...Надеждата се заражда в мрака...

Дървото се извисяваше на високо, короната му беше се разперила на широко. По клоните тук-там имаше повяхващи листа държащи се едва, едва. Останалите бяха зелени, жълти, червени. Гледката беше необяснима, сякаш всички сезони едновременно го бяха споходили.

Селесте протегна ръка към ствола му и отпусна длан, затвори очи и въздъхна. В този миг от дървото се отрониха няколко пожълтели и съсухрени листа, но до крака ѝ падна и един огнен цвят. Тя отпусна рамене и се наведе, вдигна листото и го разгледа. С натъжен поглед погледна към Уриел.

-Баланс.-каза простичко.

-Изтекло му е времето, Селесте. Всички имат ограничени дни там, после се прибират.

-Хм. -тя отново разгледа огнените цветове на листото и кимна.-Значи и моят лист се е откъснал рано.

-Падне ли от дървото било му е време.

-Не можем ли просто да го върнем отново. Ще го завържа и...

-Боя се, че не. Привържеш ли мъртва душа към живота, то тя няма да има живот. Листото ще изгние така или иначе, а гниеща душа виждала ли си?

Момичето поклати глава, а Уриел пристъпи към нея улови раменете ѝ и се усмихна сърдечно.

-Няма да се върнеш в живота така.

-А как? Искам да се прибера, искам у дома.

-О дете, ти си у дома. Ако се окаже така, че имаш недовършени дела или грехове за изкупване, то ти отново ще слезеш на Земята. Но не така както си го представяш. Ще имаш човек над когото да бдиш. Друга душа, ти ще си нейният ангел пазител. А сега върви, очакват те.

-А ти?

-Аз ..-ангелът погледна към листата и стисна устни в права линия. Думите му нямаше да ѝ се харесат.-..аз трябва да ида и да ги взема. Смъртта им е неизбежна, нека поне им спестя болката.

Селесте се смръщи и пусна листото да падне плавно на земята. В мига в който Уриел изчезна листата сякаш потънаха някъде под плътната зелена трева. Тя вдигна поглед за последно към огромното дърво представляващо живота и се обърна, тръгна бавно по поляната, босите ѝ крака стъпваха леко. Усещаше някаква приятна топлина, че като да е слънчева, но щом погледна нагоре към небето гледката не беше тази с която бе свикнала. Огромният безкрай на вселената беше надвиснал над поляните. Топлината идваше от другаде, тя беше в самата атмосфера в усещането да си на това място. Беше толкова особено, до скоро бе изпитвала огромна физическа болка, а сега можеше да ходи и то с лекота. Огледа се наоколо имаше деца, хора на нейната възраст, старци и дори питомци. Наблизо до една гора с вечнозелени дървета тя видя едно момче, то тичаше и се смееше, а по него тичаше едно малко рошаво куче. Момчето изведнъж се превърна в младеж, после в мъж и накрая в старец и пак в дете. Момичето го наблюдаваше в захлас как сменя формата си, когато някаква позната енергия я пресрещна. Пред нея застана красива златиста жена или може би така ѝ се струваше, като да е сътворена от светлина. Постепенно светлината се приглуши и красивата жена се усмихна майчински.

-Привет, Селесте.

-Берта?

-Да.

-Но..

-Всичко е наред всички носим душа и можем да приемем формата която желаем.

-Това е толкова странно.-очите ѝ шареха по лицето на жената, но усещането беше същото. Първият домашен любимец на Селесте, нейното или по-скоро това на баща ѝ куче. Но как беше възможно?

-Ела с мен нека надникнем и видим как са близките ти. Да ги успокоим.

Селесте последва жената до едно кристално езеро.

-Остани колкото ти е нужно. Но не прекалявай с докосването. Физическият свят се обърква от намесата ни, само ще усилиш страданието. Само колкото е нужно, за да им донесеш хармония, не повече!

Макар да не разбираше точно, Селесте кимна и изпрати с поглед жената. Когато остана сама край езерото се надвеси над него и видя собственото си отражение за миг, но то бързо изчезна и се появиха образите родителите ѝ. Двамата бяха преклонили глави и не се поглеждаха, мълчанието беше тягостно. Картината се избистри и тя разбра къде са, бяха в черква. Неволно докосна лицето на майка си и жената вдигна рязко поглед, а Селесте отскочи стреснато назад.

-Спокойно не могат да те видят, но те усещат. -друга позната златиста фигура се приближи, той беше окъпан в светлина, но въпреки това разпознаваше лицето му. Беше стоял до нея и я беше милвал, беше отнемал болката ѝ когато бе най-силна и едва издържаше. В онези моменти между живите и мъртвите бе виждала лицето му.

-Аз те видях.

-Да, ти беше между двете царства. Вие го наричате с единият крак в гроба. Хайде.-кимна ѝ към езерото. -Покажи ми, как са?

-Как да са, детето им го няма.

-Детето им е тук и скоро се прибира. Разгледаха делата ти, имаш недовършена работа Селесте, тук си само да се учиш.

-Да се уча ли?

-Да, ако избереш живота ще ти възложат мисия и когато я изпълниш пак ще се върнеш. Не ти обещават старост, но и нямаш работа тук, не още.

Тя премигна.

-Но тук не боли.

-И там скоро ще свърши, ще оздравееш. Има си цена и ти няма да я знаеш преди да си се върнала.

-Но,но така не е честно!

Ангелът се подсмихна.

-Животът е да се живее, не ти е обещан честен, без болки, страдания и загуби. От всичко ще опитваш от пълното щастие до нищетата и върховното страдание и така само ще изпиташ душата и волята си. Тук съм за теб, Селесте. -поклони се ангелът и си тръгна. Но тя го усещаше, той бе наблизо, само да решеше и можеше да го повика и не бе нужно дори да го изрича. Повечето тук не общуваха с глас, те някак си, си предаваха мисли едни на други. Всички изглеждаха в пълна хармония и яснота.

Момичето постоя още малко на езерцето и погледа близките си, приятелите си, накара всеки един от тях да я почувства когато ги чуваше, че я споменават. На Земята вече се стъмваше когато отново я потърсиха, викаха я. Какво ли следваше сега? Дали не бяха размислили и да я оставяха тук, значеше ли това, че е мъртва?

Уриел я чакаше при дървото на живота. Усмихна ѝ се когато я видя.

-Не се страхувай, Селесте. Ти не може да останеш тук. Все още не си приключила на Земята.

-Но нали, ако листото ти падне няма връщане?

-Твоето вехне, все още не се е откъснало, в момента долу смятат, че умираш.

Тя замълча и погледна напрегнато грозно сгърчилото се покафеняло листо.

-Гния.

-Да, смъртното ти тяло гние отвътре, но веднага щом се върнеш то ще почне да се бори. Ти ще се бориш Селесте! Виж до него.

Момичето се приближи и примижа срещу листото си, до него се бе сгушила малка зелена пъпчица, сякаш щеше да е готово веднага да я замести с ново листо.

-Това мило дете е новият живот, онзи с потенциал и той ще дойде от теб. Ти все още имаш работа, ако повехнеш напълно..-ангелът посочи малка кафява точица на новопоявилата се пъпка. -..той ще повехне с теб. Бори се с всичка сила от теб зависи, това е душата която ще ти поверим. А сега е време да се върнеш.

-Но.. там е тъмно и страшно.

-Именно в мрака се ражда надеждата!

Вратата хлопна и тя отново се озова в онази безгранична тъмнина. Сега само оставаше да намери изхода обратно.