Винаги съм искала да заснема събуждането на природата при изгрев слънце. Как цветовете разгръщат венчелистчетата си, сякаш за да посрещнат началото на деня.

Намирам се в ботаническата градина близо до дома си. Най–любимото ми място. Тук успявам да се успокоя и да помисля над проблемите си. Дядо ми, винаги щом ме видеше късно вечер с намусено лице, сядаше до мен и казваше: „Утрото е по–мъдро от вечерта”. Потупваше ме по рамото и заедно се прибирахме.

Сега съм тук сама, седя вглъбена в себе си, а сълзите, стичащи се по зачервените ми бузи, са наситени с неизречени думи, предназначени за хората, отправили обиди към мен. Денят бе ужасен, за няколко часа загубих роднина, приятел и пътя в живота си. Старецът ми. Моят любим старец се спомина пред очите ми, скарах се с най-добрия си приятел, защото изкарах целия си яд на него. Той винаги е бил моята опора. 

Поглеждам часовника си. Гледам как времето тече, тънката стрелка, показваща секундите, се изнизва пъргаво пред погледа ми. Не мога да се съсредоточа. Мислите ми се смесват в един общ шум.

Загубих се. В такива моменти ми се ще да се обадя на приятел, за да поговорим, ако не друго, поне от срам щях да спра да плача. Изведнъж музиката на щурците се заменя с човешки стъпки, идващи към мен. Надеждата, че това е моят утешител, ме стопля за момент, но се оказва, че това е само един градинар. Аз не го познавам и въпреки това той сяда до мен и ми се усмихва. Напомня ми на дядо с прилежно оформения мустак и щръкналите уши.

- Здравей – казва, като едва се сдържа да не се засмее – удобно ли е?

- Какво? Ами да.

- Знаеш ли тази пейка ми е любима. От тук се виждат трите най–красиви растения в цялата ботаническа градина. В дясно има едно жълто цвете. Виждаш ли го?

 - Това, което прилича на мъхеста шишарка?

- Ха-ха, точно так!. Astragalus fisocalyx или още Вълнесто сграбиче. Едно растение смятано за унищожено по нашите земи. А това цвете пред теб се нарича Dryas octopetala. Сребърник. Осемте снежнобели  венчелистчета и листата, покрити със сребристи власинки, са накарали хората да  му дадат това поетично име.  И третото мое любимо растение е Странджанската зелика  - Rhododendron  ponticum, която за съжаление е хербаризирана, тъй като  се нуждае от определена температура и почва, но въпреки това ми харесва най-много.  Сигурно ако питаш някой друг, ще ти каже, че тук има голямо разнообразие от растения  по – красиви от тези. Е да, но тези са рядко срещани в нашата страна и аз оценявам това. Кажи сега, харесват ли ти?

Седя, гледам го и не мога да разбера защо седна до мен и просто така започна да ми разказва за цветята. Успя да ме разсее.

- Благодаря.

- Пак заповядай – отвърна ми отново с усмивка – сега нали няма да се върнеш към тъжната си физиономия? Не е ли време да се прибираш?

- Ами… Може ли да ми разкажете още нещо за някое друго цвете?

Не искам да се прибирам в онази потънала в траур къща. Там, където всички ме гледат със съжаление.

- Хайде – подкани ме.-  А, и още нещо. Пейката, на която седим, е прясно боядисана.

Мъжът се дръпва и посочи табелка, на която го пишеше, стана,  обърна  се и попита:

- Имам ли  боя по себе си?

А  на гащеризона му се бяха отбелязали бели линии. Лъжа любезно.

- Само малко.

Засмивам се. Този човек наистина успя да ме разведри. Един непознат, който ме бе видял натъжена, седнала на още неизсъхналата пейка, бе решил да ме разсмее.

- Благодаря ви отново.

- За мен бе удоволствие да ти  видя усмивката  и запомни, че най-тъмно е преди изгрев.

С тези думи се разделяме. Тръгвам към спирката. Все още чувствам тъга и вина, но съм готова да се върна и извиня, да разкажа за своята среща с веселия непознат и да се посмея с  приятелите си. Защото знам, че болката няма да изчезне, но ще отслабва всеки път, щом се смея или пък се сетя за стареца си. Защото знам, че когато първите лъчи  огреят земята, мракът ще се заменя със светлината, ще се заменя тъгата с усмивка и аз ще се опитам да стана един по–весел човек. Отивам на спирката, а от автобуса  слиза моят най–добър приятел. Не се сдържам и силно го прегръщам…