Пуст град, мрачни улици, пропити със самота… Мразя, когато вали. Всичко е някак потискащо, някак тъжно. Стоя вкъщи отново сама, заключена в убежището си - моята стая, и отново претеглям всички факти на ум, опитвайки се да спра да мисля колко съм самотна. Оглеждам се наоколо и погледът ми спира върху старите снимки на бюрото ми. В ума ми нахлуват хиляди топли спомени, толкова силни, че карат една малка сълза да се търкулне по бузата ми. - Наистина бяхме щастливи тогава - малки и невинни. Не си и помисляхме, че някога може да се разделим. - мисля си. Моментално ставам от мекото си легло, покрито с много пухени възглавнички, взимам една златиста рамка и изваждам снимката от нея „Приятелки ЗАВИНАГИ”- пишеше на гърба ù. Беше ми подарък от тях - моите най- близки създания. Тогава си споделяхме всичко - първите любовни трепети и целувки, подкрепяхме се взаимно и си давахме съвети. Но, уви, пораснахме и нищо не бе същото. Всяка тръгна по пътя си и вече почти не контактувахме. Момчетата станаха ...