Наяве или сън

Латинка Минкова

  Да се взираш по дванадесет часа в монитора съвсем не е лека работа. Отстрани погледнато, дори може да се каже, че е нищо, дето казва народът, нито вятър те вее, нито дъжд те вали. Седиш, тракаш по клавиатурата, от време на време подпираш глава с ръце и си придаваш дълбокомислен вид, после пак забиваш поглед в компютъра…

  Нещо такова си въртеше из главата на Симеон Раденков, водещ програмист в една фирма, ухажвана отвсякъде и по тази причина главата, мозъкът на фирмата в лицето на Симеон, любящо назоваван от всички като Монти, избръмчаваше отвсякъде в края на дванадесетия час. Ако не бяха чак толкова водещи, ако той не беше чак толкова добър, сигурно щеше да работи по-малко, а животът му нямаше да пращи от напрежение. Такова, че понякога му се струваше как черепната кутия се разтяга така, като че мозъкът му искаше да излезе от там, да се пльосне разбунтуван пред него и да изкрещи „Стига, бе Монти! Стига, Симоне! Стига, господин Раденков! И аз имам предел!” Ама мозъкът на Монти си стоеше вътре и чакаше моментът, когато стопанинът му ще го положи на възглавницата и ще го остави на мира.

  Водещият програмист нямаше време дори да се прозине. Ей така, да разкърши за миг снага, да му изпращят кокалите, да усети някаква пронизваща тръпка в тялото и да се отдаде на фриволни мечтания. Ама беше уморен… много!

  Можеше все пак да подпре глава на ръцете и  ужким че мисли, да затвори очи и да даде покой на щракащите комбинации в ухажвания от най-бележити клиенти ум. Че що пък… Няма да проличи. Само пет минути.

   Монти извади запалка от джоба си и я поднесе към цигарата на една жена. Тя запали и се засмя. На нещо нейно си. Бяха се запознали из виртуалното пространство. Такава беше модата. Не че Монти изгаряше от желание да се хвърли в неразумна авантюра, която на всичкото отгоре щеше да яде от драгоценното му време. В тази каша го натопи вярното му другарче Лъчезар, врял и кипял из дебрите на сайтовете и по тази причина си сменяше гаджетата като чорапите. В неговия случай тривиалното определение за носна кърпичка просто не вървеше, защото това се считаше за обида към способностите на Лъчо. Дори и примерът с чорапите беше унижаващ го, защото все пак мъжът носи по един чифт, а мъжките атрибути на Лъчо се развяваха из постелите на 4-5 жени едновременно. И понеже двамата наистина си бяха верни другарчета, бележитият ухажор оформи един профил на Монката и го хвърли във вихъра на виртуалните запознанства, където всеки можеше да изглежда както си поиска.

  Жената запали цигара и издуха дима далеко от Монти. Присви очи и го загледа. Много бързо, но личеше, че умее да преценява нещата за секунди. После отпи от кафето. Пак дръпна от цигарата и отново го погледна… Потърси погледа му, като че искаше да проникне зад черепната кутия и да разчете мислите му.

  Дните се завързаха в особен ритъм. Някаква смесица от работа, мисли за жената, трепет в тялото, желания за близост, какви ти желания! Страст запъпли из тялото му, обзе го клетка по клетка. Забрави се в мисли за нея. Искаше я, желаеше я. Ама така, както не си беше представял, че може да му се случи. Трябваше да работи, а тя не излизаше от ума му. В едната половина на мозъка му се блъскаха разните програми, цифри, схеми и други сложнотии, неразбираеми за простосмъртните, а в другата се беше настанила жената, с меките си сочни устни, с жадното за любов тяло и желанието им да изпитват удоволствие от близостта си.

  Очите му трепнаха, може би под клепачите му беше тя. Може би там му се усмихваше, галеше го по умореното чело, целуваше го и му повтаряше, че го обича. Обича го…в това няма съмнение. И той я обича. В това също няма съмнение. Искаше да е до нея, да облече тялото и с целувки, да лежат в едно легло, да се гледат, да се усмихват. И нищо да не говорят. Просто да я усеща, притихнала и всеотдайна, изцяло негова, макар че… макар че и тя си имаше семейство. Но какво значеше това? Когато бяха двамата, всичко изчезваше, светът се разтваряше в мираж, безвремието ги обгръщаше и оставаха сами. Под клепачите му се настаняваха спомени и мечти, виждаше очите й, усещаше меките й устни, усещаше вкусът им, надникваше зад ирисите й, там, където тя беше скътала не само обърканата си душа, но и тази любов, която като че е събирала с години и щедро изсипала в ръцете му. С доверие и надежда, че може би точно той ще й покаже силата на мъжа.

  Чакаше я на завоя на една малка река. Тя трябваше да слезе от някакъв си автобус и след само пет минути по пътечката, щеше да е при него. Монти се огледа за камък. Искаше му се да седне и… да си помечтае. Беше станал мечтател. И много романтичен. На шестдесет и шест години! С успех можеше да говори за трепетите с внучката, която почти завършваше университет. Реката беше бистра и много (е, каква може да е една река за влюбен човек), освен романтична. Загледа се във водата. Тя като че забави своя вечен бяг към голямата вода. И тя чака с мен, помисли си Монти и се огледа. Да, тя наистина тече по-бавно, установи със сигурност той и се усмихна. После видя как и листата на дърветата притихнаха в очакване, вятърът се шмугна между тях и остана да види какво ще се случи, та после да разкаже по света, слънцето като че заседна над поляната, някаква птица спря да пее и кацна на близкото дърво. Всичко около него я очакваше, Земята беше в очакване, Вселената… Боже, какво чудо…

  От унеса го изведе шепа вода върху главата му. Тя беше дошла! Загребала  ръце вода от реката и право върху главата му!

   - Обичам те! – мушна се под брадичката му и го обгърна с ръце.

   - Обичам те! – притисна я до себе си той.

  Реката пак потече по-бързо надолу, дърветата зашумяха, а птицата подкара нова песен. Земята се отърси от очакването, Вселената отново почна да се разширява.

  Музиката беше бавна и като че подканяше човешките тела да станат, да тръгнат едно към друго и да се притиснат. Миришеше на коняк и хубаво кафе. Монти взе ръката на жената. Целуна я. Тя го помилва по челото. Музиката ги изправи и се озоваха на дансинга. Нямаше други, но и да имаше, те не виждаха никого. Той я обгърна нежно през кръста и я притисна към себе си. Усети главата й върху гърдите си. Усети топлината и любовта й. Целуна я. Целуна я пак. Тя го погледна… Надигна се на пръсти и го целуна. Саксофонистът свиреше повлачено, съсипващо любовно. Като за тях. Дали някой ги наблюдаваше… едва ли! Бяха една обикновена, танцуваща двойка, която живееше в своя си свят.

  Последните акорди на саксофона замряха. Отлетяха в небитието и въздухът застина в очакване на следващото раздвижване от звуци. Монти и жената стояха на дансинга, като че искаха да задържат тези последни звуци, да ги омотаят около себе си и да останат в магията им. Той продължаваше да я притиска, тя го целуваше по гърдите, той я целуваше по косата. Ръката му потръпваше върху кръста ù, ръката ù стоеше върху рамото му. Музиката беше в душите им…

  -Обичам те! – тя се притисна в него.

  - Няма да престана да те обичам… - надникна в очите ù той.

  Саксофонистът отново засвири. Двамата стояха безмълвни и нетанцуващи. Дори не чуваха звуците. Може би между плътно прилепналите тела звучеше тяхната любов.

   Монти се сепна и разтърка очи. Боже, задрямал съм…

   А какъв сън сънувах, какъв сън!