Не всичко е така, както изглежда
Не всичко е така, както изглежда
Имам среща с мъжа си. Той винаги е изключително точен, нали е германец. Аз пък почти винаги закъснявам, българка израсла в Куба, какво може да се очаква. Зима е, духа силно и вали сняг. Аз леко подтичвам, че да не закъснея още повече. Сигурна съм, че той вече ме чака с колата на една оживена улица и после ща ходим заедно на гости. Завивам забързана, задъхана и виждам бялата кола, която е спряла точно на „нашето място“, отварям предната врата и се мятам до шофьора. Пухтя и си оправям дрехите и като вдигам поглед виждам един облещен непознат мъж, който седи зад волана. „Ооо, вие не сте мъжът ми, кой сте?“- извиквам аз. „А вие какво правите въобще в МОЯТА кола?“ - отговаря ми той. Извинявам се най-учтиво на австриеца и отварям вратата да сляза. Точно в този миг зад нас спира мъжът ми и гледа как аз слизам от едната кола и прелитам до другата. „Кой те докара до тук , кой е този“? – пита той възпитано. Уж не е ревнив, но усещам че не му се е понравила гледката. „Ами, не го познавам, качих се, защото помислих, че си ти.“ – обяснявам аз чистата истина. „Е, как ще помислиш, че съм аз, аз карам Форд, а това беше Нисан?“ „А бе кой ти гледа марката, видях, че е бяла и бързах.“ – oтговарям аз. Той замълча. Стигаме до гостите. Слизаме и той коментира: „Знаеш ли, хич не приличаше на случайно, но като размислих .... повярвах ти, нали вече добре си те познавам“.
Преди години наши приятели французи ни заведоха извън града на вилата на тяхно приятелско семейство. Беше пред Коледа, елхата вече украсена, запалена камина, вкуснотии... Домакините – мила хубава двойка. Тя – дребна брюнетка с бретонче. Така се случи, че минаха четири години без повече да ги видим. И ето, че нашите французи пак ни предложиха да отидем заедно до същата вила. Приехме с удоволствие.
Пристигаме и ни отварят вратата. Мъжът казва: „Люси, запознай се с жена ми.“ „О, аз вече я познавам“ – възторжено извиквам аз, - „Преди четири години бяхме у вас по Коледа, прекарахме прекрасно.“ – бодро добавям. „Ние двамата преди четири години въобще не се познавахме още.“ – включва се любезно новата му съпруга, също дребно чернокосо същество. Аз, леко стъписана, тръсвам първото, което ми минава през главата.“Ама ти си направо същинско копие на бившата му жена.“ Събирам няколко убийствени погледа от съпруга и ужасения поглед на мъжа ми.
След вечерята моят съпруг любопитно пита: „Нарочно ли го направи?“ „Не, как може да си помислиш“ – казвам аз. „Е, ти си деликатен човек, не можех да се представя, че си способна да кажеш това.“ „E, всеки понякога има леко умствено разстройство“ – уточнявам аз.
Това мило семейство с брюнетката от тогава не ни е канило на гости.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Люси Петкова Все права защищены
