Силуетът, залепнал за светлите очертания на зеещата врата, бе склонил глава над рамо. Ако можеше да се надзърне отвъд играта на светлината, щеше да се види как по искрящочистотo лице се носят вълни на кротко блажение. Но Наместникът не можеше. Застанал гърбом към нечакания гост, той бе потънал в сериозен размисъл, а неопровержимото потвърждение за това бе начинът, по който движеше пръсти по стъкления плот на масата. Самият той следеше техния ход тъй внимателно, сякаш изучава нещо извънредно важно. Силуетът не пророни ни дума. Той предпочиташе да следи всичко мълком, а сенките, които прелитаха встрани от ликът му правеха изражението му да придобива по-сериозен вид, отколкото имаше то вдействителност.
  -Можеш да влезеш - рече той, без да вдига глава.
  Жената поклати глава.
  Някъде долу река Леден камък шумеше с равния си вечен глас, приспивал всичко живо в околностите от безброй години. Никой не знаеше докъде се простираха водите ù.
  Младата жена остана загледана в далечината, без да стори ни движение, без да издава звук - едно прелестно подобие на мраморна статуя с развявани от вятъра коси.
  -Подготви се за утре.
  Русата глава едва доловимо се бе свела в знак на съгласие.
  -Не можеш да го пропуснеш, знаеш какво казва Просветител Борас...
  Момичето издиша бавно насъбралия се в гърдите ù въздух, примесен с разнородни чувства и отлепи снага от великанските каменни блокове, надвесили чела над ждрелото. Тя често имаше навика да се измъква от приемите и вечерните забави, та сега Наместникът се видя принуден да ù припомни важността на предстоящото.
  Зад прозорците долиташе шум от коларски колела, сеч на дървесина и човешки гласове, силни и почти диви.
  Надигайки очи мъжът в проста, изкърпена на лактите куртка, разходи взор по небесната синева, преди отново да го отправи към кипящия в пламенните подготовки площад. Той трябваше да представлява съвсем различна гледка от обичайното на следната утрин. Корави и жилести, ръцете повдигат дебелия дънер нависоко. Стоящите наблизо се спускат да му помогнат - дървесното тяло хлътва дълбоко в земния изкоп. Сред сенките на останалите изправени стълбове, почернялото и потно чело се пребърсва, преди пясъкът да започне да се изсипва в дупката с шумно съскане, вдигайки душен прах, който се надига над рошавите глави на работниците, строящи Стълбовете на Позора!
  -Не можеш да ги отблъснеш, ако не ги покосиш, не можеш да избягаш, без да усетиш дъха им в тила си, не ще се скриеш от настойчивите черни ръце на душетърсачите без човешки образ! Трябва да изправиш пред силите на Бездната и да ги победиш. Победиш! С огън и меч, както дедите ни...
  Момичето се отвърна от хладоструйния балкон. Двамата мъже продължиха своя размисъл за строежа на света и начините за отаяване на чистата му същност от мрачните сили, там долу с открояващи се като птичи грак гласове сред останалите. Тя не желаеше да слуша, нито да разбира. Нещо далеч по-силно от желанието да служи на Небето се бе загнездило в ранопомраченото ù съзнание. Не ù даваше мира ни денем, ни нощем, а щом се случеше да го загърби и посвети вниманието си на нещо ползотворно, тъй както ù внушаваха всички в Двореца, тя чувстваше ужасната празнина на нещо тъй осезаемо, че не успяваше да въдвори ред в мислите си, докато не се отдаде изцяло на предишното си състояние, отричащо всичко наоколо. Отбягваше да говори за това. След няколко инцидента, в които се бе самовъвлякла, дирейки начин да се освободи от унищожаващото влияние на душевните си щеяния, оставащи неразгадани даже за своята притежателка, тя се самовглъби още повече в себе си, понасяйки небезоснователния страх, че случващото се с нея, може да има неприятни последствия. Хората бяха мнителни. И макар Просветителят да ù думаше, че на него може да се довери всичко, тя, Елин, бе наясно, че това е невъзможно.
  Чувството, че не принадлежиш на тоя свят, в който немите и слепите слушат проповедите в гигантския Небопоклоннически Храм, в който живота е посветен на един култ, а не на стремежа към добро, в който хора се горяха всяка година, на един и същи ден на площада във Верни град за пречистение и Небесна прослава, не можеше да бъде споделено с никого!
  Изгаряха я страховете, когато такива мисли преминаваха през твърде бурното ù съзнание. Отбягваше погледите на другите, отвръщаше с половин уста на всичко и рядко отпускаше душата си пред някого. И ако това все пак се случваше понякога, то Айнин бе единствената, на която се решаваше да стори този велик жест на благоразположение. В замяна получаваше всякога ободрителни думи и топла усмивка, та у Елин се вливаше успокоението, което не можеше да намери в никави разсъждения и тешителни мисли.
  И двете, облечени в бели туники със зелени колани, разговаряха надълго и нашироко в стаята на Айнин, окъпана в златна и изумрудена светлина от красивите стъкла, които опасваха цялата снага на Двореца като огромна змия с цветни люспи.
  -Помниш ли поемата за Атенас? Много е хубава. О, сигурно би бил великолепен...
  Сините очи на Елин се спряха искрящи на кожената подвързия с релефни гравюри.
  -Атенас...
  -Вземи я. Хубаво е да се знае, но пък всичко вътре е измислица.
  -Разбира се.
  Елин бавно върна книгата на мястото ù, но продължи да се взира в нея.
   
  Когато сянката изникна от нищото, тя се престори на сепната и вдигна глава от книгата. Опита се да сдържи руменината, която знаеше, че я залива, всеки път, когато мамеше по един или друг начин някого. Мамеше дори себе си. Книгата се катурна долу. Тя не я погледна. Наместникът отиде плавно до прозореца, откъдето се виждаше възхитителната луна, засияла над черното каменно лице на престолния град. Наместникът рядко идваше в стаята ù.
  Тя си помисли, че може би е дошъл отново да я предупреди за важността на утрешното събитие и помръкна.
  -Утре ще бъде чист ден - устните му умееха да се сбират плътно, щом говореха важни и тежки слова.
  Тя кимна. Той срещаше очакванията ù. Никога не бе бил непредсказуем. Наведе се и взе книгата си.
  -Мислиш ли, че ще е добре да говоря след Просветителя? Той умее да тълкува знамения, да внушава правдиви чувства и да води ума по неутъпкани пътеки право към спасението на всяка една душа... Как биха прозвучали думите ми, па каквито и да са те, след неговите? Няма ли очите да се смеят, а устите да треперят, напирани от спораведлив упрек по своя повелител, който сам се е предложил на ложа, що не подобава на възможностите му?
  Тишината погълна думите му. Той като че ли въздъхна слабо. Трудно можеше да определи дали това бе тъй или слухът ù я лъжеше в момента на размисъл, породен от  думите на Наместника. Предпочете да не разчупва тишината. За пореден път.
  Мъчно ù бе, че той е тъй самовглъбен, че се усмихваше почти тъжно или сторва някаква друга постъпка, подобаваща на освободен от тегоби човек. Той не долагаше що му тежи никога, а в моментите на слабост, подръпващ дългите си мустаци, когато все пак загатваше причините за скръбното си изражение, тя забелязваше, че не цялата мътилка, тровеща съзнанието му е извадена на бял свят. Понякога се плашеше от това... Ужасяваха я още много неща около Двореца. Самият той също. Намираше суровите му, студени стени, огромни зали с пращящи в ъглите огньове и цялата необятност и величественост на облика му за страшно чужда и неземна. Сякаш не за човешка обител бе пригоден той...
  -Мога ли да се престоря на разсеян в такъв ден?
  Усети, че нещо напира в гърлото ù и не може повече да мълчи.
  -Не ще можеш, повелителю.
  -Не ще мога...
  -Бих желала да знаех повече. Да видя отвъд пределите на разума, да разчета   предстоящото чрез мъдростта на вече отминалото, за да ти дам ценен съвет.
  Той я погледна снизходително.
 
  Беше първия пролетен ден...
  Небето бе благосклонно към хората, изпъстрили калдаръмените улици още от заран. Суетенето скоро щеше да зарази всеки, дошъл да отбележи победата над скверните врагове.
  Лъскавите ликове, под острите сенки на зданията изглеждаха досущ еднакви.
  От високия дворцов прозорец, на който Елин потреперваше от влажните пръсти на розовеещото утро, тълпата ù се струваше смешно малка. Повеят носеше хлад и мирис на билки. Но тя не изпитваше капка задоволство от това, вгледана с горчивина в огромното мътно петно, което големееше на площада. Свали очи, подпряна до росния перваз. Нещо прерязваше сърцето ù, щом съзреше някой от високите одялани стълбове.   
  "Нима единствена аз съм в потрес от престоящото? И как да го тълкувам? Как?"
  Тракане на каруци. Оттук-оттам бяха започнали да валят намеци и присмех. А колелата чупеха все по-осезаемо тишината и ето че за никого вече не остана скрита тая гротескна картина на окованите в клетки старци и жени, признати за виновни по обвиненията в Небоотстъпничество. Някои, заслонили се с длани, скимтяха неразбрано, а други, залепили се на мазните решетки, с оплетени в тях мазни коси, проклинащи дрезгаво своите мъчители.
  -Не ги гледай, не ги гледай в очите - думаше някой в шумотевицата.
  Елин оставяше прислугата да си свърши работата безропотно, в плътната тишина. Бе настояла да затворят прозорците, но и така чуваше гласа на Наместника долу - нещо, което рядко се случваше в Двореца. Коридорите помнеха повече паяжините в ъглите си, отколкото високия глас на господаря си. Денят щеше да е слънчев, величав. Ефирната дреха се спусна леко по млечнобелите ù рамене... А после усети как я стягат челюстите на страха.
  В очите на слугините като че ли нямаше и белег на разумност. Страшна празнота ги владееше и тя мигом се отвръщаше щом, макар и неволно ги срещне. Предпочиташе да се справи сама с тоалета си, ала Наместникът упорито забрани това. Може би се опасяваше, че по този начин ще си намери повод да закъснее. Тя от своя страна, не щеше да противостои никак волята му и като всеки път бе склонила с покорен жест.
  По отсрещаната стена, набраздена от изкусни стенописи, бе положило длан нахлуващото слънце. Шумът отвън се бе усилил...
  Думите на Просветителя бяха започнали да плющят като камшик над човешките глави и да постигат своето, щото мнозина вече се бяха скупчили край издигнатия от червеникави дървесни трупи подиум, за да подкрепят хорово идващите отгоре слова. Разперил ръце, с провиснали до кръста маншети, старият Просветител Борас, хвърляше дълга и крива сянка по тълпата и думите му грееха по-силно от ясното слънце зад гърба му в душите на опиянените Небоверци. Всевишната власт и величие внушаваха своята безмерност и добиваха безсмъртност чрез богатия език на славословеца.
  Ала това бе вече познато от друг път и многолюдният звяр скоро взе да прехвърля вниманието си върху покорноочакващите съдбата си жертви. Край тях стояха неколцина стражници в лъскави доспехи. Празненството скоро щеше да се претвори в кръваво зрелище.
  Елин гледаше безучастно всичко това, също както миналата година... Както всяка предишна година, когато настъпеше тоя прословут ден на честване Небесната чистота и победа. Чуваше възгласите да се издигат все по-високо. Телата се сбираха по-плътно от преди, а устите сега пееха или ревяха, викаха или шепнеха. Стори ù се, че всички са готови в тоя миг да заемат местата на осъдените, само час по-скоро да се отдадат безвъзвратно на Небесната милост.
  Наместникът следеше всичко, сключил ръце зад гърба си. Бе наблизо, наметнал пищна ефестриада и препасал хубав меч с драгоценен камък на дръжката. Иззад брадата му трудно можеше да се разчете каквото и да било. Елин отвърна очи от него, щом той я погледна. Губеше се в шума, в човешкото море, губеше самата себе си тук, насред това нежеланото място - същински жертвеник.
  Просветителят говореше по-високо.
  "Нима ще засява още озлобление у освирепелите? Помоли се за тях, Просветителю, за тях, не за нас..."
  Зло в доброто? Сляпа ли бе тя, или пътят, по който я водеха, бе нечист? Нима слепци я водеха по тия друми, та вечно се спъваше и обръщаше назад, тъгувайки по онова, що оставяха там?! Самите себе си в калта, разпукваща дивашкото семе!
  "Как да преглътна това? Как го сторих миналата година? Как бих могла да стоя тук, под светите ти висини и да гледам с одобрение, това, що зоват за свято дело? Кръвта, която се пролива в твой дар желаеш ли я, Небе?! Не, не би могло да тържествуваш над труповете на собствените си чеда! Вдай ни разум, вдай ни - ето моята молитва!"
  И отведе взора си далеч от всичко...
  Всеобщото вълнение караше стените на Двореца да отекват от всевъзможни възгласи. А те проникваха даже отвъд предпазната стена от самовглъбение, която Елин се бе опитала да издигне. И се всаждаха в ушите ù, проникваха чак до мозъка и караха костите да треперят от първичен страх. Ужасът от предстоящото бе на път отново да я предостави в ръцете на един вече познат ням ужас, предизвикващ
  почти спирането на кръвта във вените ù по време на церемонията. А тя самата -
  ставаше своеобразна негова жертва със стенеща душа от воплите на окаяниците, топящи се пред очите ù. И знаеше, че пак не ще има сили да ги затвори и ще гледа безропотно как пламъците се вият около гърчещите се тела под обезумелите викове и проклятия на тълпата. Само мигът да не бе тъй изтезаващо дълъг! Моли се. Моли се! Не спирай, не си помисляй да спреш, опразни съзнанието си от всичко, което е било и което предстои, за да се докоснеш до светостта на тоя миг, и на следния, и на по-следния, живеейки в настоящето заради самото него и пречистващата му сила, церяща язвите, които спомените и мислите са в състояние да сътворят!
  О, защо ù бе да дири упование в раздутите приказки, втълпявани години наред от проповедите в Храма? Наместо това, реши да впери сините си очи някъде сред човешката гмеж. Не че и предлагаше някаква разтуха гледката от потните и буренясали ликове, що намираше там, но пък бе за предпочитене пред Стълбовете на Позора.
  Не очакваше, че там ще го намери. Бе толкова объркана, та напълно бе забравила за него. Затова и откритието ù я блъсна като незрима вълна. Тя прие удара ù, преднамерено отклоняваща очи. Не бе хубаво да се взират толкова откровено Небесни Избранници, особено от женски очи.
  Отхвърлил шлема от ясното си чело с огнени зеници, които се взират тъкмо в нея,
  недалеч, сред гласовитите жители на Верни град стоеше той - воин в сребриста ризница, скръстил ръце.
  Нейната тайна. Нейната болка, която не можеше да сподели на Просветителя, нито дори на Айнин. Не знаеше много за него. Но името му ù бе достатъчно - Бранителят Дантас.  
  Тя се опита да запомни този момент завинаги и всичкият околен шум и безпорядък се разтвориха около гордата му осанка, стояща редом до изстукани стражници във военни униформи.
  Кестенявите му кичури закриха лицето му, щом се обърна със звънтежа на доспехите си - звук, останал погребан под мощните възгласи наоколо и тя не можеше да го наблюдава пълноценно.
  Наместникът се бе надигнал от потопеното си в шарени черги кресло, с жест да насърчи осъществяването на ритуала.
  Докато Елин се бе опитала да игнорира случващото се, всеки от войниците бе привързал по един човек за високите Стълбове, в чиито основи вече имаше купове слама и съчки. Тя усети връщането към действителността като шумна плесница от безобразния шум, що цареше наоколо. Помисли си, че единствена тя забелязва как
  треперят краката на клетниците под прекрасните одежди, с които бяха доведени на лобните си места.
  Красивият мъж следеше в пълно равнодушие длъгнестия палач с алена маска, който започна да поднася огън под босите нозе на осъдените. Въздухът затрепери от одобрителни викове, а впоследствие и от покъртителния вой на горящите. А той бе там, следящ съчките, които се претворяваха на пепел в едно със своите жертви, с лик, по който подксачаха сенките на хората, ръкомахащи на вси страни. Пламъците, които той студено наблюдаваше играеха по многолюспестите му доспехи, в очите му - с цвят на гранит. Безстрастно приемаше той случващото се, тъй както бе прието за човек от неговия ранг.
  Освобождението на душата от грешната плът срещаше почитта на мълачливия.
  И в тая почит се намираше дълбоката промисъл на едно устремено към чистота и съвършенство същество.
  Писъците станаха нетърпими.
  Очите на Елин се наляха със сълзи.
  Бранителят не измени каменното си изражение.
  Като в някакъв дълбок кошмар за нея беше фигурата на палача, която се разхождаше между пламъците с леки подскоци и от време на време се спираше пред някоя клада, за да се поклони набързо. Просветителят, също запленен от греещия площад, който принуждаваше някои от хората да се отдръпват, заслонили лицата си, беззвучно редеше някоя молитва, като само долната му челюст слабо помърдваше.
  Понесе се смрад.
  Когато отново го намери в този мъглив и твърде подвижен изглед, воинът не бе помръднал дори на сантиметър. И когато го взираше така, по непонятен начин ù се струваше, че той не изпитва радост от това, което вижда. Невъзможно бе да стои със сключени ръце тъй дълго, тъй отвлечен от събитията, ако те го изпълваха със задоволство по подобие на този огромен многоног звяр. Когато край него се рееше гореща пепел и го обгръщаха възторжени викове, той пак не смени поведението си. Беше чувала да казват, че са безчувствени като скали, ала на нея не ù се вярваше. У всеки един трябваше да има по нещо добро - приспано, но не и унищожено.
  Човешкият вой замираше.
  Тогава най-сетне го видя да свежда глава с някаква въздишка и да се обръща рязко назад, за да потъне сред сребристите отблясъци на броните. Но миг преди това да се случи, той я погледна. На Елин ù се стори, че тъкмо това бе искал да направи през всичкото време и накрая, когато си отиваше, за миг само желанието го бе надвило.
  "Въобразявам си."
  Опомни се, когато Наместникът мина твърде близко до нея и от унеса ù остана само един незабравим лик.