Ради растеше съвсем като обикновено момче. Обичаше да яде шоколад, обичаше да кара колело по нанадолно, обичаше да рита топка, обичаше да прави хартиени самолети... 

С времето Ради спря да кара колело, спря и да рита топка, но пък ядеше шоколад и продължаваше да прави хартиени самолети. Огъваше ги по безбройни начини, благодарение на което имаше най-различни модели за различен тип полети. Имаше такива, които летят бавно - преминаваха стаята от ъгъл до ъгъл за 3 секунди, имаше бързи, те я прелитаха със скоростта на камък, изстрелян от прашка, на други пък режеше крилата така, че да се въртят в кръг и така те обикаляха детската му стая по 3-4 пъти, преди да се приземят.

Ради беше усмихнат, но малко сам. Растейки, се затваряше в себе си. Не общуваше много със съучениците си. На тях бяха им омръзнали летящите от прозореца на класната стая хартиени ракети, които между другото, стигаха все по-далеч от предхождащите ги прототипи. С учителите си водеше нормални разговори, все свързани с оценки и прочие. Беше добър ученик.

Някъде към 12-13 годишен, Ради спря да прави книжни самолети. Зарови се в книги за физика и математика. По-късно, това му занимание го беше превърнало в един добър, самотен студент в техническия университет. В деня на дипломирането си, когато се прибра в родната стая, отвори кутия от обувки, пълна с прашни самолети. Беше запазил най-добрите произведения на изкуството си. Духна прахта и в мозъка му нахлу спомен... 

Някъде 6-7 годишен, той и негов приятел от махалата се опитват да накарат самолетите си да летят. В стремежа си, те се изкачват на третия етаж на блока и хвърлят ракетите оттам, след това на шестия, след това на тринайстия. Разочаровани, осъзнават, че краят на полета винаги настъпва пред очите им.

Спомня си и един ден, страшно ветровит, в който той избра най-стабилния си самолет, излезе на терасата и му запали двигателя. Вятърът беше силен и попътен, но Ради видя как в крайна сметка ракетата му е туширана и лежи по гръб на пясъка. От време на време мъчителни конвулсии разтрисат тялото на самолета, но той остава приземен.

Обладан от спомените си, абсолвентът взема кутията и излиза на терасата. Вали дъжд. Някой съсед слуша `Smoke on the water`. Доскорошният студент се готви за съдбоносна среща на самолетите си с кибритената клечка. Готви се да изпълни тежката смъртна присъда на опитите да лети. Смъртна присъда за мечтата.

Ради извади снимка на момиче от портфейла си и я сложи в кутията. После щракна и видя пламъци. Видя и дим. Кутията и цялото ù съдържание отлетяха в небето. Озадачен, младежът осъзна нещо елементарно. Неговите самолети отлетяха за първи път. Той не видя кацане. За пръв път самолетите му не бяха безмилостно тежки. За пръв път земното притегляне им прости и ги остави да излетят. Мозъкът на Ради изписа замислено и усмихнато изражение върху лицето му. Топлината на газовете кара пушека да се издига. В главата му прескачаха физични формули, а една мисъл все по-ярко се набиваше в съзнанието му. Топлината! Няма полет без топлина, не може да летиш - без да гориш. Истински, чист полет, е невъзможен без топлина, без огън. Самолетите му винаги падаха когато не горяха. 

Ради целият грееше, докато огъваше лист хартия, който помести в пощенски плик. Огънят в душата му се разпалваше, а той полетя през стаята и стълбището към пощата и бъдещото си щастие.