Ян Вандерс беше отличен стрелец и невероятно хладнокръвно копеле - беше готов да прати куршума право в челото на жертвата. Обикновените стрелци просто це прицелваха и задържаха дъха си преди да стрелят, но Ян Вандерс беше класи над това - още от легиона го знаеха като дяволски добър стрелец. Той беше премахнал едни терористи от Мали - още не беше се случвало да мигне, докато следеше жертвата.

В Мали беше убийствена жега, когато трябваше да произведе изстрела. Тогава техният отряд беше призован в ролята на консултанти и миротворци - Мали беше прочистена от различни формирования на бойци от разни групировки. Бяха нагазили до шия в някакви мътни води, а той трябваше да стреля оттам - звучеше абсолютно глупаво, но трябваше. И той успя да порази целта - от цели петстотин метра. Беше омазан с камуфлажна боя, до ушите в кал, със разни стоножки пълзящи по тялото му, но порази целта си с невероятна точност и спаси отряда. Оттогава му бяха лепнали прякор - Холандеца или Летящият Холандец. Звучеше смахнато, но момчетата се уважаваха невероятно много и бяха като родни братя. Този ден беше тяхното бойни кръщение - те успяха там, където друг би сметнал, че е невъзможно дори да се помисли нещо подобно.

За всеки легионер беше въпрос на чест да носи традиционната униформа в червено и зелено и съответното бяло кепе, което макар нефункционалността си в модерните времена, трябваше да ги пази от адската жега.

Ян Вандерс щеше и да се справи с Дак Хо - не просто да го премахне, а да вземе душата му. Той смяташе, че само така можеше да заслужи мястото си отново в легиона - или по-точно в групата на самия Ши. В крайна сметка кариерата беше целият му живот - той усещаше страданието по-ясно от мнозина. Беше разбиван на много малки парченца и повторно сглобяван хиляди пъти - изграден по образ и подобие на своите началници. Кален и готов на всичко!

Мали имаше огромна територия и изключително нисък брутен вътрешен продукт, а климатът беше пустинен и все пак сякаш бяха в някаква алтернативна реалност. Беше много странно - Мали имаше осем провинции. Бяха ги изпратили в Кидал. Още помнеше разкошната савана и всичко, което даваше живот на този див край.

Борбата за живот между хищниците - цялата хранителна верига. Самотното оцеляване в джунглата.

Ян Вандерс беше избрал невероятно интелигентен начин за премахване на своята жертва - куршумът щеше да бъде с кух връх, а самият той щеше да заема много сложна позиция за стрелба - много по-рано и на много по-особено място.

Куршумите с кух връх представляваха експандиращи проектили - тоест при сблъсък с живата тъкан, налягането, създавано в кухината от живата тъкан, имаше приблизителната плътност на вода, а това беше причината околното вътрешно пространство около куршума да се разширява, проправяйки му път много навътре в жертвата.

Другият момент беше самото дебнене на плячката - снайперистът беше нещо средно между ангел на смъртта и ловец, който трябваше да живее с нея. Ян Вандерс щеше да проучи всеки детайл от живота на Дак Хо - щеше да усеща туптенето на сърцето му. На най-съкровените му кошмари и мечти. И тогава щеше да натисне спусъка - без емоция, без излишна симпатия, без тъга.

Ян Вандерс беше усетил странно присъствие, което на практика може би му се беше сторило, още докато бяха на ученията в Монголия. Естествено Дак Хо не беше имал възможност да стане свидетел на подготовката за собственото му премахване, но разстоянията пред Китайското Дао не означаваха толкова много - все пак всички обитаваха една и съща омнивселена.

Ян Вандерс си спомни как беше загубил най-верният си другар - някой си Фред Роджърс - американец. Американците относително рядко служеха в Чуждестранния легион, а бащата на Фред имаше някакво ранчо в Аризона. Беше достатъчно богат и едва ли беше чак толкова нужно на Фред да рискува живота си - но по-късно Ян Вандерс се убеди, че той - подобно на много други просто не беше имал избор и легионът се беше явил неговото последно убежище. Когато някакви ислямисти го застреляха в Кидал, той за първи път се сблъска със смъртта - с отвратителната й същност, с бруталността й. Държа окървавената му глава и поне успя да си вземе последно сбогом. В очите му Фред беше герой, който беше водил собствената си война за оцеляване.

Но сега Ян Вандерс трябваше да се концентрира върху Дак Хо - да проучи всичко. Екипът беше разпределил задачите си умело, а Ши щеше да следи за координацията. Щеше да се фокусира върху всеки детайл.

Дак Хо избра някои от новите момчета, които бяха годни да бъдат част от телепатичната му армия - телепатичната връзка се улесняваше, ако този човек ни беше познавал в минал живот. Действително Дак Хо имаше един такъв сътрудник - смяташе да използва него като своеобразен предавател за телепатична връзка с останалите. Щеше да усети снайпериста, когато се появеше или поне приближеше достатъчно, а сътрудникът му по кодирана честота щеше да осъществи връзка с останалите членове на собствения му клан. Сътрудникът му се казваше Чин Хае, а на корейски името му означаваше истина. Той щеше да бъде изключително ценен.

Знаеше също, че Ян Вандерс едва ли беше успял просто така да се измъкне от обучените хора на Гао. Защо пък да не го вербува? Или да му направи предложение, на което не можеше, а и не биваше да откаже? В крайна сметка Ян Вандерс носеше Ада в душата си - той щеше да бъде ценен кадър в битката срещу мегакорпорацията. Пък и имаше вероятност този отряд да беше изпратен от някой, който се намираше много високо в йерархията й. Да - това беше интересен момент, а Дак Хо обичаше да се спира на варианти, които не биха минали през ничия глава.

- Доведете ми Чин Хае - обърна се Дак Хо към един от най-верните си сътрудници.

Откакто бяха започнали безсмислените войни за надмощие в Сеул - той - подобно на Тодака - се беше оттеглил в собствена добре укрепена резиденция в едно малко селище - недалеч от Сеул.

- Имате ли някакви други разпореждания? - обърна се към него същият верен сътрудник на име Со - това на корейски език означаваше усмивка.

Беше един от най-бруталните хора на Дак Хо - често беше пребивал членове на конкурентни банди, а също беше лежал и в затвора, откъдето Дак Хо го беше измъкнал и му беше осигурил нова самоличност.

Со се беше образовал още в затвора, а Дак Хо беше плащал всичко - защото сега приходите му от бизнесите в Корея и Монголия му позволяваха да бъде истински бос.

Со беше по чудо оцелял след някаква брутална атака под душовете, където петима го бяха нападнали с къси железни тръби, които бяха взели от котелното. Но той ги беше неутрализирал, защото беше отличен боец. Бяха обявили награда за главата му - докато Дак Хо не се намеси и собственоръчно не премахна онези, които желаеха смъртта на верния му сътрудник.

Сега Со и Чин Хае щяха да му свършат черната работа, а самият Дак Хо се надяваше и на някои интересни неща, които можеха да произтекат от подобна комбинация - например този Ян Вандерс може би знаеше кой точно беше направил поръчката.

- Помниш ли времето в затвора? - попита го внимателно Дак Хо без да очаква отговор.

Со само се усмихна - но тази усмивка често беше последното нещо, което жертвите му виждаха през живота си.

- Спасих те, защото видях в теб огромен потенциал. Скоро отрядът ще дойде, а може дори и да проучват навиците ми. - после неочаквано продължи. - Корейската война раздели тази страна, но аз помня лунните селища или както ние корейците им казваме далдонгнае. Тези селища имат по-добра гледка към Луната, а веднага след Корейската война там се заселиха много бежанци. Моето родословие също идва от там.

Со го слушаше внимателно - никога Дак Хо не беше говорил за това. Изискваше се огромно мъжество, за да сподели нещо толкова лично.

- Ако наистина искат да дойдат, ние също ще сме готови - тихо каза Дак Хо.