(фантастичен преразказ)
Тази история се случи почти изневиделица и остави отпечатък в цялото и битие. Една сутрин Тя не можеше да стане, защото нещо я притискаше към леглото и нямаше сили да преодолее огромната тежест, сякаш гравитацията се бе умножила стократно. Най-напред си помисли, че е болна, после си помисли, че е мъртва, но не знаеше до къде свършва едното и от къде започва другото; във всеки случай не беше смърт, защото в прозореца трепкаше един слънчев лъч и една муха се блъскаше в стъклото; кой знае защо тъкмо тази муха стана център на внимание. В същия миг през паузите прескочи онзи странен стих на Емили Дикинсън, който някога бе срещала из страниците: „умирайки, чух да бръмчи муха”, после преминаха някакви разхвърляни фрагменти от Шехеразада, нямащи нищо общо с задушаващата тъга на Емили. Но в случая това означаваше, че животът продължава може би под друга форма и всяко насекомо би могло да е част от това продължение.
Мъглата постепенно се разсея и отначало откри, че е опасана със системи и маркучи, а стаята е пропита със специфична миризма на карбол; после се сети да погледне календара над себе си и това, което я порази беше обстоятелството, че три денонощия някъде се губят и нямаше представа как точно са изчезнали. Първото, което и мина през ума беше, че е била в безсъзнание или може би изобщо не е съществувала, защото спомените се губеха, но още не можеше да разбере какво точно се е случило. Не беше сигурна, че и в момента съществува, дори нямаше представа дали нещо се случва сега или просто никога. Времето изглеждаше някак разпиляно между началото и небитието и трудно различаваше миналото от настоящето. Дори се учудваше, че е в състояние да мисли логично, след като не можеше да си обясни от къде произтича тази мисъл; всичко и изглеждаше напълно непознато или може би нищо не е на мястото си, но не можеше да си обясни кое точно би могло да бъде на мястото си и кое – не.
Постепенно осъзна, че всъщност се намира в болница, но никак не успяваше да си спомни причините за това, защото малко по-късно в стаята се появи екип от медици – вероятно лекарски консулт, които започнаха да обсъждат нещо доста сериозно и доста объркано. Констатацията беше, че е още жива и това прозвуча някак съвсем нелепо, сякаш се е случило чудо; освен това диагнозата е все така неясна, така че човек дори и да умре, няма да знае от какво е умрял. Тази възможност не беше нито нова, нито недопустима, но Тя не беше наясно с нея, защото ситуацията бе възникнала през онази непонятна пауза, когато времето се губеше и по особен начин имитираше смъртта.
Веднага след това изплува мисълта за двете и деца, които вероятно са някъде сами; вероятно гладуват и вероятно никой не се е сетил за тях.
Тя направи усилие да отвори очи и размърда бавно едната си ръка, с което искаше да привлече вниманието на околните
- Децата! – произнесе тихо Тя. – Децата!
- Децата са добре, мила – отговори най-възрастният от екипа, по всяка вероятност лекуващият лекар. – Не се вълнувай; има кой да се грижи за тях.
- Защо съм тук? – настоя Тя. – Къде са децата?
- Защото си болна. Опитваме се да разберем причините. Заболяването е... особено.
- Особено... – повтори Тя като ехо. – Значи може и да умра...
- Разбира се, че няма да умреш.
- Всъщност, не съм болна – възпротиви се Тя. – Трябва да отида при децата.
- Ще отидеш, естествено. Но то ще стане, когато оздравееш и можеш да излезеш от тук.
- Ще отида незабавно.
Тя се надигна мъчително, но веднага плътна пелена я обгърна и времето отново изчезна. Тези паузи от безвремие напоследък особено зачестиха, а дори имаше случаи, когато внезапно се оказваше на друго място – съвсем непознато, започваше да мисли и да говори на арабски, сякаш не беше същата, а съвсем друга личност в съвсем друго измерение, в чиято памет внезапно се е отворила дупка; там някой по странен начин странно мълчеше. Те продължаваха няколко секунди, доколкото е възможно да бъде определено времето в подобна ситуация, после мъглата се разсейваше и всичко се възстановяваше в първоначалния си вид, но този първоначален вид имаше все така особен дъх на карбол.
Тя много отдавна живееше сама и се грижеше за децата си. След развода децата останаха при нея и Тя се опитваше да направи всичко възможно, за да не им липсва подкрепа. Този развод беше планиран отдавна – още преди самия брак и, когато това се случи, като че нищо особено не се промени. Само Тя не можеше да си намери място под слънцето, доколкото местата са под щатна бройка, а администраторът ползва особен статут на недосегаем. За нея Господ сякаш бе проявил разсеяност и забравил какво и се полага. Към самотата и се прибави още самота в твърде неуточнени дози. Всъщност, Тя не се чувстваше съвсем самотна, защото освен децата си имаше и куче, но то беше на село при стария и дядо – единственият останал жив обитател на старата къща. През свободното си време, доколкото може да си го позволи, се занимаваше с компютърни програми и изграждане на любителски видеоклипове, което се превърна в своеобразно хоби. Това я отвличаше от мисълта за обреченост и създаваше известна илюзия за принадлежност.
После онова нещо неочаквано я сполетя и в редки моменти на просветление си мислеше, че трябва да отиде при Ан, защото единствено Ан би трябвало да знае как се лекуват подобни болести, доколкото то може да се нарече болест. Самите лекари твърдяха, че изследванията не показват заболяване от общ характер, освен цялостно отслабване на организма вследствие анорексия, но Тя знаеше, че анорексия няма, също така няма и диагноза. Една стара циганка каза веднъж, че в къщата живее странно същество и вероятно се отнася за някаква магия, придобила физически характеристики; по принцип често липсата на диагноза предполага магия.
В края на краищата реши, че трябва да си отиде от тук, защото имаше усещането, че оставането и би било фатално. Това беше едно предчувствие, което не можеше да преодолее, а освен това децата във всички случаи имат нужда от нея. В просъница виждаше децата съвсем сами и също така виждаше себе си някъде от далеч и от високо, сякаш духът и литваше, но знаеше, че това е временно поради безсънието или магията; не е съвсем ясно какво се случва и после всичко се възстановява, защото така е предвидено някъде; съдено и беше да живее и да се сблъска с него – онзи, който го няма. Всъщност, кой е той Тя още не можеше да си представи, но го виждаше в сънищата си и смътно се сещаше, че трябва да съществува някъде, дори в същото измерение, което означава, че някога ще се появи.
Тези неща се споменаваха дори в онази странна книга на турски и арабски, но не Шехеразада, която се опитваше да преведе преди да се случи другото.
Когато още беше здрава, Тя преодоляваше депресията по изпитан начин. Обикновено заминаваше на село при дядото и при кучето и се занимаваше с отглеждането на цветя, а също обработваше зеленчуковата градина. Тежката работа по най-примитивен метод (нарочно го правеше, но не поради мазохизъм) до такава степен я съсипваше, че после се чувстваше пребита от умора, лягаше в студеното си легло и веднага заспиваше. Това беше единственият начин, който и даваше възможност да избяга от себе си, защото безсънието беше особено тягостно и се съчетаваше с непоносими пристъпи от тъга.
Тя балансираше несръчно на ръба на меланхолията, но никога не успя да се спаси от нея и никога не можеше да си представи нещо по-различно. Дори първоначалната диагноза, която бе произнесена от лекуващия и, която прозвуча някак почти налудничаво в паузите от ремисия бе именно меланхолен ступор или нещо от този род.
Тя остана няколко дена в болничното учреждение, където бяха приложени различни варианти на лечение, по-скоро на налучкване, с всевъзможни стимулиращи и подсилващи средства, но все пак успяха да я вдигнат на крака. Когато кризата започна да отшумява, я изписаха, въпреки неуточнената диагноза – само на базата на различни предположения, касаещи по-скоро сферата на душевните заболявания.
Всъщност, Тя знаеше, че това е временно, защото онова нещо си стои вътре и един ден пак ще се появи. Нямаше представа какво е то; беше сигурна само, че не е луда и май че само в това беше сигурна. Дори се справяше с компютърни програми, изискващи пределна мобилизация, което разбира, се не е гаранция за особен оптимизъм. И съвсем логично, един ден осъзна, че е в състояние да прогонва облаците, ако е възможно да съществува логика в подобен експеримент; дори сама се учуди на тази си способност, но не спомена това никъде, за да не я приберат обратно в болничното учреждение. Те – облаците по някакъв непонятен начин се стопяваха и изчезваха, когато пожелаеше това, но Тя не прекаляваше с подобни експерименти, защото знаеше, че би било опасно да се бърка в работите на всевишния.
Също така цветята много и се радваха, когато се появеше с лейката в градината през някой късен следобед. Имаше усещането, че тогава разцъфтяват обилно и разсейват най-силния си аромат. Съвсем очевидно цветята я познаваха и Тя се научи да разговаря с тях. Тези разговори компенсираха натрупаните мълчания, защото все повече започваше да забравя последните си случайни срещи. Сякаш се бяха състояли преди милион години или много по-отдавна, когато светът се е случвал в сънищата на Демиурга. Всъщност, последният и разговор беше с онази Ан от онова провинциално градче, където Ан обитаваше една стара къща със старата си леля. Разбира се, Ан лекуваше всевъзможни болести по някаква особена система, имаше странна клиентела от обречени човешки същества и беше също такова обречено човешко същество, в което няма нищо свръхчовешко. Разговаряше с богове, бесове, призраци и сатани.
Диалогът беше пределно лаконичен, защото Ан се изморяваше от продължителни диалози и изпадаше в летаргия. Спомена само, че То ще си отиде скоро, но не уточни какво е това „То”. Във всеки случай не беше чела нищо от Стивън Кинг.
- Кой е този, кой е? – опита се да проумее Тя.
- Не зная – замислено отговори Ан – никак не зная. Губи ми се зад периферията и нямам представа кой е, но има някой, който ще си отиде; виждам само очите му – лоши са. Но има още един, който ще дойде...
- Кой е той, кой е?...
- Не зная, но го виждам. Там е до електрическия стълб – точно под лампата... Може би е същият, който ще си отиде.
- Ти ме плашиш. Не мога да разбера как така хем ще си отиде, хем ще дойде...
- По-скоро плаша себе си. Но имам една стара книга, която само аз мога да чета и една рядка билка, която само аз познавам; тя ще ти помогне. Ето ти малко от нея...
В края на краищата, след тази среща, когато се прибра и остана сама в къщи, То дойде по доста неочакван начин.
Тя рядко обитаваше градското си жилище, защото в него нещо я задушаваше и тъгата се натрупваше непреодолимо във всеки ъгъл на смълчаната панелка. Но се случваше да няма друг избор по редица причини – най-често битови и отсядаше там за кратко. Понякога, когато беше сама, а то се случваше неизменно, имаше усещането, че още някой се подвизава в жилището. Чуваше нощем странни шумове – скърцане на врати, стъпки в коридора и в такива моменти се чувстваше ужасно уязвима. Мобилизираше последните остатъци здрав разум, за да се включи във версията, че се отнася за обикновена халюцинация, поради задълбочаващата се депресия. Усещането за тежест продължаваше да се натрупва, сякаш се движеше опипом в някаква лепкава пихтия и понякога се събуждаше с вик – права в средата на стаята. Поради липса на причини, често обвиняваше за всичко вятъра или съседите, макар че вятър нямаше, нито съседи; само онзи старец с беззъбата усмивка от първия етаж, който колекционираше безветрия. В особени случаи Тя палеше в стаята корени от билката на Ан и задимяваше (такава беше инструкцията), но инквизициите продължаваха със същата настойчивост – почти неизменно.
Една нощ след упорито безсъние (нощите и бяха предимно безсънни), когато отново чу отваряне на външната врата и стъпки в коридора, Тя не издържа, светна лампата и открехна за миг вратата на спалнята. Това, което видя не можеше да се опише с нищо. През коридора съвсем бавно и някак замислено премина странно същество, нямащо нищо общо с познатата фауна и се насочи към изхода. Не успя да си представи по какъв начин се бе появило тук и не можеше да има нищо логично в появата му. На големина беше колкото куче, но главата му изглеждаше по-скоро котешка, а крайниците – като на праисторическо влечуго и с ципи между пръстите. Тя се вледени от ужас и веднага затвори вратата на спалнята; дори спонтанно завъртя райбера, макар че се сети за безсмислието на подобен акт. Не можеше да прецени колко време е изминало след това; шумовете отдавна се бяха прекратили, но когато външната врата се затвори, настъпи неподвижна тишина и промяната се усети веднага. Като че от този момент тя почувства особена лекота – едно почти физическо усещане, което бе почти забравила напоследък. Веднага след това се оформи прозрението, че е сънувала (всъщност, това никак не беше невероятно) и отново се престраши да погледне навън. Съвсем леко открехна вратата и надникна. В коридора вече нямаше нищо и външната врата беше заключена. Нещото, каквото и да е било то, си бе заминало и заедно с него – усещането за тежест.
След което всичко като че за кратко време се преобрази; дори стаята и се стори по-различна. Заедно с лекотата Тя почувства остър апетит и се сети, че не бе слагала нищо в устата от по-предния ден. Нямаше представа от кога подобно нещо не беше и се случвало и веднага се зае да провери съдържанието на хладилника. Промяната касаеше всичките и досегашни представи. По невероятен начин ужасът от преживяното бе преминал напълно и дори си помисли, че то не е било вярно и никога нищо особено не се е случвало или се касае за обикновен кошмар, свързан по някакъв начин с неизвестен адресант. Малко по-късно установи, че е заспала пред компютъра, въпреки пълнолунието и въпреки, че обикновено спеше с отворени очи. Но това бяха особени сънища, от които оставаше внушението, че изобщо не е спала. Тогава забеляза, че в монитора има някой (това беше особено предчувствие) и се сети, че би могъл да бъде същия онзи виртуален обожател, явяващ се инцидентно в нета, с когото понякога си разменяха благопожелания и честитки. Присъствието му се отличаваше тъкмо с тази инцидентност и Тя сякаш предварително го усещаше, защото нещо в нея се преобръщаше, пулсът и се ускоряваше дори преди да се появи на екрана познатият символ. Очакваше появата му, въпреки че след нея винаги оставаше горчив привкус на обреченост.
Но този път диалогът беше по-особен и изпълнен с допълнителна обреченост:
- Отивам си – написа той на екрана.
- Какво значи това?– не можа да се сдържи Тя. – Не те разбирам.
- Това значи, че си отивам.
- Все още не разбирам. Винаги си бил достатъчно далеч...
Учудването и беше съчетано с разочарование, защото някак бе свикнала с тези диалози в нета и те запълваха част от самотата. Макар че никога не беше го чувала, нито виждала; предимно си пишеха в скайпа; тя нямаше нищо против виртуалното му присъствие. Не знаеше дори името му, защото той ползваше някакъв псевдоним (вероятно беше така) и разговорите между тях бяха съвсем лаконични – обикновено отнасящи се до дребни неща и дребни пожелания. Той сякаш се страхуваше да настоява за нещо повече, а Тя сякаш се страхуваше да приеме нещо повече. Но сега тези думи, макар и незначещи нищо – поне нищо повече от онова което е било до този момент, прозвучаха доста тягостно.
- Все още не разбирам – повтори Тя. – Никога и нищо не съм ти искала. Та ние дори не се знаем и вероятно никога няма да се знаем.
- Какво искаш да знаеш? – изписа се на монитора.
- Тръгваш си неочаквано, дори преди да си идвал някога. А би трябвало да зная повече. Нямам предвид само биографични подробности.
- А какво например?
- Гласът ти, ръцете ти, лицето ти...
- Безсмислено е.
- Може би, но все пак...
В този момент в слушалката се чу познат звук, сякаш се хлопна врата и някъде прошумяха стъпки. После тъмният екран леко просветля и в коридорите от тишина се мярна познат силует. Тя застина в недоумение и нещо я хвана за гърлото. През угасналия правоъгълник премина сянката на същото онова чудовище – нито котка, нито куче, люспесто и с ципести крака. Някаква странна, почти котешка усмивка се мярна в котешките му очи.
Тя напрегна всички сили и скъса връзките. Събуди се почти веднага – обляна в пот, въпреки че беше непоносимо будна и прекрачваше от кошмар в кошмара. Мониторът изглеждаше по-тъмен от всякога.
Но очевидно тази приказка нямаше нищо общо с онази за красавицата и звяра, защото липсваше всякаква романтика, характерна за наивизма на приказките.
Докато се опитваше да влезе в релси, телефонът рязко иззвъня и Тя вдигна слушалката. За съжаление разговорът не се състоя или по-точно нямаше никакъв разговор. От другата страна някой продължително мълчеше.
В същия миг в главата и пламна светкавица; недоумяваше как не бе се сетила досега, защото истината беше поразително близо и витаеше отдавна из халюцинациите на Ан. Веднага хвърли слушалката и хукна към прозореца. Успя да го види до оня стълб под уличната лампа – все още с телефон в ръката – и моментално го позна, въпреки, че не беше го виждала никога. Нямаше място за съмнение – беше човекът, който трябваше непременно да се появи и непременно още тази нощ; дори и се стори, че гледа насам.
Тя не се поколеба нито за миг и изтича навън да го посрещне, защото явно беше дошъл тук само заради нея. Имаше чувството, че го е чакала цял живот и се учудваше, че досега не го е познала. Сърцето и биеше до премала и краката и сами я носеха надолу по стълбището. Най-после стигна задъхано, блъсна външната врата на жилищната кооперация и изскочи на улицата.
... И тогава започна едно мъчително пробуждане, което продължи цяла вечност. Най-напред там премина вятърът на онзи старец, който се смее беззъбо, после отново се появи пронизителната мисъл, че е някъде другаде, където всичко е различно и през главата и прескачаха непреводими фрази на арабски. Уличните лампи грееха ярко в някаква необятна нощ с много звезди, но там – под онзи стълб беше тъмно и нямаше никой.
© Ради Стефанов Р Все права защищены