Между корейците имаше все още някои неизяснени неща, но влиянието беше поделено между Дак Хо и Сео Юн по начин, които беше достатъчно справедлив. Лейди Смърт нямаше да се меси в сферите им на влияние, но те трябваше да и оказват съдействие при нужда. Малко по малко, бизнесът в Корея се разрастна до огромни и неподозирани висоти, а оборотите на рибния пазар станаха главоломни. Но Сео Юн знаеше, че Дак Хо беше Древен и това го подлудяваше - изпитваше страх от смъртта. Звучеше смахнато, че един истински гангстер изпитваше страх от смъртта, но той не искаше да умира. Повечето гангстери си отиваха млади - невкусили нищо от живота. Имаха мечти - което беше напълно естествено, но някои нямаше да видят Слънцето на следващия ден. Лейди Смърт беше невероятно силна и подготвена за всякакви възможни сценарии, но разцепление все пак нямаше. Не, действително нямаше - иначе все някой щеше да й каже - и все пак душата на Сео Юн гореше в пламъци. Пламъците на страданието и желанието за живот - защо Дак Хо беше това, което беше? Защо беше отредено на Сео Юн да страда? Защо имаше деление? И двамата бяха лидери на банди, които бяха поставени от Лейди Смърт на върха на хранителната верига на мафията. Корейската мафия изглеждаше, че не съществуваше, но на практика си съществуваше и развиваше. С помощта на Гао Минг Древните изградиха собствен неявен съюз и решиха да окажат по-сериозна съпротива на мегакорпорацията. Гао Минг беше получил сведения от своите хора, че бяха изпуснали Ян Вандерс и че все пак те са се изплъзнали. Бяха го уведомили и че бяха без оръжия, но Гао Минг подозираше високото им ниво на професионализъм, което щеше да се окаже решаващо в бъдеще. Гао беше получил и някои допълнителни подробности, касаещи факта, че само с гребла те се бяха отскубнали от шестима обучени преследвачи, които бяха хора на Алиф - това не можеше да се счита директно за негово провинение и все пак Алиф трябваше да изчисти името си, ако искаше да се ползва с пълното доверие на Гао Минг - не че Гао Минг не му вярваше - те бяха почти като братя, но в този бизнес нямаше място за емоции и пропуски.

Един от интересните източници за финансиране на бандата на Сео Юн беше чрез пране на пари в Монголия - схемата беше невероятно успешна и дори гениална. Между другото, Монголия беше идеалното място за това, тъй като възможностите за инвестиране бяха наистина интересни и достатъчно големи, за да заинтересуват Дак Хо и Сео Юн, тъй като на практика страната си оставаше все още почти необработена целина. Имаше огромни възможности за строителство, а също и за най-разнообразни бизнес проекти.

- Мисля, че направихме отличен ход - каза Дак Хо, когато двамата със Сео Юн отидоха да открият обекта. - В крайна сметка този див край се нуждае от малко култивиране, а и ние имаме нужда да дишаме по-спокойно.

Дак Хо беше влязъл в ролята на преводач, защото освен руски знаеше и монголски. Той беше приеман с доверие и имаше добри контакти с местните.

Сео Юн трябваше да се съгласи, че това може би щеше да бъде първата от множество успешни стъпки:

- Имаш право, но все пак трябва да запазим главите на раменете си. Онези наемници може да се появят ненадейно, а знаем как точно изглежда само един от тях - впрочем пак не знаем съвсем, защото е станало много бързо - пък и той е носил камуфлажна боя на лицето си. Тези хора имат умението да се сливат с тълпата - и трябва да сме много внимателни.

Едната групировка беше построила хотел в Корея, който много добре изпираше средствата от различните нелегални дейности на Сео Юн и неговата група, но с течение на времето той усети, че Дак Хо беше много по-балансиран и предвидлив - Сео Юн искаше директни изпрани пари, а Дак Хо изграждаше дълбоки съюзи с всички, които можеха да му бъдат полезни. Подходът им - макар и различен - се допълваше чудесно.

Мафията в Корея едва ли беше по-сплотена от настоящия момент - и всичко това заради гениалното вмешателство и покровителство на Гао Минг.

И все пак групата на този Вандерс можеше да се окаже опасна - Лейди Смърт предупрети чрез шпионската си мрежа Дак Хо и Сео Юн, че може да станат жертва на покушение. И двамата приеха това насериозно.

Дак Хо обичаше историята и освен, че знаеше отлично военни тактики, които прилагаше в управлението на групата, беше твърде наясно, че митовете за многобройността на монголските войни и техните успешни победи над враговете им в миналото се дължаха на дезинформация и заблуда на противника - например те връзваха най-обикновени пръчки за опашките на конете си, за да вдигат прах и да създават усещане за многобройност.

Дак Хо щеше да направи нещо подобно в опит да се измъкне - той подозираше, че Сео Юн се беше мотивирал да завземе лидерската позиция и донякъде се ползваше от симпатиите на Лейди Смърт. Ако срещу него изпратеха подготвен професионалист, той можеше да бъде премахнат.

Зае се да мобилизира всички налични свои ресурси, които можеха да бъдат от полза и да успеят да се справят със ситуацията.

Дак Хо не беше религиозен, нито пък беше подвластен на илюзията, че доста от корейските гангстери не стигаха дори до четиридесет години - имаше достатъчно улични стълкновения, проблеми с преразпределяне на територии, разни технически неуредици и каво ли още не. Но Дак Хо осъзна нещо сериозно - който и да беше този, който се беше заел с него, явно имаше мощни покровители - и логично беше това да бяха хора на мегакорпорацията. Ставаше сложно най-вече поради факта, че още когато Алиф го беше провъзгласил за шеф, му беше казал, че основният приоритет за Гао Минг е консолидацията на егрегорния дух, а чак след това преследването на бизнес територии.

Стъпка по стъпка Дак Хо осъзна, че трансформацията на духа е преди всичко останало и трябваше да направи, каквото беше необходимо. Самият факт, че Гао Минг работеше с Китайското Дао и манипулираше времето като нелинейна величина означаваше само едно - той имаше сериозни планове как да се справи с мегакорпорацията.

В Сеул възможностите за растеж бяха изчерпани, но битките за надмощие продължаваха - главно с някои малки фракции. Дак Хо беше изпреварил останалите, използвайки някои скрити резерви и беше успял да инвестира в Монголия. Беше разбрал, че интуицията беше нещо извънредно важно при претеглянето на множеството метафизични варианти, които бяха част от възможен квантов сценарий за промяна на реалността. И дали тя не беше ключът към вечността? И кое в крайна сметка можеше да гарантира оцеляване - вечността или безкрайността?

Защо именно там? Може би Ху и самия Тао щяха да се свържат с него по-късно, правейки го важна част от маршрута на синтетиката, която изпращаха до различни краища на света. Дак Хо искаше да живее - беше видял достатъчно насилие по улиците на Сеул.

Но знаеше, че онзи Ян Вандерс щеше да дойде за главата му - и едва ли щеше да бъде сам. Имаше само един начин да се спаси - да изгради нова армия на база на телепатия. Така много трудно щяха да успеят да го премахнат. Но за тази цел се нуждаеше от подкрепата на Древните. И трябваше да я получи.