Ху скоро стана любимец на китайската диаспора. Хуацяо, както я наричаха, беше като оръжие на Поднебесната империя. Китай беше там, където имаше китайци. Разбира се трябваше да се има предвид и съществената разлика между Хуацяо и Хуарен - първите бяха китайски граждани, живеещи зад граница, а другите чуждестранни граждани, които по произход и идентичност бяха китайци. Първите се отнасяха до вътрешната политика на Китай, а вторите - до външните въпроси. А Гао Минг отдавна беше съобразил да използва ловко лостове, чрез които да управлява тези две различни разклонения на диаспората за собствените си цели. Ху обаче беше въвел нов подход, който имаше всички предпоставки да се окаже много, ама много по-непредсказуем и брутален. У това момче определено имаше нещо. Нещо неясно и мистично. Сякаш идваше от Ада и беше взело качества и от Гао и от своята покойна майка Тиенмей. Той не говореше, но действията му нямаше как да бъдат сбъркани. Това караше дори самият Конг да се чувства в неговото присъствие като васал пред своя крал или суверен, който трябваше да се подчинява на заповедите на всяка цена. Конг Мин усещаше, че у момчето имаше нещо. Всички знаеха, че това беше синът на Гао Минг. Новият император на неговата империя. Бизнес решенията му определено изглеждаха странни, но Ху винаги имаше възможност да ги обоснове учудващо добре и да покаже целесъобразността им. И те излизаха печеливши. Гао Минг не чувстваше заплаха от него, но също осъзнаваше, че с момчето бяха могъщи сили, които му помагаха да върви напред. Те му даваха много, но също така му вземаха дори много. Ху живееше прокълнатия живот на господар, чиято обречена душа, в която носеше своята безнадежност, беше неговият истински път. И той трябваше да го върви - без значение дали му харесваше или не. Имаше ли избор?

По едно време работниците на чаената плантация се разбунтуваха и дори се опитаха да откажат да изпълняват своите задължения. Добивите не биваше да намаляват, нито работата да спира - каквото и да се случваше. Но Ху реши да им покаже последствията от лошото им поведение. За неподчинение, виновниците биваха директно заравяни под самите насаждения, което си беше огромен позор. Той знаеше добре, че в традиционен смисъл погребването на мъртвото тяло беше въпрос, към който се отнасяха много сериозно в китайското общество. Неправилното проведените погребални ритуали можеха да нарушат благосъстоянието на цялото семейство на починалия и да му навлекат достатъчно лоша карма. До известна степен погребалните ритуали и традиции бяха обвързани с възрастта на починалия, начина на неговата смърт, неговия обществен и брачен статус. След като се случи това, никой повече не посмя да не си върши работата.

Ху беше като зъл дух. Дошъл да си свърши работата на всяка цена. И после може би да си замине един ден. Момчето беше облечено винаги изключително скромно - в тъмен костюм от специална огнеупорна материя, която само го предпазваше от евентуални атаки срещу него. Костюмът издържаше и на куршуми. Материята беше кевлар и като цяло можеше да удържа по-нормални оръжия - като куршуми от Валтер П22 например. Засега никой не беше вдигнал ръка срещу него, но кой знаеше какво можеше да се случи и предпазните мерки не бяха излишни.

Момчето беше достоен наследник на своите древни предшественици, които бяха изградили огромна империя с цената на много, ама много кръв, насилие и бруталност. Истината беше, че в китайската култура кръвта и водата взаимно се допълваха и бяха ин и ян. Един нескончаем кръговрат на живота.

Доста по-сложно беше да се справи със промяната на организационната и производствена политика на самата диамантена мина. Там нещата трябваше да се случат по различен начин. Истината беше, че процетъ на добива на диаманти беше извънредно бавен и протяжен. Плюс това процесът на обработка за всеки диамант беше специфичен. Не беше като с плантацията - беше значително по-сложно. Диамантите, които се вадеха, бяха шлифовани до перфектни брилянти с точно петдесет и седем фасети. Направо можеха да ти разстопят сърцето с невероятния си блясък. Малко по-късно Гао пожела да навлезе и да успее да завладее и пазара за изкуствени промишлени диаманти, но тук за първи път удари на камък. Прецени, че е доста по-удачно да реорганизира и групира по-добре дейностите в основния си бизнес. Така беше къде-къде по-правилно.

По някое време се поинтересува и от това кои бяха онези двамата, които се бяха опитали да го кастрират и убият и бяха изпратени от покойната му жена Тиенмей. Явно беше обаче едно - тя очевидно беше заемала изключително висока роля в самата мегакорпорация. След щателно разследване се оказа, че те работеха за нея. Лично при това. Но колкото и да се опитваше да научи повече, Гао скоро разбра, че сякаш нещо го спираше и нечия опитна ръка беше замела следите.

Гао осъзнаваше, че младежът въобще не беше глупав - дори напротив, той не беше повдигнал нито веднъж въпроса за своята майка. Това беше нещо напълно естествено за него.

Времето сякаш минаваше безбрежно. Но Гао усещаше, че самата мегакорпорация нямаше да остави нещата така и беше въпрос на време нещата да стигнат до естесвения си край.

Четирите основни клона на неговия бизнес бяха в Тайван, Малайзия, Източна Африка и Австралия и точно според очакванията вече генерираха впечатляващите два милиарда годишно. Скоро Гао щеше да стане по-могъщ мафиот дори от самия Тодака. Един истински престъпен лидер от световна величина. Да, Тодака... Бяха минали вече почти петнадесет години. Може би Гао трябваше да бъде на около седемдесет или дори на осемдесет, но когато човек се вгледаше в лицето му едва ли можеше да му даде повече от четиридесет и пет. Сякаш беше застинал на точно онази възраст, на която беше още когато бяха започнали съвместната си инициатива с Тодака за казиното в Макао.

Веднъж Ху беше дошъл по някаква работа и Гао реши да потърси мнението му по въпроса:

- Говори се, че в дъното на всичко това е мегакорпорацията. Може би нещата са дори по-свързани, отколкото можем да си представим.

- Пътят на мрака е странен и много, много тъжен - обърна се към него Ху. - Дори, философски погледнато, част от обречеността на обречените се крие във факта, че не осъзнават напълно нивото на своята обреченост.

Лицето му изглеждаше адски бледо. Може би там някъде беше разковничето. Може би бавното и неотклонно пропадане в неизвестността.

- Какво мислиш за Конг? - някак странно и ненадейно го запита Гао.

- Смятам, че е човек от стомана - спокойно отговори Ху. - Няма какво повече да се добави за него. Той върши чудесна работа. Но, за разлика от мен, не смее да пипа в душите на хората, а само в съзнанието и телата им. А в занаят като този, човек не би трябвало да има подобни скрупули.

Гао потръпна. Малкият учеше адски бързо. Може би щеше да стигне там, където не се беше осмелил дори и самият той. Отношенията между баща и син бяха отлични. Но Гао все пак се питаше какво ли се случваше в душата му? Малкият беше непроницаем.

Разкошът в Австралия като цяло беше в това, че тук всеки можеше да бъде какъвто си поискаше. И никой не питаше другия откъде е или пък защо е дошъл. Никой не го питаше и кога щеше да си замине и дали изобщо имаше намерение да го направи някога.

Гао нямаше криза с идентичността си - още повече, че се бяха сменили толкова гангстери пред очите му, а той си оставаше кажи-речи почти същият. Цикълът на Дао беше вечен.

Гао Минг може би щеше да навести Тодака - рано или късно, но той знаеше, че и Хироюки не беше за подценяване. Отдавна китайските триади го бяха реабилитирали за "особени заслуги" и се правеха, че нищо не се случваше - Гао беше се превърнал в непреодолим фактор, който беше достатъчно силен и дори вечен. Той дори планираше пълно негласно обединение на всички основни семейства не само на триадите, но и на всички други мафиотски структури, които си сътрудничеха с неговите групировки.

Дори Гао беше имал сън, в който Тодака - всемогъщият мафиот от Якудза го сочеше с пръст и му крещеше на японски, който Гао говореше като свой роден:

- Видя ли, видя ли, едва ли щеше да стигнеш дотук, ако не бях аз. Дори и да си стигнал със собствени сили, конкуренцията ми те държеше през цялото това време.

Тодака изглеждаше достолепно, облечен в традиционно кимоно и Гао се зачуди, защото мафиотите обикновено не се обличаха така - освен по време на церемонии, а носеха неизменните си костюми - сякаш бяха готови за собственото си погребение във всеки един момент! И това си беше съвсем в реда на нещата.

Гао се беше събудил, а челото му беше обляно в пот. Той светкавично беше извадил Валтера и без дори да мисли, беше спуснал предпазителя, насочвайки го в мрака. Но там нямаше никой... Освен собствените му демони! Сякаш собственото му съзнание се смееше безмилостно, а тестисите му бяха хванати от брутално менгеме, което искаше да го направи безплоден самец!

Сякаш усетил нещо, Ху влетя в стаята с извадено оръжие. Гао беше смаян. Едва ли собственият му син идваше да го убие, но пък жена му се беше опитала.

- Аз също го усетих, татко - тихо каза Ху. - Това е предупреждение!

Гао го изгледа изпитателно. Започваше да прозира огромната му сила, трябваше семето му скоро да бъде използвано за създаване на наследници, защото всеки един ден можеше да се окаже, че им беше подарен. И все пак Гао Минг нямаше намерение да се предава.

Двамата бавно прибраха своите оръжия и се разбраха с едва доловимо кимване.