Кръвта на един Древен. Смъртта на един приятел. Оказа се, че Гу беше успял да избягва програмираните промени до своята достолепна седемдесет и девет годишна възраст, но на практика едва ли изглеждаше на повече от петдесет и пет. Поне такова впечатление създаваше лицето му от снимката, която Гао беше получил. Гао Минг осъзна, че мегакорпорацията изобщо не подбираше никого. Не че беше имал големи очаквания - досега се беше изплъзвал и оцелявал, но какво щеше да се случи след като тази невероятна структура започнеше да се самоизяжда. Гао Минг беше успял да се свърже с покойния Гу само защото Китайското Дао му беше помогнало да го направи.

Безконечната поредица от животи беше просто една прелюдия към нищото. Поне такова беше впечатлението у Гао Минг. Явно всички свършваха на боклука. Примерите с Яшимара, Кеничи, покойните шефове на Якудза и много много други. Но тук се касаеше за метафизични убийства. Не беше някаква измама, нито обикновено насилие.

Гао Минг осъзнаваше добре с кого си имаше работа - явно кръгът около него се стесняваше.

Гао Минг беше изградил специални сгради във всеки един от градовете на Австралия, в който неговата организация имаше някакъв офис или представителство. Беше подготвен всяка от тях да издържи дори на директна ядрена атака - да, точно така. С неизчерпаемите ресурси на Дао корпорация можеше да си го позволи. И нямаше да пропусне този важен детайл. Отдавна се беше убедил, че емблемите и всякакви отличителни знаци на неговата Дао империя само създаваха излишно неудобство на сътрудниците. Защо трябваше да поставя живота им в опасност при условие, че те така и така си бяха застрашени. А и защо да даваше допълнителни сведения на мегакорпорацията, която най-вероятно търсеше някакъв начин да се добере до него.

Ху трябваше да организира останалите им сътрудници по най-добрия възможен начин. Онези, на които вече им беше платено за акцията в мината, от която Гао Минг спечели невероятно много, отдавна бяха напуснали пределите на континента.

Гао Минг имаше собствено разузнаване и знаеше, че те нямаше да стигнат далеч. Щяха да започнат начисто, но метафизичният им дълг към него оставаше. Мегакорпорацията може би най-накрая щеше да намери в негово лице своя истински опонент, борещ се за правото си на оцеляване и живот.

Гао нареди на Ху да разследва смъртта на Гу, но най-дискретно. Знаеше, че само Ху с удивителната си интуиция и жертвоготовност би могъл да бъде достоен. Е, и Конг също, но той беше натоварен с друго - трябваше да разпита за всякакви подозрителни и застрашаващи субекти, които под някаква форма бяха правили опит да се присъединят към организацията му.

Нямаше съмнение, че такива можеше да има, а изпратените агенти на мегакорпорацията можеха да са всякакви. Гао наистина не обичаше догадките, а искаше да играе на сигурно.

Определено Гу беше умрял при странни обстоятелства, които неопитното око едва ли би могло да оцени. Ху трябваше да влезе и в ролята на детектив, а не желаеше да намесва външни хора от съображения за сигурност.

Езотеричната метафизична смърт си имаше свои тайни, които Ху познаваше отлично, но дори след като откри след дълги две седмици разследвания квартирата на Гу, неяснотите оставаха. Квартирата беше педантично чиста - тоест в нея нямаше нищо и сякаш никога не беше имало и тялото на Гу естествено липсваше. Ху не се изненада твърде много от този факт, но разбра, че мегакорпорацията умело замиташе следите след себе си - явно имаше сътрудници, които играеха ролята на санитари или нещо подобно.

Обърна се към безжизнените сиви стени - сега те бяха толкова празни. Опита се да си представи за секунда какво ли беше изпитвал умиращият Гу - сякаш лицето му беше лице от гранит, но Древният все пак беше човек. И той беше роден за разлика от...

Малко по малко пъзелът започваше да се нарежда - мрачен, тъжен и обречен. И в него нямаше място за романтика и фалшиво приятелство.

- Ето така свършват всички - каза Ху много тихо. - Но съм сигурен, че Гу е помислил да остави и някаква следа, която да ни насочи или поне ми се иска да е така.

Жилището на Гу определено не беше голямо и празнотата му действаше още по-депресиращо на съзнанието.

- Освободил се е от ненужната си черупка - продължи Ху. - Но дали сега наистина е свободен?

Древните не общуваха по между си - всеки един от тях вървеше по свой собствен път и знаеше, че рано или късно краят му ще дойде.

Санитарите на мегакорпорацията се бяха постарали. Ху не можеше да се обзаложи колко умело те триеха спомените или въобще дали в действителност ги триеха или оставяха това на самата холографска Вселена и все пак, по отношение на заличаване на физическите следи от премахването на Гу бяха свършили отлична работа.

Разбира се беше необходимо да се даде естесвен край на живота, защото самата смърт беше закодирана още при раждането - това показваше колко интелигентно беше изграден животът. Но какво се случваше с онези, които не бяха родени?

Самотата явно беше неотменна част от самото съществуване - нямаше как да е иначе. А Древните бяха най-потърпевши.

Въпросният самсара цикъл не беше нищо повече освен цикъл от реинкарнации, породени от незнание, страдание и не на последно място неспособност да се излезе от самия цикъл, но при по-внимателно вглеждане мегакорпорацията правеше тънки и недоловими вмешателства, които отново вкарваха потърпевшите в капана.

Ху не се излъга - след известно време наистина успя да намери едва забележими надписи в една от стените. Успя да се досети къде точно да търси само защото разполагаше с някаква оскъдна информация от Гао Минг, който явно я беше получил от Гу още приживе.

Беше код - явно мегакорпорацията го беше пропуснала. Сигурно санитарите бяха бързали въпреки използваната темпорална магия.

"Всеки сам избира своята отрова!" - гласеше надписът на покойния Гу.

Не беше ясно и къде бяха отишли цели петдесет токена - това беше цяло състояние. Едва ли Гу беше имал време да ги изхарчи, но може би беше имал нещо предвид.