Не може във всичко да ти върви                    

   Вървях по улиците на старопрестолния град с усещането, че светът е мой – толкова желан и толкова красив! Вечерта простираше своите ръце, за да ме прегърне и за да изтръгне от мене признанието, че обичам. Но аз нямах намерения да ѝ разказвам, тя си е само една вечер, а моята любов беше толкова голяма и толкова силна, и не можеше да се побере в нея.

   Е, да, не беше споделена любов, но беше истинска и красива. Не ми се прибираше, приятно ми беше да гледам светлините, да си представям, че водите на Янтра пеят за мен и че аз съм посвоему щастлива. Тогава срещнах Сашо, колега и приятел, заедно следвахме.

   –Къде се скиташ така? Утре сме на изпит – попита той.

   Така е. Имахме изпит по руска класическа литература. По специалността „Българска филология“ изучавахме доста литератури – българска, западноевропейска, руска. А също и славянски литератури. Руската класическа литература на XIX век е една от най-интересните. Чела съм с удоволствие и не се притеснявах за изпита, така че не ми пречеше да си побъбря със Сашо. Решихме да седнем в „Полтава“ и се заприказвахме. Сашо ми беше приятел, с когото можех да поговоря.

   Разговорът беше интересен. Обсъждахме защо Ана Каренина от едноименния роман на Лев Николаевич Толстой се самоубива, хвърляйки се под влака. Темата ми беше интересна и аз си имах своя гледна точка, различна от тази на Сашо. Спорехме оживено, когато почувствах, че някой ме гледа. Обърнах се и го забелязах – това беше той, харесвах го безнадеждно, безкрайно и до отчаяние. Той беше съвършен според моите представи за красота, а пък аз нямах и една малка част от неговото излъчване. Вярно тогава бях елегантна – висока с правилни черти на лицето, но все изпитвах комплекси, че не съм достатъчно красива и умна за него.

   Забелязах, че е с жена и разочаровано се обърнах към Сашо, който се учуди, че спрях да му опонирам и любопитно ме загледа.

   –Знам, че ме цениш само като обикновен приятел. Сигурен съм, че харесваш друг.

   –Така е – отговорих бързо аз и отново хвърлих поглед към моето очарование, което най-вежливо разговаряше с дамата срещу него.

   –Виж какво, ако не ти провърви в любовта, да знаеш, че съм ти кандидат.

   –Така ли! - учудено и стреснато погледнах към Сашо. И през ум не ми е минавало, че може да ме харесва. Той беше малко по-нисък от мене. Но това да беше кусурът, щях да ходя с ниски обувки. Проблемът беше в това, че не изпитвах нищо към него. Липсваше онова състояние на привличане, на трепетно желание, когато не знаеш горещо ли ти е, студено ли и защо така учестено бие сърцето ти при всяка  внезапна среща.

   –Благодаря ти, Сашо! Но на този етап не мога да отговоря на предложението ти.

   –Е, аз ще се прибирам да почета още малко. Да те изпратя?

   –Не, ще се обадя на приятелка. Не ми се спи още. Пък за изпита си знам.

   –Виж ти! Много си сигурна!

   –Знанията ги имам – отговорих самоуверено и пожелах лека нощ на Александър.

   Останах сама и отново погледнах към съседната маса. Не, не му беше любовница. Срещата им беше скучна. Виждах как той се разсейваше и често поглеждаше към мене. Това ме ласкаеше, въпреки че можеше и да е случайно. Всъщност аз го познавах, бяха ни запознали веднъж приятели. Но той дали помни, е друг въпрос. Знаех също, че е разведен.

   В един момент очите ни се срещнаха и той ми се усмихна и кимна с глава. Отговорих по същия начин и се зачервих като божур. В това време към неговата маса се приближи мъж на средна възраст и дамата стана, взе си довиждане и излезе заедно с мъжа. Знаех си, между тях няма нищо. Въздъхнах облекчено. За съжаление сега той ще си тръгне и очарованието ще свърши.

   Предпочетох да си тръгна преди него. Сашо беше платил сметката, така че аз станах и се отправих към изхода.

   Излязох навън и усетих свежия въздух.

   –Бързаш ли?

   Обърнах се. Нямаше грешка, въпросът беше към мене. Настигнал ме е, значи все пак се интересува от мен.

   –Не! И да се прибера няма да заспя.

   –Да се разходим тогава!

   –Може! – съгласих се неуверено аз.

   –Спомняш ли си, че ни запознаха?

   –Разбира се –отговорих бързо.

   –Аз също съм запомнил. Ти следваше, нали?

   –Да, дори утре съм на изпит.

   –А защо не четеш?

   –Защото си знам. Научила съм необходимото.

   Той се усмихна и усмивката му ми се стори странна, загадъчна и очарователна на фона на уличното осветление.

   –Този изпит съм го учила не за оценката, а от интерес. Така се помни най-много!

   –Поздравления! Ще ми се обадиш ли след изпита? Ще ми е интересен резултатът.

   –Ще се обадя!

   Чувствах огромно вълнение, трудно ми беше да контролирам мислите си. Струваше ми се, че дори краката не ме слушат и всеки момент ще залитна. И май каквото си мислиш, това става. Спънах се и за малко да падна. Реакцията му беше бърза. Успя да ме задържи, след което ме прегърна.

   –Приятелко, така съм по-сигурен. Не искам да падаш.

   –Но, неудобно е! – едва успях да изговоря.

   –Какво му е неудобното? Пък и ти си прекрасна!

   –Радвам се, че мислиш така!

   И все пак успях да се измъкна от прегръдката му. Чувствах се неловко. Какво ли ще си помисли за мене?

   Така неусетно стигнахме до квартирата ми. Трябваше да се разделим, колкото и да не ми се искаше.

   –Имам предложение –каза той и ме погледна с оня поглед, на който не можеше да се устои или да се откаже – Предлагам, ако си взела изпита, в събота да отидем до Крушунските водопади. Ще ми е приятно да ме придружиш.

   –А, ако не съм го взела?

   –Пак същото, тъкмо ще се разсееш.

   Разделихме се и аз със съжаление почувствах, че всичко прекрасно си отиде. Нямах желание да разговарям със съквартирантката си. Исках да заспя и да го сънувам, да задържа за цяла нощ образа му. Но не го сънувах. Сънищата ми бяха напрегнати и объркани. Той отсъстваше в тях. И за капак в тях се появяваше Сашо с предложение за брак. Ама, не го искам тоя Сашо! От притеснение се събудих и повече не заспах до сутринта.

   На другия ден времето беше чудесно – слънчево и красиво.

  Когато отидох в университета, май бях от последните и трябваше да изчакам, за да влезна на изпит. Колегите излизаха – някои радостни, други не. Едни бяха скъсани, други изкарали.

   Най-после дойде и моят ред. Изтеглих „Престъпление и наказание“ на Достоевски и Михаил Юриевич Лермонтов – „Герой на нашето време“. Изпитваха професорът и асистентът. Но каквито и въпроси да ми задаваха, си бях „бетон“ – така се изразяваше съквартирантката ми. Не че се хваля, но шестицата ми беше единствената в групата. Излязох от изпита с огромно удовлетворение. Размених няколко думи със Сашо. Беше изкарал четворка и също беше доволен.

   А екскурзията до Крушунските  водопади не се състоя. На моя идол се разболя дъщеря му. Е, на човек не може във всичко да му върви…

                                                                                 Мария Мустакерска