Не знам кой ден е... Главоболието е толкова силно, че сякаш някой удря с чук слепоочията ми, а от лекарствата устата ми постоянно пресъхва. Слънцето се опитва да се прокрадне през пролука в плътните пердета.
Мама отваря внимателно вратата на стаята и оставя някаква храна на нощното ми шкафче. Не отварям очи, но усещам аромата на горещ шоколад. И на палачинки.
Бавно се опитвам да се надигна и да седна в леглото. Усещам тялото си толкова чупливо, сякаш ако направя едно грешно движение, ще се пръсне на парченца.
- Давай, момиче - сама се окуражавам и успявам да седна и да се облегна на възглавницата.
Отпивам жадно от чашата и горещата течност ме опарва.. Изохквам заради разранените си устни, но след като преглъщам и усещам как затопля гърлото ми, се чувствам жива..
Телефонът ми издава кратък звук - получила съм съобщение. Поглеждам - от Кейти е, най-добрата ми приятелка. Снимала е залата в университета, една дебела тетрадка с Айфеловата кула на корицата, в която си записва и празното мяст ...