Не знаеш
Не знаеш.
И може би никога няма да разбереш.
А може би така е по— добре.
Ще ме осъдиш.
Едва ли ще ме намразиш, но вече нищо не би било същото. Ние няма да бъдем.
Искам! Колко силно, знаят само демоните, които живеят в моя ад.
А вече и на тях им е горещо там.
Затова и блъскат с всички сили отвътре.
Напират да излязат, но няма да ги пусна, не се бой!
Което е мое, ще си остане мое.
Никой не заслужава онова, което мога да отприщя върху него, ако само реша.
Черно е там. Както е черна празнотата. Абсолютната бездънна пустота.
И знаеш ли защо? Защото няма да им дам да влязат.
На онези светли, танцуващи изящно балерини, от които кръвта закипява.
От които губиш съня си.
От които ти се плаче и ти е смешно едновременно.
Заради които би предпочел да умреш, пред това да изтърпиш един единствен миг да си разделен от...
Аз от теб, а ти от мен.
Но не бива. И именно тази невъзможност е тъй сладко— горчива.
Като амброзия.
Като отрова.
Като присъда и благословия.
Аз ли?
Какво съм аз?
И защо ме има?
Защо съм такава и мога ли да бъда друга?
Нужно ли е?
Вечно горяща, вечно туптяща. Летяща.
Вечно замечтана и неразбрана.
Вечно долу, но и с вечно зареян нагоре поглед.
Спъваща се, но и винаги изправяща се.
Не е моя тази гора. Не е мое небето, нито пък слънцето.
Но е моя бурята. Изригващият вулкан. Земетръсът.
Кръвта по острието, когато за пореден път разсека гърдите си и изтръгна от там сърцето си.
Когато, без упойка, изрежа от него болестта.
Когато неописуемата болка се превърне в моята вселенска сила и започна отново да рисувам в пурпур и катран.
Нощта е моето време.
Ноемврийската тъма, мъглите и меланхолията- мой дом.
Убежището, в което ще се скрия, за да ѝ дам време и тя да зарасне.
На собственоръчно зашитата от мен рана.
От толкова отдавна живея в сенките и ги осветявам със светкавиците и пламъците си, че вече не помня как да бъда светла.
Тъмата е удобна.
В нея можеш да скриеш всичко, което се боиш да не ти отнемат.
Отива ми, зная го.
Може би не колкото лазурът на ясния летен ден или лъчите на лятото.
Но пък в тъмата е уютно. Безопасно. Спокойно.
Не идвай тук, ако не си готов да кървиш заедно с мен.
За мен.
До край.
Напълно и безвъзвратно.
Остани в светлината.
Там си роден, познаваш я, тя те обича.
А аз…
Аз няма да пусна светулките.
Нито пък пеперудите.
Не бива.
Ще те гледам отдалеч и ще скръцвам със зъби на всеки опит на предателските сълзи да потекат.
Не знаеш.
И по-добре.
Кой знае какво щеше да се случи ако знаеше?
Ако бе решил да кървиш за мен?
Може би тогава щях да се родя наново. В светлина. С теб.
Може би.
Но засега…
Нося огъня сама.
Защото именно мракът се нуждае най— силно да бъде осветен от него.
От мен.
И само от мен…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Митева Все права защищены ✍️ Без помощи ИИ