Свикнах с тъмното. И с безсънните бездънни нощи. Сутрините да са буци тежък лед, прелюдия на самотата. Привикнах и към фарса, към загубените някъде слънчеви лъчи, нестигнали до мен.
Свикнах да ме обичат на порции, за малко. Или когато съм далеч, когато нямат ме. Обичат ме чужда. Или жената, която искат да видят във мен. А не плътната (порочна?) аз. Когато съм близо, се плашат и бягат. Свикнах да не ги преследвам, да не убеждавам, да не се кълна.
Привикнах и към цигарите. И си спомням как пропуших. На 17. На шега. Харесваше ми как цигареният дим влиза в дробовете ми. Сега не е нещо ново и рядко се спирам на усещането. Пуша по навик.
Привикнах и към голотата. На душата си. И приех за безпредметно да се боря с нея, да я пращам на шивач. Ще взема да не я харесам и тогава...
Свикнах да се будя и с подути очи. Да размазвам грима по възглавницата. Да се пукат капилярите ми в смут. И да ми се подкосяват колената. Да крещя насън... да си измислям светове и да си ги разрушавам... Да се спирам в ...