Най-хубавите спомени

Най-милите спомени от нейното детство бяха свързани с времето, прекарано на село! Още от съвсем малка, тя с нетърпение очакваше този период на годината, когато денят се удължаваше, слънцето грееше по-различно и черешите започваха да зреят! Тогава с майка си отиваха на гарата в тяхното градче и тя с много вълнение очакваше влака! Докато пътуваха, очите и засияваха гледайки през прозореца. Представяше си онази чудно приказна земя. Това всъщност беше селото на нейните баба и дядо, едно съвсем обикновено селце в което повечето жители бяха стари хора, но там се чувстваше толкова истинска, че когато идваше времето отново да се върне в нейния град, душата и се свиваше! Настъпи поредното лято и двете с майка и отново потеглиха с влака! Слязоха на малка гара и се запътиха към спирката, откъдето минаваше автобус за да ги отведе до най-прекрасното кътче, където въздухът беше различен, птиците се надпяваха, ухаеше на зеленина, на скоро окосена трева а блеенето на малки агънца, които очакваха своите майки от паша, просто я разтапяше! 

Пристигнаха в селото на любимите баба и дядо. Слязоха от автобуса и поеха по прашния път към покрайнините. По пътя от всякъде надничаха усмихнати старци, които радостно ги поздравяваха! Най-после се озоваха до ограда от която една липа подаваше своите клони а уханието и се усещаше още от далеч! На портата се показа нисичка бабка, препасана със своята престилка. Носеше и забрадка, която почти никога не сваляше от главата си! Ето тук, в това невзрачно за много хора селце, за нея беше истинският живот! Обичаше да слуша разказите на баба си които я пренасяха в далечни времена, когато самата тя е била малка. Вечер преди да заспи, баба и пееше или разказваше приказки, беше толкова сладкодумна, че историите оживяваха пред очите и! Сутрините бяха вълшебни, тя не се дразнеше от това, че дядо и съвсем рано започваше да хлопа насам, натам, подвиквайки на добитъка! Усмихваше се и нямаше търпение да стане. Винаги бе облечена в една от бабините си нощници, които тя / баба и / старателно пазеше още от младините си. Чувстваше се, сякаш е попаднала в друго време / по-хубаво /, или е героиня от някоя приказка! Макар и лято, сутрин нейната баба палеше печката докато свари чай и приготвеше закуска! В къщата ухаеше на нещо уникално, което не бе усещала никъде на друго място, може би се смесваха ароматите на сушени плодове, мерудия, шарена сол и прясно издоено мляко... После излизаха на двора, а там, най-малко пет, шест котки се заовъртваха и мяучеха в краката им. Добрата стара жена вече беше им приготвила попара и мяукането преставаше! Малкото момиче обичаше тази гледка и тези животинки с цялото си сърце, както и всичко наоколо. А градинката! Това беше най-приказната и китна градинка с най-разнообразни цветя, кое от кое по-пъстри и ароматни! Едно от любимите и места бе тази част на двора, където стояха всички животни. Кокошки, овце, прасенце, а в дъното, под сайванта имаше каручка, пълна със сено, до нея магаренце, което по цял ден преживяше! На дебелите дървени грeди на сайванта, дядо и бе направил люлка и там тя обичаше да пее с цяло гърло песните, на които я бе научила нейната баба. На близо имаше и кученце, то лаеше всички котки по двора, а те много умело катерейки се по оградата преминаваха напред, назад. Кученцето се казваше Бобчо, магаренцето беше Марко, дори и котките си имаха имена. Баба и ги кръщаваше всички, а имената им идваха най-често в зависимост на това, в какъв ден от седмицата са се родили или появили в къщата! Старицата много обичаше животните и почти винаги си разговаряше с тях, сякаш и бяха деца. Тази си любов може би момичето бе наследило именно от нея, любов към всичко простичко и обикновено!
Така минаваха дните и на село, безгрижно, заобиколена от много обич, простота и истински моменти, които попиваха в съзнанието и се запечатваха в сърцето!

                                                            * * *

Не беше си ходила на село от много години. Натъжаваше се при мисълта, че там вече няма кой да я посрещне! Един ден обаче, тя бе твърдо решена да отиде отново, независимо от всичко! Настъпваше лятото и щъркелите се завръщаха по родните гнезда. Въздухът напомняше за преди, но нещо бе застанало в гърлото и я задушаваше! От далеч забеляза, че двора е обрасъл с висока трева и бурени, трудно отвори пътната врата, защото чимшира, който някога образуваше пътека, вече бе избуял и безформен! Нямаше ги котките, които задължително се увъртаха между краката на всеки който влизаше там. Нямаше ги и баба и, и дядо и... очите и се напълниха със сълзи!
Как само искаше да може поне за миг да прегърне своите любими старци, с които изживя най-прекрасното детство, да може да хване ръката на баба си, а тя да я поведе към близката гора, в която понякога събираха гъби и билки! Искаше и се да чуе още веднъж гласа на дядо си. Онзи неповторим глас, понякога твърде строг, а друг път, просто се шегуваше или подвикваше на животните!
Там вече нямаше никого! Не беше същото, сякаш влизаше в една призрачна къща, оглушала и запустяла а тишината кънтеше! 
Тя твърдо бе решила, че до края на своя живот в сърцето си ще запази най-хубавите спомени за едно безвъзвратно отишло си време, в което останаха нейните любими баба и дядо!