Силуетът, залепнал за светлите очертания на зеещата врата, бе склонил глава над рамо. Ако можеше да се надзърне отвъд играта на светлината, щеше да се види как по искрящочистотo лице се носят вълни на кротко блажение. Но Наместникът не можеше. Застанал гърбом към нечакания гост, той бе потънал в сериозен размисъл, а неопровержимото потвърждение за това бе начинът, по който движеше пръсти по стъкления плот на масата. Самият той следеше техния ход тъй внимателно, сякаш изучава нещо извънредно важно. Силуетът не пророни ни дума. Той предпочиташе да следи всичко мълком, а сенките, които прелитаха встрани от ликът му правеха изражението му да придобива по-сериозен вид, отколкото имаше то вдействителност.
-Можеш да влезеш - рече той, без да вдига глава.
Жената поклати глава.
Някъде долу река Леден камък шумеше с равния си вечен глас, приспивал всичко живо в околностите от безброй години. Никой не знаеше докъде се простираха водите ù.
Младата жена остана загледана в далечината, без да стори н ...