Надеждата умира последна

    Пуст град, мрачни улици, пропити със самота… Мразя, когато вали. Всичко е някак потискащо, някак тъжно. Стоя вкъщи отново сама, заключена в убежището си - моята стая, и отново претеглям всички факти на ум, опитвайки се да спра да мисля колко съм самотна. Оглеждам се наоколо и погледът ми спира върху старите снимки на бюрото ми. В ума ми нахлуват хиляди топли спомени, толкова силни, че карат една малка сълза да се търкулне по бузата ми. - Наистина бяхме щастливи тогава - малки и невинни. Не си и помисляхме, че някога може да се разделим. - мисля си. Моментално ставам от мекото си легло, покрито с много пухени възглавнички, взимам една златиста рамка и изваждам снимката от нея „Приятелки ЗАВИНАГИ”- пишеше на гърба ù. Беше ми подарък от тях - моите най- близки създания. Тогава си споделяхме всичко - първите любовни трепети и целувки, подкрепяхме се взаимно и си давахме съвети. Но, уви, пораснахме и нищо не бе същото. Всяка тръгна по пътя си и вече почти не контактувахме. Момчетата станаха наш приоритет. Имахме и нови приятели- кои истински, кои - фалшиви, но факт беше, че не сме заедно и може би повече няма и да бъдем. Интригите в нашия малък град коренно ни промениха. Превърнаха малките момиченца в злобни същества, готови на всичко, да си спечелят мястото в обществото, независимо за добро или за лошо.

Дните минават, а аз все още съм самотна. Все още не знам накъде да тръгна. Понякога искам просто завинаги да се махна от тук и да започна на чисто и може би да открия приятели. Имам мъж до себе си, да, но той не е от типа хора, които дават съвети... уж знае всичко за мен, а всъщност нищо не разбира. Опитвам се да не го товаря с моите проблеми и не му се сърдя, когато „не знае как да ми помогне” просто защото не искам да се караме отново.

 Никога не съм споделяла с майка си как се чувствам. Не искам и нея да товаря, и без това има достатъчно грижи. Когато чувам, че се приближава до стаята ми, просто слагам фалшивата усмивка и играя ролята на щастлива дъщеря.

 Колко ли би издържал човек, без да сподели на някого тежестта си? Не мисля, че аз бих издържала още дълго. Започнах да тая всичко в себе си - всяка болка, всяко разочарование, всеки проблем. Но колкото и да съм търпелива и колкото и да нося на болка, рано или късно ще дойде моментът, в който може би ще полудея. А може би вече съм, щом говоря сама със себе си… Може би умишлено изграждам стени, но никой не прави дори и опит да ги разбие. Но надеждата умира последна!