- Смъртта на егрегорен дух не е повод за гордост на мегакорпорацията - каза Гу, - но тя ще го преживее. Тя е много по-силна от това. А и функционира по различен начин.

- Манипулацията на егрегорен дух въобще не е проста работа - съгласи се Гао Минг, който започваше ясно да разбира колко е дълбоко всичко. - Дори самото създаване и духовно захранване изисква невероятно майсторство и достатъчно на брой съзнания - така че той да съществува гъвкаво и да служи вярно на създателя си.

Всъщност честно казано това само затвърждаваше подозренията му по въпроса. Да, точно така...

Гао Минг беше получил информация от Гу, който явно се пазеше и внимаваше много. Един Древен като него беше успявал да избягва контролираните промени в продължение на близо тридесет години и се беше изплъзвал от контрола на мегакорпорацията. Гао Минг също се беше спасявал, но при това в продължение на двадесет и пет години. Не беше лесно да се изплъзваш от толкова много и сложни вмешателства.

Ху също знаеше, че краят ще дойде. Все пак това се случваше с всеки, нали?

Контролираните промени далеч не включваха само вмешателство в съзнанието. Понякога спомените на жертвите не бяха толкова старателно изтривани и те все пак носеха информация от предишните си животи.

- Какво би станало обаче, ако си възвърнем спомените от предишни животи? - попита не без основание Гао Минг.

- Мегакорпорацията се старае именно да разбие връзката на колективното съзнание - беше отговорът на Гу. - С това се занимават определени нейни сътрудници. Въпреки че понякога имам опасения, че може би някой някъде там не си е свършил чак толкова добре работата. И за това най-вероятно е имало доста сериозна и основателна причина.

Времето в крайна сметка беше една илюзия, създадена като част от играта. И да - за някои времето изтичаше по-рано. И все пак.

Висшите форми на съзнание явно бяха една от големите тайни на мегакорпорацията. Безкрайната спирала на развитие беше нещото, което привличаше хората. Но дали нещата се случваха точно така? Къде можеше да спре техния прогрес в опитите си да постигнат безсмъртие или поне умело избягване на контролираните промени, които следваха една след друга в един невидим и хаотичен порядък?

Явно енергийните времеви ограничения не съществуваха за мегакорпорацията. Явно тя служеше на невъобразимо висши цели и Гу знаеше добре какво говори.

Понякога в нощната тъмнина, когато всичко изглеждаше мъртво, душата се събуждаше в неизразимо страдание. Тя съществуваше като в мъгла, достигнала пределите на опустошения си живот. И все пак се стремеше към светлината. Или поне се опитваше.

Реалността беше много по-сложна от онова, което обикновените хора допускаха че е. Всеки един от потребителите се намираше под определен брой воали. И броят на воалите естествено зависеше от нивото му на осъзнатост. Деветте воала всъщност бяха предназначени точно за това - да попречат на хората да изхабят енергията си. Разбира се този хитър трик беше просто превантивна мярка за попречване на душите да напуснат холографската Вселена. И все пак всички същества, действащи под волята на Вселената, се опитваха да се измъкнат. Имаше и души, които бяха вечни, които не бяха създадени. Но Гао Минг знаеше добре, че макар неограничените възможности, които му даваше Китайското Дао, ако не полагаше известни усилия да избягва контролираните програмирани събития, най-вероятно един ден щеше да умре.

Много от хората, работещи при Гао Минг се чувстваха по същия начин. Принудени да живеят в мрак. В пълна обреченост. Но все пак с някакъв шанс за надежда и спасение.

Гао Минг осъзнаваше, че времето наистина наближаваше. Беше твърде странно. Но ако трябваше да очаква собствената си смърт, предпочиташе да изживее последните си мигове по-приятно. Беше се изплъзвал толкова много пъти.

Отделно от разговора си с Гу Гао осъзна, че доста специфични същности бяха обвързани под една или друга форма със самата мегакорпорация. Някои от създанията с изчерпана карма щяха просто да изчезнат завинаги при рециклирането на Вселената, която действаше на принципа на уроборос - онази змия или дракон, захапала собствената си опашка. Та кой по принцип би се отказал да последва светлината? И тук обикновено се поддаваха на измамата. Защото дори и да получаваха надеждата за мимолетен рай, той пак беше изграден от тяхната собствена енергия и те отново щяха да влязат в безкрайния самсара цикъл на рециклирането. Но Гао Минг знаеше, че винаги имаше хищници и жертви. Имаше победители и прецакани. И това поддържаше цялата тази Вселенска дивотия.

Гу щеше да получи съответното възнаграждение за огромния си труд - Гао му беше обещал петдесет токена, които вече отдавна надвишаваха сумата от сто милиона долара. Но Гао знаеше, че тази цена е нищожна, ако успееше да се добере дори и на крачка по-близо до същността на мегакорпорацията и нейните стремежи за тотален контрол.

- Щом си толкова щедър - обърна се към него Древният, - нека ти кажа и още нещо, защото утре може и да не съм между живите. Мегакорпорацията борави твърде умело и ефективно и с така наречените фалшиви светли същности. И това е едно от най-мощните й и тайнствени оръжия. Именно по този начин хора като Хироюки могат да управляват всичко това от самия връх - там се крие разковничето. Небостъргачът беше построен в стил архитектурен брутализъм просто за да не се вижда какво се случва в него. Това е известно само на Хироюки. Но той е зает да гледа в сините екрани, където мегакорпорацията пуска своите инструкции.

В съзнанието му изплува образа на Хироюки, които умело чистеше своите сътрудници и се опитваше да остане на върха на небостъргача - само и само, за да не бъде засмукан от цялата тази центрофуга на тази самообновяваща се змия.

Гао Минг прочете по лицето на самия Гу, че дори този единствен контакт беше крайно опасен. Срещаха се не посредством уговорка, а разчитане на специален код. Не използваха никакви комуникационни средства, които можеха да бъдат засечени от мегакорпорацията. Но Гао осъзнаваше, че едва ли щяха да ги оставят току-така.

Нямаше представа къде точно живееше Гу, но подозираше, че той за разлика от Гао Минг беше принуден често да сменя своето местообитание най-вече от съображения за безопасност. Една брутална гонка със смъртта!

Гао беше човек на честта - особено когато му беше оказана подобна услуга. Той плати и преведе всички токени на Гу. Сега вече щеше да има само триста токена, тъй като Гу беше успял да откупи само още сто, които с неговите двеста и петдесет бяха образували един сериозен и почти неподдаващ се на икономическите промени ресурс, който той щеше да използва в краен случай.

Ху също трябваше да мисли в организационно отношение - бяха му прехвърлили огромни отговорности, които бяха впечатляващи, а той се справяше отлично с всяка от тях.

След няколко дни Гао Минг получи кодирано съобщение, че Гу беше мъртъв. И за първи път Гао Минг усети, че мегакорпорацията - съзнателно или не - наистина се беше заела с това да го премахне. Тогава си спомни едни от последните думи на самия Гу:

- Всички сме временни посетители, но поне се наслаждавай на своята потребителска сесия!

В кода на съобщението се съдържаше и относително различима снимка на лицето му в предсмъртна агония...