Казвам се Теодор (Θεόδωρος) и съм ромей по рождение. Участвам в управлението на столицата и често попадам в ситуации, които никак не се нравят на очите ми. Срещам корупция, клевети и измами. В първите месеци на лето господне 6905г. (=последните месеци на 1396г.), в столицата имаше разгорещен дебат на тема защо битката при Никопол бе загубена. Аз нямах намерение да участвам в тия спорове най-вече понеже начина, по който се водят те, приличат повече на кръчмарски политиканствания, отколкото на смислен диспут, който води до нещо положително. Жалко е, но моите колеги обичат да се подиграват на краха на Иван Шишман и пленяването на Иван Страцимир. Странно защо те си мислят, че Романя е в по-добро положение от Видин. Това, че нашият император си е жив и здрав от край време, не означава, че опасността от завладяване не съществува. Само времето ще покаже дали Константин II Асен, новия цар на Видин, ще съумее да удържи властта в свои ръце и дали нашите владетели няма да извършат някоя фатална грешка, която да доведе до краха на Империята.

          Впрочем, аз съм убеден, че краят е близо. Често посрещах залеза на площада или пред водите на Боспора, рецитирайки различни произведения, или по-лошо, говорейки си сам. Така в една прохладна вечер, аз стоях замислен на градския площад и наблюдавах преминаващите наоколо бедни жители на града. Техните обноски бяха недодялани, обиждаха се, често се сбиваха с някой франк, който ги е излъгал с некачествена стока. Виждайки тази картина, аз проумявах, че Римската империя никога нямаше да се възроди. Ние, ромеите, отдавана изживяхме зенита на своята слава и състоянието на Империята го доказваше. Ако в тая някога страна съществуваше нещо човешко, то това не бяхме нито ние, благородниците, нито редовите граждани, нито селяните, а безсловесните твари, които бяха надарени с най-бистрия ум от всички живи същества, които витаят из мижавите остатъци на Римската империя. Не можех да проумея ума на своите колеги, които се подиграваха на Иван Шишман и на Евтимий Търновски, задето не успяха да запазят политическата и църковната власт в България, нито можех да проумея глупостта на обикновените ромеи, които живяха, не щеш ли, за да се нараняват един друг. В мига на тия мои дълбоки размисли, видях как пред мен се спря един окъсан просяк и ме помоли да му хвърля някоя монета. Бръкнах в джоба си, извадих кесия с жълтици и му подадох няколко монети.

         - Мигар сте сигурен, господине? - обърна се той към мен – Това са твърде много пари!

         - Във вашите очи може би е така, но за мен, нещата стоят иначе. - отвърнах аз.

         - Но все пак Ви правя чест. Аз някога имах дом, а сега домът ми е улицата, именно защото аз също бях щедър.

         - Поради какви обстоятелства изгубихте покрива над главата си, непознати господине?

        - Заради зет си, заради зет си. Той не беше ромей, а опасен чужденец, който умори дъщеря ми и си присвои всичко посредством поредица от мръсни действия.

         - Мигар не можете да ми посочете адреса на този ваш зет? Вярвам, че мога да Ви помогна.

        - Не можете! - каза ми той, обзет от съжаление. - Той продаде всичко, което имах и изчезна някъде.

         - Нямате ли други роднини, господине?

       - Имам. Имам една племенница, която сега живее сама. Семейството й беше покосено от болести и сега тя едва свързва двата края, живеейки в един пансион. От време на време й помагам със събраните монети. Тия жълтици, които ми дадохте, биха могли да издържат и мен, и нея, за цели две седмици!

Изтръпнах от ужас:

       - Мигар Вие, който сте безимотен и безработен, харчите всичко, което съберете, за да може племенницата Ви да живее приемливо, а за себе си отделяте едва залък хляб?

        - Правилно, господине. Тя е единственият ми жив роднина и е толкова млада. Може би Вие сте малко по-възрастен от нея.

         - Учудва ме вашето благородство. Вие сте по-човечен от моите колеги!

         - Вашите колеги? - запита ме той изненадан.

       - Да, аз съм един от управителите на града. Повярвайте, не искате да знаете какво се извършва в службата.

        - Странна птица сте Вие, благороднико! - засмя се той – Повечето граждани ме подминават, третирайки ме като пес. Странно е как истински благородник се разхожда из опасните пътища на този обедняващ град без да питае страх или отвращение към просяци като мен.

        - Не виждам причина да се страхувам, господине. Римският свят угасва. Мисля, че Романя ще удържи още не повече от две колена, но в случай,че прогнозата ми се окаже невярна, и крахът настъпи преждевременно, аз искам да умра сред хората, които се опитвах да управлявам съвестно.

          - Ако всички държавници разсъждаваха като Вас, те щяха да се вслушват в народа, а щом се вслушваха в народа, Империята нивга нямаше да достигне до това унизително положение.

         - „Ако“, господине, за съжаление, не съществува. - загледах се в стареца. Той изглеждаше твърде жизнерадостен, макар и бездомен. Аз трябваше да се прибирам и поради това това се обърнах към него с думите – Старче, трябва да тръгвам. Ако утре бъда тук по същото време, ще дойдете ли при мене отново?

           - Разбира се, благородни господине!

          Тия слова ме зарадваха. Подадох му ръка, за да си кажем „довиждане“, а той се удиви на тая ми постъпка, но в края на краищата се засмя и ми отвърна.

         На следващия ден той спази обещанието си и ме намери на същото място, но този път, водеше и своята племенница, която наистина беше почти моя връстница и беше надарена с небивала хубост. Останах впечатлен, че тя не е типичния просяк, а всъщност е образована и изискана. Познаваше трудовете на антични творци и на по-късни богослови. Нейното име беше Зоя (=живот), което надали беше случайно, защото тя наистина можеше да подали на всеки един нов, по-красив живот.

         От време на време се срещах само със Зоя и започвах да я ухажвам. Научих кога е рожденият ѝ ден и ѝ предложих да стане моя невяста точно на този ден. Тя не се двоумеше, а прие на мига. След месец вдигнахме скромна церемония и Бог удостои нашия брачен съюз, който обаче бе трудно приет от моите тесногръди колеги, които трудно приемаха браковете с нисшите среди на ромейското общество. Така или иначе, тяхното мнение нямаше никаква тежест върху моя живот. Аз прибрах Зоя и нейния чичо у дома си. Семейството ни скоро се разшири с една прекрасна дъщеря, която нарекохме София (=мъдрост). Така на фона от настъпващото завоевание и на пропадащите човешки нрави, в години, в които човек не вярва, в доброто, аз намерих пътя към истинското щастие, което се наричаше „семейство“.