки през плочника се качи на втория етаж. Облече си работния гащеризон и веднага се залови за работа. Поправи вратата на плевнята, вароса прасковите и черешите, обърна градинката и оформи лехите за няколко реда зеленчуци. Тях ги садеше колкото да има нещо в градината и да не тревясва изцяло мястото, а баба Видка, съседката ги наглеждаше.
     Следобед той поседна с чаша кафе на масичката под асмата и на спокойствие се зачете в книгата. Слънчевите лъчи закачливо се шмугваха между листата на лозата, а отраженията им весело си играеха по покривката на масата. Едно пожълтяло листо се откъсна и завъртайки се във въздуха тихо се приземи на земята. По пътеката откъм градината с аристократически крачки към Борис се приближи големият чер съседски котарак. Той приятелски се погали в краката му и легна до него. Явно не се бяха забравили.
     Изпивайки кафето си той тъкмо се надигна от стола, сетил се, че трябва да прегледа керемидите на покрива, когато телефонът в джоба на гащеризона му иззвъня. Беше Симеон. 
      Родени в една и съща година с разлика от няколко месеца, отгледани от бебета количка до количка, Борис и Симо израснаха и възмъжаха през годините рамо до рамо. Въпреки, че животът ги раздели – Борис замина да работи в чужбина, а след завръщането си намери работа в града, а Симо си остана на село да се занимава със земеделие, те винаги поддържаха връзка помежду си.
И сега виждайки името на приятелят си изписан на дисплея по лицето на Борис грейна усмивка:
- Здравей Борка! Като се чухме последния път ми беше споменал, че днес ще си идваш на село. Е, пристигна ли си? Как пътува?
- Дойдох си днес сутринта. За пътуването нали знаеш: три часа клатушкане, сменям два влака. Сега съм се хванал да свърша някоя работа по двора. Ти как си?
- Аз съм добре. Исках да ти кажа, че довечера ще се събираме в кафенето на Веско. Предвидили сме го някъде за към осем часа. Ще бъдем само ние, най – много да дойде и Недко. Ще се съберем четиримата, ще метнем нещо на скарата, ще сипем и по някоя гроздовица. Дошъл си на село, а рядко си идваш. Трябва да го отбележим.
- Много се радвам, Симо. Ще гледам да не закъснявам. Лек ден и до довечера. –   Изпълнен с радостно задоволство Борис пъхна обратно телефона в джоба си и се запъти към плевнята. Измъкна дългата и тежка дървена стълба, подпря я на един стобор и ловко се покачи на покрива. Приклекнал, той вече беше открил първите две – три пукнати керемиди, когато внезапно, някъде откъм големия орех, до оградата на съседския двор се разнесе познатият глас на съседката му баба Видка:
- Боре баби, добре си дошъл. Откога не съм те виждала? Ще дойдеш ли да погледнеш геранилото на кладенеца, че нещо ми се види счупено, а аз съм вече стара жена и не мога да го поправя.
    Борис слезе по стълбата, премина напреко през градината, минавайки през общите комшийските врати и отиде направо при кладенеца на баба Видка. Единият кол на геранилото бе така прогнил и силно наклонил, че създаваше впечатлението, че конструкцията всеки момент ще се срути. 
- Да, видях проблема бабо Видке. Ще измисля нещо. 
    Той се върна обратно във вилата и след малко се появи носейки един свредел, а след това домъкна отнякъде и един циментов кол. Бързо направи дупка със свредела в меката почва близо до гнилата греда, положи в нея циментовия кол, заби го с няколко удара на тежкия чук, утъпка пръстта около него и с помощта на железни скоби успя да закрепи съоръжението.
- За сега това мога да направя. Следващият път като си дойда за по – дълго време ще го измисля да стане по – стабилно.
- Браво Борко! Много ти благодаря! – с радостни нотки в гласа си баба Видка щастливо вдигна ръце. – Ела в нас да те почерпя с нещо. Жив и здрав да си.
    Минавайки по тясната градинска пътечка те стигнаха до едноетажна постройка. Навеждайки се те влязоха през ниска вратичка в прохладна малка стая. Дървена масичка с наредени около нея три стола, две легла прилепени до стените и с шарени ковьорчета закачени над тях. Стар, боядисан в бяло долап върху който бяха наредени най – различни рамкирани снимки, малък хладилник до него и мивка с поставени в сушилника съдове. Това беше обзавеждането на кухничката на баба Видка. 
Тя се разшета, сложи две чашки пред него, извади от хладилника побеляло от студа шише с ракия и кана със сок, наряза му туршия в една чиния, за себе си наля сок в една висока чаша и седна на стола срещу него.
    - Много съм самотна Борко. – Бавно и с леко дрезгав глас започна съседката. Откакто дядо ти Никола почина живея като кукувица. Хората един след друг измряха, къщите наоколо опустяха. Младите, които останаха на село се броят на пръсти. Все със земеделие се занимават, а при него почивка няма. Ето виж наборите ти Симо и Недко – от сутрин до вечер гръб не изправят. Няма събота, няма неделя, работа от сутрин до вечер. Край няма. При мен никой не идва. Ей ще си ида и няма кой да разбере. Синовете ми отдавна заминаха да работят в Австралия, идват си веднъж на десет години. Имат си семейства и изкарват добри пари. Сипи си, сипи си още една ракия. Не се притеснявай. От дядо ти Никола ми останаха няколко дюлеви дръвчета и не пропускам в негова чест и за Бог да прости да правя от плодовете им сок и ракия. Я кажи как е по града? Как я караш?
     - По града нищо ново бабо Видке. Всеки ден едно и също ежедневие и сиво еднообразие. Работиш за малко пари, колкото да си покриеш разходите и ако успееш да заделиш някой лев си късметлия. Труден живот, но все някак трябва да го изживеем. – Борис се загледа за миг през прозореца, бръкна без да има нужда в джобовете си и каза на съседката си:
    - Трябва да тръгвам бабо Видке. Почва да се смрачава навън. Благодаря ти за почерпката. Обещавам, че като си дойда пак ще погледна кладенеца.
    - Чакай, Борко. Преди да си тръгнеш искам да ти дам нещо. – Тя бавно стана от стола, отиде до долапа, отвори едно шкафче и извади оттам позлатен джобен часовник.           Обърна се към него, подаде му часовника и бавно рече:
   - Този часовник ми е скъп спомен от дядо ти Никола. Германски е. Дал му го един немец с който се запознали през Втората световна война. Двамата се срещнали по време на едно учение на летището във Враждебна. Моля те, вземи го. Не ми отказвай. Дядо ти Никола много те обичаше и ще се радва ти да го вземеш и пазиш.
   - Благодаря ти бабо Видке. Обещавам да то пазя като очите си. – Борис мушна джобния часовник в джоба си и бързо излезе навън.
Катранено черната нощ прихлупи с тъмната си пелена малкото село. Времето застудя, вятърът се усили. От прозорчетата на къщите се процеждаха мъждукащи светлинки подобни на свещи в църква.
    В кръчмата на Веско беше весело. От уредбата се дочуваше народна музика, която се вплиташе с неспирният шум и глъчка. Масата беше отрупана с най – различни ястия. Красиво наредени луканкови салами гарнирани с фини парчета сирена и кашкавал, шопски и овчарски салати нарязани в големи подобни на тепсии чинии, дивечова пастърма оваляна в най – различни подправки. 
Разговорите се лееха от само себе си, а дъхавата гроздова ракия и бистрото червено вино, сякаш искряха едновременно в чашите и в очите на мъжете. Цепениците припукваха в камината, а отвън се разнасяше ароматът на скарата върху която бяха метнати пържоли и рибици. Новогодишна идилия през март.
По едно време гласът на Недко, някак по своему плътен се извиси над всички :
   - Eй, Борко всичко ти е добре наредено та чак човек да ти завиди. Апартамент в града си имаш, работата ти е в кърпа вързана, а и вила по наследство ти се падна на село. Кой като теб, а? А я ми кажи как ти е работата с жените? Опечена ли е или още сурова?
Борис познаваше характера на Недко, усмихна се и му отвърна:
   - Недко, с жените работата е толкова сурова, че чак шава и бяга. Трудно се намира свястна жена в днешно време. То и ние мъжете не сме цвете за мирисане та нещата се припокриват. Въпросът е всеки чук да си намери гвоздея и така да се начукат, че дъската да е закована здраво. Нали се сещаш? 
Над масата екна звънлив мъжки смях, а Симо, зевзек по характер, не пропусна предоставената му възможност и веднага взе думата:
   - На тебе, Недко, ти е лесно. Намери си жена, задоми се. Ето вече второ дете чакаш. А ние с набора все нямаме късмет. Все ги избираме, все го мислим и затова все с празни ръце оставаме. Знаеш ли какво наборе? – Симо отпи голяма глътка от силната гроздова, погледна Борис със светналите си очи и продължи: - Трябва да идем в Русия и там да си търсим жени. По време на войната са загинали милиони мъже. На един руснак се падат средно по седем рускини. Знаеш ли колко години ще им трябват да се възстановят? Като се постопли дай да събираме багажа и да тръгваме нататък.
   Отново над масата се разнесе весел смях и мъжете се чукнаха за здраве. Борис остави чашата си върху масата и в този момент отново страшната въпросителна се заблъска в съзнанието му и за момент му развали настроението.
“ А сега накъде? Какво да прави? Как да продължи? Как се създава здраво и сплотено семейство в днешно време? “
    Прибра се вкъщи късно през нощта. Съблече се и под приятната топлина, излъчващата се от запалената печка се мушна в завивките и моментално заспа.
   Събуди се рано сутринта, направи си кафе от кафеварката и отново седна под асмата. Влакът му тръгваше в 13:10. Оставаше му да направи още едно нещо. Стана, наля едно шише вода, в друго сипа малко вино, взе свещи и един кибрит. Сложи всичко в една торба, метна се на колелото и забърза към гробищата. 
Като стигна там никъде не се мяркаше жив човек. А беше събота. Задушница.
“Боже какви хора сме. Но какво ли се учудвам. Ние помежду си не се уважаваме, а какво остава за мъртвите”. – Помисли си Борис и тежка въздишка се откъсна от устните му.
   Бързо намери гроба на приятеля си Боян. Запали дебелата восъчна свещ, отвори капачето на мраморния паметник и внимателно закрепи свещта на поставката й. Отсипа малко вода, след това плисна и малко вино. Прекръсти се три пъти и тихо поседна на гробовата рамка. С Боян се бяха родили на една и съща дата. Тримата със Симо бяха неразделни от малки. Познаваха се от дълги години. Обаче един ден новината за катастрофата на Боян ги завари неподготвени. Всъщност смъртта винаги заварва хората неподготвени. Дори и сега, вглеждайки се в черно – бялата снимка на приятеля си залепена върху мрамора, остра буца заседна в гърлото на Борис, а по бузите му се търкулнаха сълзи.
    - Ех, Бояне, Бояне. Умен беше и схватлив. Винаги даваше добри съвети на познати и непознати. Ако беше жив щях да те попитам. А сега накъде? Какво да правя и как да продължа? 
      Борис стана, тихо целуна студената снимка,залепена върху мрамора и бързо се отдалечи по пътеката. Над сивото поле на тласъци се извиваше студеният вятър. Някъде откъм сметището злокобно заграчи гарван мършар, а сойки и свраки се гонеха из храсталаците.
       Влакът му дойде навреме. Точно в 13:10. Борис закачи якето си на закачалката, постави сака на мястото за багаж и седна на седалката с книга в ръка. Мотрисата бързо потегли, набра скорост и скоро излезе от селото. Той ясно дочу неравномерното изтрополяване на колелетата на влака по старият железопътен мост. Отново в главата му прокънтя въпросът, който не му даваше мира:
“ А сега накъде? “
Борис остави книгата, извади позлатеният джобен часовник, подарен от баба му Видка, загледа се в циферблата и леко се усмихна:
“ Само времето ще покаже “.

Юли, 2016 г.