Най-тъмна е нощта преди изгрев

Не знам кой ден е... Главоболието е толкова силно, че сякаш някой удря с чук слепоочията ми, а от лекарствата устата ми постоянно пресъхва. Слънцето се опитва да се прокрадне през пролука в плътните пердета.

Мама отваря внимателно вратата на стаята и оставя някаква храна на нощното ми шкафче. Не отварям очи, но усещам аромата на горещ шоколад. И на палачинки.

Бавно се опитвам да се надигна и да седна в леглото. Усещам тялото си толкова чупливо, сякаш ако направя едно грешно движение, ще се пръсне на парченца.

- Давай, момиче - сама се окуражавам и успявам да седна и да се облегна на възглавницата.

Отпивам жадно от чашата и горещата течност ме опарва.. Изохквам заради разранените си устни, но след като преглъщам и усещам как затопля гърлото ми, се чувствам жива..

Телефонът ми издава кратък звук - получила съм съобщение. Поглеждам - от Кейти е, най-добрата ми приятелка. Снимала е залата в университета, една дебела тетрадка с Айфеловата кула на корицата, в която си записва и празното място до нея. Оградила го е с кръгче и е написала „Идвай, че тези загубеняци ме отегчават“. Успявам даже да се усмихна, а после осъзнавам, че имам належаща нужда от душ.

Внимателно спускам първо единия си крак, а после другия на пода и след това се влача към банята, като нокаутиран боксьор. Всъщност така и изглеждам. Синини и отоци по лицето, пукната уста, бинтована ръка.

Влизам под душа и нагласям водата. Когато струята плисва тялото ми, се разтрепервам... Спомените нахлуват и вече не съм в нашата баня, а в една друга - мръсна и тясна, със захабени плочки. Той ме е хванал за косата, за да не мърдам, а водата е студена. Треперя. Сълзите ми се сливат с водните капки.

Чувам смеха му:

- Студено ли ти е, кучко? След малко ще те стоплим. Но преди това ще те измия, че смърдиш..

Притиска се до мен и усещам миризмата на алкохол и пот. Опитвам се да се отскубна, не искам да ме докосва. Той ме дръпва силно за косата, обръща ме към себе си, а после ме удря в корема толкова силно, че се свличам на пода. Дочувам някакъв женски вик в далечината, а после пропадам.. Усещам, че ме разтърсват, нещо ми говорят.. отварям очи. В нашата баня съм, свита на пода. Мама ме е прегърнала и не ме пуска, роклята й е вир вода. Вкопчвам се в нея, за да мога да се изправя. Тя ме държи здраво, после ме завива  с хавлията, сякаш все още съм малкото й момиченце.

С бавни крачки стигаме до стаята ми и мама изсушава косата ми. Завивам се и отново потъвам в сън...

Пореден ден.. Този път се събуждам от слънцето. Пердетата са дръпнати и в стаята е светло.

Денят е особен и притеснението тежи като топка в стомаха ми. Спомням си думите на психолога, че определени образи, звуци или аромати могат да върнат страха и болката от преживяно насилие. А светът навън е пълен с образи, звуци и аромати...

Баща ми влиза решително в стаята:   

 - Време е да се приготвяш, сънливке. Ще закъснеем.

Снощи се разбрахме той да ме закара до университета. Майка ми се опита да протестира, но накрая успяхме да я убедим, че ще ми е по-спокойно с него.

Обличам се набързо, отпивам 2-3 глътки кафе и се поглеждам в огледалото - много съм бледа и под очите ми има тъмни кръгове от безсънието. Слагам любимото си червено червило и съм готова за тръгване. Или поне се надявам.

В колата не спирам да говоря /когато съм нервна, говоря много/, но и двамата избираме безобидни теми - дали ще вали, имам ли всички лекции, кога ще са датите за изпитите.

Учудващо обичайните задръствания ги няма и стигаме сравнително бързо.

Спираме в една малка уличка, близо до университета. Баща ми отваря прозореца и запалва цигара. Пръстите му треперят. Извръщам глава, за да не разбере, че съм видяла. Гледам навън - животът тече на пълни обороти. Колите се движат, хората крачат забързано по тротоара.

Паниката отново ме обзема. Не искам да слизам от колата, тук се чувствам защитена.

  - Ще се справиш, момичето ми - гласът му ме изтръгва от вцепенението.

  - Разбира се, тате - поглеждам го и се усмихвам. А после, преди да съм размислила, отварям вратата и излизам.

Шумотевицата сякаш ме поглъща. Вървя и гледам само напред. Старая се да не гледам хората и лицата им са като някакви размазани петна, които се движат.

Влизам във входа на университета. Пропуснала съм само един семестър, а ми се струва, че е минала година. Изкачвам мраморните стълби и стигам до вратата на залата. Полуотворена е и колегите ми влизат или говорят на групички пред нея.

Виждам Кейти, която се отделя от останалите и се втурва към мен. Прегръща ме силно, а къдриците й ме гъделичкат. После се отдръпва и ме гледа изпитателно:

 - Как си? 

- Добре съм. Хайде да влизаме, за да седнем отпред - казвам й и тя ме хваща за ръката и буквално ме дърпа след нея.

Сядаме на първия ред, постепенно залата се напълва и преподавателят идва. Лекцията започва..

...................................................

Лято е. Навън е 30-градусова жега, но в полутъмния коридор е хладно. Групичка момичета и момчета говорят шепнешком. Някои обикалят нервно. Аз съм спокойна. Вратата на стаята се отваря и влизам..

Малко по-късно излизам. Едно светлооко момче ме поглежда въпросително

- Взех го. С 6 - едва успявам да кажа, защото той ме вдига във въздуха и ме завърта, смеейки се.

Животът продължава и крилете ми пак са широко разперени. Ще летя… отново.