„Натали, Натали...”, Жилбер Беко пееше фалшиво от часове, без да спира. Грамофонната плоча беше толкова надраскана, че гласът на този прекрасен певец звучеше вече почти неузнаваемо. А малката Натали се беше свлякла на пода и беше обгърнала кокалестите си колене с крехките си ръце. Гримът ù се беше размазал върху бледото личице, а на пода до нея стоеше полупразната бутилка с Бордо. Двадесетгодишно, както обичаше да натъртва майка ù, в редките минути, когато двете бяха заедно в една стая. Пепелникът беше претъпкан до горе с фасове, а сгъстеният от дима въздух танцуваше на талази из просторния хол. Дали да не се обеси с дантеленото перде, или да скочи от осемдесет и третия етаж на луксозния хотел, в който живееха с майка ù от няколко месеца?! Ей такива мисли минаваха на забавен кадър пред замъгления поглед на малката. Тя вече беше пияна, тъй като този съзряващ, но слаб организъм не беше в състояние да абсорбира поетия алкохол. А и се случваше твърде често да пие напоследък, без да яде нищо по цели дни. Прикриваше мършавото си телце с твърде широки и развлачени дрехи, а майка ù незаинтересовано махваше с ръка, мислейки си, че това е следствие от пубертета. Та те всички на нейната възраст изглеждаха така – зомбита, недояли, недоспали, недоволни, успокояваше се майка ù сама и бързаше да излезе с властна и бодра крачка за поредното си представление. Никога не бе намирала време за Натали. Та тя дори не искаше да я задържи, когато разбра, че е бременна. Изпита истински ужас пред факта, че бляскавата ù кариера ще рухне само за миг. Баща ù беше този, който за пръв и последен път се изправи срещу майка ù, само и само малката да види бял свят. Повече и не посмя. Сега обаче любимото татенце не беше вече между живите и Натали спря да усеща твърда почва под краката си с неговата загуба. Всичко свърши с нелепата му смърт. Малкият ù свят рухна и никога повече не придоби смисъл...

   Пиер беше истински красавец. Всички го харесваха – и жени, и мъже, и деца, стари, млади. Културен, възпитан, мил, чаровен, интелигентен, забавен. Списъкът с положителните му качества беше нескончаем. Гордостта на фамилията. Утехата на рода. Беше дългоочакван и желан. Както се случва с единствените деца, по-късно Пиер искаше голямо семейство, с много деца. Но съдбата винаги е имала други планове, различни от тези, които човек си представяше многократно. Нямаше клуб и общество, където Пиер да не бъде приет с отворени обятия. Завършваше с отличие всичко, към което се устремеше. Детската му мечта беше да стане пилот на пътнически самолети и успя с лекота. Всичко, до което се докоснеше, придобиваше смисъл, оживяваше. Пиер заразяваше всички с оптимизма си и беше разбираемо защо всеки търсеше компанията му. Приемаше любов и даряваше такава. На всички и всичко. Раздаваше се постоянно, без да търси възнаграждение след това. Пиер -  Кралят Слънце, така му викаха близките на галено. А как само му се лепяха жените, когато порасна. С това атлетично тяло и тая блага, искрена усмивка. А той беше еднакво любезен към всички, винаги внимаваше да не обиди когото и да било. И как би могъл, в сърцето си нямаше място за отрова, разяждаща дребните душици. Мъж на място, джентълмен, готов да се притече веднага на помощ там, където имаха нужда от него. Пък дори и да не го викаха. Нима можеш да стоиш настрана от такъв човек? Беше невъзможно, привличаше неудържимо. Краката сами тръгваха към него, ръцете се опитваха при всеки възможен и удобен слушай да го докоснат, пипнат, сякаш само от съприкосновението с този човек щеше да се случи някакво чудо, на което всички се надяваха.

   Вероник беше шестото поред дете, в семейство на ревностни до болка католици. Фанатици, както тя ги наричаше по-късно с озлобление. Изпита истинско облекчение, когато ги напусна, без капка съжаление. Нека сами се оправят, какво ù пукаше за тях. Какво са ù дали?! Нищо! Мизерен живот и глупава вяра. Като най-малък член на фамилията, строгите изисквания бяха овършали главите на по-големите, а нея много малко я засегнаха, но не я подминаха, а и бяха съвсем туширани вече. Сякаш родителите ù бяха вдигнали ръце от появяващите се без време деца в семейството. На Вероник ù беше писнало да износва всички дрехи и обувки на по-големите си сестри и тайно си мечтаеше за лукс, който дори и не беше виждала на живо, но знаеше, че съществува. Всяка минута стискаше зъби и се заканваше на всички. Търпеше всичко, само защото упорито вярваше, че мястото ù не е тук, а най-малкото до някой принц. Едва ли черпеше тия фантазии от църквата и от отчето, на което трябваше редовно да се изповядва и което мразеше дори повече от жалкия си живот. Сякаш в негово лице виждаше основния причинител и виновник за съдбата си. И развлекателни книги нямаше откъде да прочете, нито пък имаше достъп до телевизия. Само Оня отгоре знаеше какво се случва в главата ù. Като малка беше тромаво и пъпчиво дете, но пък мечтаеше за балет. И понасяше двойно повече подигравки от страна на всички заради тази ù мечта. Никой нямало да я вземе дори за готвачка някъде, щяла да изяде всичката храна. Кюфте, което се търкаляло, а не ходело. Това доведе Вероник до булимия. Тъпчеше се на масата до припадък, сякаш нарочно, за да дразни и предизвиква останалите да я подиграват, за да изпита после истинско облекчение - и телесно, и душевно, повръщайки насаме и насила. Само за около два месеца отслабна драстично. Тайно се записа на така мечтания балет, а вкъщи каза, че са я избрали сами и настоявали да ходи, защото имала данни. Семейството ù полека лека започна да гледа с по-друго око на нея, нищо че бяха строги. Някаква надежда се зароди, че все пак един член от семейството го очаква малко по-различна съдба от обичайната. Толкова смазваща беше болката на Вероник, когато получи травма на глезена и беше принудена да се откаже от балета завинаги. Всичко се срути в оня миг, в който кракът ù неочаквано хлъцна леко настрани. Тя потъна в бездна, от която нищо не бе в състояние да я изкара. За утеха започна отново да поглъща огромни количества храна и бързо възвърна старите си килограми, че и отгоре. И все по-странно започна да става поведението ù, когато реши да се утешава, пеейки в църковния хор, в местната църква, където беше закон да се ходи. Сякаш там изливаше и яда си, и гнева си, и отчаянието си. Извисявайки глас, сякаш се караше с Бога, спореше с него. Обвиняваше го. Но същият този Бог, казват, че щом затворел една врата, отварял друга. Един от присъстващите богомолци в църквата беше директорът на операта. Нямаше начин настървеното пеене на Вероник да не му направи впечатление. След службата я помоли да остане, говори надълго с родителите ù и на следващия ден ù насрочи час за прослушване. Случи се. Чудото. Вероник стана оперна прима. Нищо не бе в състояние да я спре. С часове, които прерастваха в дни, се упражняваше и пееше, пееше, до изтощение. Това беше спасителната ù сламка, трамплинът, който щеше да я изтласка извън пределите на средата ù, на католицизма и на Бог, когото твърде често ругаеше. Не на него тя дължеше късмета си, сама си го беше извоювала. Така си мислеше нощем, докато всички останали спяха обикновения си сън и се усмихваха блажено насън на обикновения си живот. Глупаци! Как само мразеше всички...

   С Пиер се запознаха в самолета. Банално. Ослепителната му усмивка не слизаше от прекрасното му лице, докато лично поздравяваше всички пътници и им пожелаваше приятен полет. Винаги така правеше, още от първия си работен ден. Стана му нещо като навик, традиция, ритуал. За него всички пътници бяха специални и заслужаваха специално отношение. Без изключения.

   Вероник беше твърде нервна в този ден. Летеше за Лондон, където имаше премиера. Но не това я тормозеше. Току-що беше скъсала с Жюстен. Отдавна трябваше да се случи, но точно днес ли?! Жена му беше разбрала за тях двамата и го беше заплашила публично с развод, който щеше да му отнеме всичко. Това му бе достатъчно, за да сложи край на и без това изнервящата го връзка с капризната Вероник. Беше си и жалък страхливец, който се нуждае от време на време от нещо, което да му повдига и без това скапаното самочувствие. Банално.

   Вероник нервно гризеше изрядния си маникюр и дори не ù направи впечатление, как я наблюдаваше Пиер. Ако имаше и капчица любов в сърцето, щеше да забележи как това слънце я огрява, мъчейки се да стопи ледовете в сърцето ù. Какво точно го привлече у нея, само онази химия, случваща се в сърцето и в ума на човека може да даде отговор, но тя понякога е доста сбъркана. Той я попита как е, изрази надеждата си, че всичко с нея е наред, пожела ù приятно пътуване, а тя гледаше с оня си празен поглед, който можеше и слънцето дори да вкамени с крещящата си празнота. Вероник не отговори нищо, само припряно започна да си оправя косата, роклята, ръчния багаж. Всичко си беше на мястото, но все пак нервността изискваше повторение на някои действия отново и отново, само и само да даде мнима и краткотрайна сигурност и увереност. Пиер отдаде всичко това на притеснението ù от полета и ù обеща лично да я навестява от време на време, за да се информира за състоянието ù. А в самолета, преди самия полет, тихичко се носеше гласът на Жилбер Беко, който се радваше на своята Натали...

   А, сватбата... Да, сватбата беше като в приказките с щастлив край, но само сватбата – пищна, разточителна, шумна, с много гости и после отразена в пресата. Само дето всички бяха озадачени от липсата на родители и гости от страна на булката. Но сватбата преднамерено беше пожелана от Вероник да е на средиземноморски остров, за да извини отсъствието на семейството си с това, че не е могло да дойде. Не че Пиер би отказал да поеме всички разходи, както и всичко останало, но родителите ù просто не знаеха, че дъщеря им се омъжва. Вероник изпитваше истинско отвращение и ужас от това да покаже нещастната си фамилия пред хората, срамуваше се от тях, дори тайно си мечтаеше да се продънят в пъкъла, в който така прилежно вярваха. Да вървят по дяволите всички! Ще ги зачеркне изобщо от живите. Така и направи. След сватбата съчини някаква плоска история за нещастен слушай в дома им, замина сама, въпреки горещите молби на Пиер, а той, заслепен от любовта си, дори не си направи труда да провери всичко. Нима би могъл да се усъмни в думите на боготворената си съпруга.

   Така. Тази пречка беше отстранена веднъж завинаги от пътя ù, само да не беше това бебе в утробата ù. Въпреки че беше взела всякакви мерки да не го допусне, то се случи. Тук вече виждаше намесата на омразния Бог, който искаше да пъхне прът в колелото ù и кариерата ù на оперна певица да замре. А и Пиер този път не отстъпи. Вероник не можеше да проумее защо му беше нужно това бебе. Тя, никога обичано и необичащо никого, все още непораснало дете, не проумяваше защо трябва да се ражда друго такова дете. Пиер обаче застана решително зад човешкото си желание да има дете от жената, която само той знаеше защо обича и не отстъпи. Дори беше принуден да се закълне, че това ще е първото и последно нещо, което той желаеше от нея в семеен и житейски план.

   Сякаш бебето още в утробата усещаше отношението и чувствата на майка си и не създаваше абсолютно никакви проблеми. Вероник по нищо не можеше да разбере, че е бременна. Почти в осмия месец вече от бременността си тя престана да пътува. Не защото ù беше лошо или некомфортно, а сякаш нещо я домързя и ù искаше може би да се почувства наистина бременна, като си седи вкъщи и се остави да я глезят. Само че около нея остана почти само Пиер, тъй като тя успя с лекота да разгони всички около него, та дори и семейството му. Но влюбеният до уши мъж не забелязваше нищо. Запази усмивката си все такава, искряща и блага. Та той щеше да става баща. Щеше да си има една малка и нежна Натали, която да дари с неизчерпаемата си любов. Дори се записа на курсове за бъдещи татковци, само и само да е още по-полезен в отглеждането на малката. И без това след раждането ù тя остана изцяло на неговите грижи и на грижите на бавачката. Взе си дълга отпуска от любимата си работа и без грам съжаление се отдаде на малкото ангелче, което продължаваше тихото си и кротко съществуване, вече извън утробата на презаетата си майка.

   Натали растеше тихо и незабележимо между полетите на баща си и представленията на майка си. Възрастната бавачка беше опорният ù център между родителите ù, които виждаше в различни интервали, часови пояси, хотели, континенти. Гражданин на света. Малък космополит по принуда. Нямаше си другарчета, с които да играе. Почти не познаваше майка си, която дори и в редките минути, когато бяха заедно, не ù обръщаше никакво внимание. Сякаш малката беше част от луксозния интериор. Затова пък баща ù посвещаваше на нея всяка своя свободна минутка. Дори когато малката излизаше във ваканции, летеше заедно с любимото си татенце.

   “Натали, Натали...” пееше Жилбер Беко твърде често. Малката обожаваше тази песен, не защото беше любима на баща ù и не защото беше кръстена на тази Натали от песента, а защото, докато баща ù разказваше твърде украсената, романтично-увлекателна история за запознанството с майка ù в самолета, Натали сякаш усещаше някакво странно присъствие на обич към нея, от страна на майка ù. Но това беше заради преувеличените майчински чувства, от страна на баща ù, докато за милионен път разказваше историята, по настояване на малката. Тя си имаше само тази измислена история за любовта на майка си и нищо повече. И си остана само с нея.

   Сега Пиер го нямаше. Загина при самолетна катастрофа. Не, не при самата катастрофа, а докато помагаше на последните пасажери да напуснат горящия самолет. Негов дълг беше да се върне за един последен оглед, но се оказа и последен в буквални смисъл на думата. Погълнаха го пламъците на разпадащия се вече самолет. Натали превъртя. Беше в психиатрични клиники, при психотерапевти, по санаториуми. Имаше си само бавачката, която вървеше неотлъчно до нея. Майка ù имаше твърде много ангажименти. Не можеше да ги зареже. Бедното дете онемя, малкият му свят се обезсмисли съвсем, нямаше го вече татко ù, който да я накара да повярва в себе си. Не познаваше и бабите и дядовците си – едните не знаеха за нея, а другите не бяха допускани в близост. Животът ù минаваше между различните континенти и хотели, а времето си отмерваше от булимията до анорексията. И наркотиците. Нямаше как да мине без тях.

   А Жилбер Беко все така си пееше за Натали, макар и вече твърде фалшиво...