Не се взирай в мрака

​I. Ароматът на идилията

​Заслушвам се в тишината, отпивам глътка горчиво кафе. Обичам миговете преди къщата да се изпълни с живот. От перваза на прозореца ме лъхва аромат на петунии, примесен с мокра трева. Все още е прохладно, но денят обещава да бъде зноен, слънцето вече гали лицето ми. Затварям очи, дишам дълбоко, усмивка грее на устните ми. Отвътре към мен се промъква аромат на ванилия и масло. Оставям кафето с въздишка, влизам в кухнята, изключвам фурната. Отварям я, отвътре ме обгръща гъста, ванилена пара. Взирам се в златистата коричка на кекса, преди да оставя фурната отворена. Чувам тупкане на боси крачета по дъсчения под, обръщам се. Две ръчички се протягат към мен, вдигам мъничкото телце в прегръдките си, топлината му се разлива по тялото ми, прониква в сърцето ми. Милвам копринените кестеняви косици на Йоана. Вдъхвам аромата на теменужки, преди да я оставя на стола.

​– Добро утро, мамо! – чурулика дъщеря ми.

– Добро утро, съкровище! – отвръщам аз.

​Чувам стъпки по стълбите, извръщам глава, впервам поглед в четиринадесетгодишната ми дъщеря. Тя се отпуска на стола, вади телефона и заравя нос в него.

​– Няма ли да ми кажеш добро утро? – питам.

– Добро утро! – прошепва тихо Карина.

​Вдигам вежди, отварям хладилника, наливам студено мляко, две ръце ме обгръщат. Топлина се разлива във вените ми на талази, пали бузите ми. Обичам го, както някога. Оставям млякото на масата, обръщам се, обвивам врата на Велин с ръце, взирам се в топлите му кафяви очи, плъзгам ръка по посребрените му кестеняви коси. Сгушвам се на гърдите му, вдъхвам свежия аромат на грейпфрут и мента от афтършейва му. Усмихвам се. Щастлива съм, щастлива и спокойна както никога. Получавам съобщение, отваря го, усмихвам се. Парите от продажбата на книгата ми в САЩ валят. Известна съм там. Там съм друга – красивата, мистериозна авторка на любовни романи Вайълет Хардли. Никой не предполага коя съм аз всъщност – българката Диана Петрова с перфектното семейство и скучния живот. Плъзвам поглед по децата си, заковавам го на Велин, лицето ми помръква, но само за миг. Сърцето ми потрепва, обичам го, обичам перфектния си подреден живот и аромата му на мента и грейпфрут. Поне до скоро го обичах, умирах за него, копнеех за ръцете му, за горещия му дъх върху лицето си.

​Денят минава бавен, протяжен като всеки друг. Вдигам тежката лейка, сипвам на розите, капчиците попиват в жадната земя. Докосвам стъблото на любимата розова прелест, бодлите се впиват в плътта ми. Алени капчици кръв потичат. Вдигам ръка към устните си, поглъщам алената сладост. Металният вкус изпълва устата ми, замайва сетивата ми. Чувам през мъглата тихия глас на Карина да ме вика. Обръщам се, виждам я да стои пред мен, чувам гласа ѝ:

​– Мамо, мамо! Чуваш ли ме? Ама... какво ти става пак? – когато среща погледа ми добавя – Излизам с Ани! До скоро!

​Кимвам леко. Отивам до чешмата, отварям крана. Поставям ръка под студената струя. Сладки тръпки пълзят по тялото ми, устните ми се изкривяват в усмивка.

​II. Вайълет

​Лежа, взирам се в сенките, които играят по тавана. Затварям очи, потапям се в сън. Там е той. Протяга ръце към мен, докосвайки пламналото ми от желание тяло с ледени пръсти. Див копнеж гори в черните му очи, милвам мургавата кожа на лицето му, спускам ръка надолу по голата му гръд. Прехапвам устни, ръцете му ме изследват без срам, без свян. Простенвам, тялото ми се извива. Отварям очи. Отново съм тук в леглото, ледът се просмуква във вените ми, обръщам се, Велин лежи до мен. Вдъхвам аромата му на грейпфрут и мента. Нещо различно се прокрадва: миризма на влажна пръст, която замайва главата ми. Нещо дълбоко в мен се събужда, копнеж пълзи по вените ми. Нужен ми е някой, искам нещо. Но какво? Протягам ръка, плъзгам пръсти по широката гръд на Велин. Той отваря очи, взира се в мен за миг, сгушвам се в прегръдките му. Вдъхвам дълбоко аромата, търся онази нотка, непозната, така привлекателна. Претърколвам се отгоре му, възсядам Велин. Дивото желание потича във вените ми. Стон се надига в гърдите ми, студът пълзи по вените ми, кожата ми пари под ръцете му. Затварям очи. Там е непознатият. Впива черни очи в моите, ръцете му пълзят по тялото ми. Прехапвам устни до кръв, хиляди блестящи светлинки избухват в съзнанието ми. Отпускам се на гърдите на Велин, заслушана в бясното препускане на сърцето му. Ставам, намятам халата. Отправям се към вратата, чувам гласа му зад себе си:

​– Къде отиваш?

– Трябва да пиша – отвръщам.

​Влизам в хладния офис, сядам на стола, отварям лаптопа, включвам го, започвам да пиша, бързо, трескаво. Думите се изливат под пръстите ми, той изниква пред мен. Черните му очи ме изгарят. Трябва да пиша, трябва да му вдъхна живот, да го сътворя. Не усещам кога настъпва утрото. Парещите лъчи на слънцето жигосват лицето ми. Пръстите ме болят, но не спирам да натискам копчетата на клавиатурата. Под ръцете ми изниква неговият образ: Виктор. Тъмен, привлекателен, опасен. Той влиза в главата ми, обърква мислите ми, пали тялото ми. Аз не съм Диана Петрова. Аз съм Вайълет Хардли, отдавам се на студените му ласки. Потъвам в черните му очи, милвам силната му гръд. Отново и отново се сливаме в едно. Ден след ден, нощ след нощ. Не хапвам, не ставам от компютъра. Страх ме е – ако стана, той ще изчезне, ще потъне в забрава. И тогава тялото му ще избледнее в главата ми, черните очи ще потънат в забрава. Чувам силно тропане по вратата на офиса. Вдигам глава, срещам топлите кафяви очи на Велин, челото му е сбърчено, устните стиснати.

​– Хайде да вечеряме, Диди! – мълви тихо. – Не се храниш, не спиш! Ще се разболееш!

​Потривам пулсиращата си глава с ръце, прокарвам пръсти през сплъстената си коса. Отговарям, без да вдигна поглед от екрана:

​– Трябва да пиша!

​Той клати глава, въздъхва. Излиза, оставя ме сама с него. Сама с Виктор. Потъвам обратно в образа, в прегръдките му. Завършвам последното изречение, очите ми се пълнят със сълзи. Запазвам романа, изключвам лаптопа, въздъхвам тежко. Изправям се, краката ми тръпнат от немощ, пръстите ми негодуват от болка. Воня на пот. Влизам в банята, събличам нощницата, пускам горещата струя. Водата отмива мръсотията от кожата ми. Виктор го няма, сълзите се смесват с капките. Хлипам тихо. Сега трябва да се върна при него, при Велин.

​III. Сянката под бора

​Стоя на верандата, вдъхвайки дълбоко. Ароматът на петунии и влажна трева вече е тежко примесен с миризма на влажна пръст. Отпивам от кафето, леко гъделичкане се надига в стомаха ми, хлъзва се по тялото ми. Влизам в стаята, отварям фурната, изваждам кекса. Докосвам прегорялата му кафява коричка. Студ се промъква под пръстите ми, отдръпвам ръката си. Пред погледа ми кексът се превръща в навита змия. Крещя, ръцете ми треперят. Чувам Йоана до себе си, усещам ръчичките ѝ върху своите:

​– Мамо, мамо, мамо... – повтаря тя.

​Отърсвам се от вцепенението, поглеждам към масата. Кексът стои там, вдига уханна пара. Пръстите ми горят. Кожата е зачервена, пламнала. Втурвам се към мивката, завъртам кранчето на студената вода. Поставям ръцете си под струята, тръпки пълзят по вените ми. Денят минава бавно, протяжно. Мислите ми се щурат отново към Виктор. Получавам съобщение и договор за романа ми „Неустоим”. Усмихвам се за пръв път от седмица. Виктор плени и тях. Липсва ми.

​Отново лежа в леглото си, усещайки горещите ръце на Велин върху себе си. Прехапвам устни, мълча. Той ме притегля. Усещам аромата на цитрус, примесен с влажна пръст. Затварям очи. Тялото му натежава, кожата му пари върху моята. Пред мен изниква образът на Виктор. Обгръщам шията му с ръце, усещам дъха му върху врата си. Прокарвам пръсти през косата на Велин. А там в тъмното е той. Устните ми мълвят тихо:

​– Виктор!

​Велин се отпуска отгоре ми със стон, шепне в ухото ми:

​– Обичам те!

​Измъквам се от леглото, влизам в банята, пускам душа. Стоя под душа. Гърдите ми се повдигат от тихи ридания. Излизам, обличам бялата нощница, заставам до прозореца, взирам се в нощта. Точно тогава го виждам: тъмен силует стои в сянката на бора. Взирам се в него. Чувам шепот в ухото си:

​– Елааа, Вайълееет!

​Обръщам се към Велин. Той спи тихо, гърдите му се повдигат ритмично, спокойно. Затичвам се надолу, отварям входната врата. Хладният, нощен въздух обгръща пламналото ми тяло. Виждам силуета, правя няколко крачки. За миг очите ми потъват в неговите черни бездни. Но той изчезва, разтваря се в тъмнината. Стоя навън, сълзите капят от очите ми.

​Така се нижат дните. Всяка нощ го виждам под бора. Бързам към него, но той изчезва. Сякаш никога не е стоял там. Сякаш очите му не прогарят моите миг преди да изчезне.

​IV. Пръст и сандалово дърво

​Дните минават, тихи, еднакви, мъгляви. Все така лягам до Велин, все така се измъквам тайно нощем, но Виктор ми убягва. Стоя, взирам се в сянката на бора. Виждам го, стои там, чувам го в главата си:

​– Вайълееет, елаааа!

​Слизам по стълбите, отварям вратата, виждам го. Той е там. Гледа ме. Усмихва се. Приближавам се, мълвя:

​– Виктор!

​Протягам ръка, дланта ми докосва студената му кожа. Потрепвам. Хващам ръката му, влизаме в тъмната кухня. Той ме обгръща, потъвам в студената му прегръдка. Прокарвам пръсти през черната му коса, галя ледената му буза. Вдъхвам дълбоко аромата на сандал, прясно окосена трева и влажна пръст. Парене се надига в стомаха ми. Той впива устни в моите, вкусът на уиски ме опиянява. Повдига ме, поставя ме на дървената маса. Раздира нощницата, захвърля я на дървената маса. Усмихва се хищно, собственически. Студените му устни пълзят по пламналата ми кожа, ръцете му се впиват в хълбоците ми. Сливаме се в мрака. Изгревът пръска кървави отблясъци в стаята, обагря кожата му в алено. Той се изправя. Тръгва си, оставя ме трепереща на хладния под. Изправям се, лягам до Велин, пропита от аромата на Виктор. Затварям очи. Още усещам ръцете му по кожата си. Ароматът на окосено сено и влажна пръст се пропива в кожата ми.

​Дните се нижат един подир друг, бавно, протяжно. Всяка нощ в полунощ, той отново е тук. Люби ме диво, в тъмното, докосва тялото ми, пали душата ми. С кървавия изгрев изчезва сякаш никога не е бил тук до мен. Велин вече не ме докосва. Усеща, че съм чужда. Долавя аромата на другия по кожата ми. Усмивката изчезва от лицето му, тялото му изстива за мен. А аз мисля само за него. За Виктор.

​V. Некрологът

​Лятото преваля. В сутрините се промъква все повече хлад, нощите стават мразовити. Земята бавно изстива, както и моето тяло. Поглеждам в шкафа, хлябът е свършил. Трябва да изляза от мрачното си убежище. Обувам се, сресвам косите си, тръгвам по улицата. Кимвам на възрастна дама, която ме изпраща с поглед. Купувам хляба, запътвам се обратно. Спирам се до олющената автобусна спирка. Нещо привлича вниманието ми. Той ме гледа от черно–бялата снимка, усмихнат. Тръпки пълзят по вените ми докато чета.

​„СКРЪБНА ВЕСТ

Виктор Красимиров Атанасов”

​Лед сковава тялото ми, болка стяга сърцето ми. Шепна:

​– Виктор!

​Картини от ледените му пръсти се редят в ума ми. Усещам тежест в стомаха – киселина пълзи по хранопровода ми. Затичвам се, повръщам в тревата. Главата ми се замайва, опирам се на близкия бетонен стълб. Кръвта се оттича от лицето ми. Мълвя:

​– Той е мъртъв! Мъртъв! Не, не, не! Това е невъзможно!

​Хората се взират в мен, поемам си дълбоко въздух, събирам сили, тръгвам по улицата обратно към къщата си. Затварям вратата. Ридания ме задавят, от очите ми се изливат парещи сълзи. Отпускам се на люлеещия стол на верандата, покривам лице с ръцете си, хлипам тихо.

​Бавно настъпва вечерта, разпилява черен покров над селото. Ръцете ми треперят, цялото ми тяло се тресе. Усещам тялото на Велин до своето, обръщам се, обвивам ръце около врата му, сгушвам се в прегръдките му. Той ме притиска до горещата си гръд. Ридая, чувам въпроса му:

​– Какво става с теб, Диди?

– Просто ме прегърни! – шепна му.

​Той ме прегръща, оставаме така, вкопчени един в друг. Полунощ. Събуждам се. Долавям аромата на сандалово дърво и влажна пръст. Потрепвам.

​– Не, не си добре дошъл – шепна.

​И тогава го съзирам, стои над леглото ми, усмихва се. Отварям уста да извикам. Той приближава показалец към устните си. Чувам тихото:

​– Шшшшт!

​Той се навежда. Ръцете му обгръщат тялото ми като змии. Не мога да издам и звук. Взирам се в очите му. Протяга синкави, ледени пръсти към мен. Опитвам се да помръдна. Не мога. Сърцето ми блъска болезнено. Понася ме навън. Ледената тъмнина ни поглъща. Клоните на боровете болезнено дращят голите ми бедра. Студ пълзи по вените ми. Чувам шепота му:

​– Моята Вайълет! – последван от сподавен кикот.

​Блъскам с длани стоманената му гръд. Безуспешно! Стигаме до притъмняла хижа в гората! Той отваря вратата. Влизаме вътре. Хвърля ме на прашното легло. Раздира нощницата ми. Захвърля я. Устните му пълзят като змии по врата ми, надолу към голите ми гърди. Стипчива миризма на развалени яйца и сяра свива стомаха ми в болезнен спазъм. Затварям очи. Искам да избягам. От прегръдките му, от ръцете му, от чудовището, от себе си. Болка ме раздира, ноктите му разкъсват плътта на хълбоците ми. Крещя, взирам се в алената кръв, която се просмуква в аленото одеяло.

​– Моя си, Вайълееет! Ссссааамо моооооя!

​Чувам го да казва миг преди да потъна в тъмнина!

​VI. Студена прегръдка

​Бавно изплувам от тъмнината. Белият таван ме заслепява. Главата ми се върти. Понечвам да повдигна ръка, но кожени колани се впиват в китките ми. Обръщам глава, съзирам голямата игла, която пробожда вената ми, плъзгам поглед към мъжа с бяла престилка, който стои до леглото ми.

​– Добре дошла, госпожо Петрова! – чувам през обърканите мисли. – Как се чувствате?

​Впивам очи в неговите, преглъщам. Гърлото ми е болезнено сухо. Питам:

​– Къде съм? – паника се надига в гърдите ми, бавно завладява сетивата ми, спомням си. – Виктор! Къде е Виктор! Той... той ме нарани!

​Докторът се усмихва насреща ми, в очите му не откривам нищо. Само дълбока празнота.

​– Никой няма да ви нарани! Сега си починете! Всичко ще бъде наред!

​Умората тежи на клепачите ми, затварям очи и тогава чувам познатия глас на Велин:

​– Как е тя, докторе?

– Объркана е! Говори за Виктор и твърди, че той я е отвлякъл! Какво казахте, че се е случило?

​Гласът на Велин потрепва:

​– Намерих я в кухнята! Държеше нож и беше цялата в кръв! – Мъката прекършва думите му. Той поема дълбоко въздух и продължава: – Тя ще се оправи ли, докторе?

​Тъмнината ме обгърна, приласка в студената си прегръдка.

​VII. Бяла тишина

​Отварям очи. Втренчвам се в сребърните отблясъци на луната по тавана. Спирам поглед на прозореца. Тъмен мъжки силует стои там. Взира се в мен! Стоманено острие проблясва в ръцете му. Приближава се. Усмихва се. Шепне:

​– Моя си, Вайълееет! Само моя! Сега ще бъдем заедно!

​Отварям уста да извикам. Не издавам и звук. Взирам се в острието. Проблясва над главата ми. Болка разкъсва гърдите ми. Алена кръв обагря нощницата ми. Стон се изтръгва от устните ми. Потъвам в тъмнина и студ!