Лицето. Елизабет не знаеше дали да се ядосва, че някак се е оказала включена в екип, в който участва и Флетчър, или да се радва, че не е получила някакво друго, по-неприятно прозвище. Ако трябваше да бъде честна, също беше и изненадана, че Чарлс не се бе нарекъл така – рядко беше срещала толкова суетен мъж дори сред благородниците в Рива.
Но докато Сам ръмжеше на хайрански на Флетчър, от което Елизабет все пак хвана три от обидите, на които мошеникът я беше научил, реши, че не е чак толкова лошо. От седмица притежаваше информация за жрицата, която не знаеше на кого да сподели, а сега се оказваше, че и Чарли, и Казра всъщност работят точно по разплитането на тези ужасни убийства.
– Ще дойда, но преди това искам да ми отговорите на един въпрос. – каза, прекъсвайки монолога на все по-раздразнения Сам. – Какво е Кантората? – мъжете се спогледаха и каквато и комуникация без думи да протече между тях, Лизи видя примирението върху лицето на Чарли. Сега вече тя започваше да се ядосва и цапна коняря по ръката. – Престани!
– Сега какво правя?
И имаше наглостта да я гледа учудено.
– Спираш го да ми каже! Както спряхте Хирса пред храма!
– Защото не е нещо важно. – отговори й Сам.
– Ако не беше важно, нямаше да се опитвате да го криете от мен! – размаха ядосано моркова в ръката си тя. Изгледа ги осъдително един по един, след което въздъхна и се опита да звучи по-спокойно и разумно. – Имам право да знам, след като очевидно сега ще ме свързват с тази Кантора. Имам си достатъчно проблеми и без да съм член на някаква организация, която дори не знам с какво се занимава.
– Права е, Сам. – каза Чарли и без да дочака съгласие от него, продължи: – Кантората е…
– Кантора за дискретна дипломатическа помощ. – прекъсна го Казра.
Елизабет погледна от единия към другия с благодарност, игнорирайки напълно киселата физиономия на лицето на Сам.
– Какво ще рече това? Помагате, когато някой благородник е загазил ли?
– И това. – кимна мошеника и погледна към коняря, сякаш се чудеше колко му беше позволено да каже. – Също така сме посредници, съдебни изпълнители и дори пощальони. Имаме известни правомощия и да налагаме закона, така че се случва да работим със стражата от време на време. Никога не са искали от нас да разследваме убийство обаче.
– Тогава защо сега? – попита Елизабет и след малко сама си отговори. – Защото стражата и гвардията не искат да разследват, а сестрата на далшира е жрица. Трябва да се обърне към някой друг.
Чарли й се усмихна доволно, пресегна се и я поглади по главата. Тя замахна заплашително с моркова в същия момент, в който и Сам се пресегна да избута ръката му.
– Наистина трябва да те вземем при нас. – заяви Флетчър.
Лизи намести кърпата на главата си с ръката, която не беше оранжева.
– Вие сте частници, нали?
– Да. Искаш дял ли?
– Не. – отсече тя.
– Защо? – попита я Сам, поглеждайки я със смесица от подозрение и изненада.
Защо? Защото твърде много хора бяха умрели заради нея. Защото онази жрица – момиче не много по-възрастно от нея – беше мъртва. Да помогне сега нямаше да заличи вината й, но беше възможност поне да започне.
Но не можеше да им каже всичко това. И двамата знаеха за работника, когото уби. Не искаше да разбират колко червени от кръв са всъщност ръцете й. Вместо това им каза втората причина.
– Защото очевидно не се занимавате само с пощальонски услуги и посредничество. Трябва да има още нещо, и то нещо лошо – иначе нямаше да е такъв проблем да ми кажете. – лицето на Сам придоби стоически вид, докато Чарли го изгледа сякаш искаше да му натякне, че му е казал, че точно така ще стане, което беше по-голямо потвърждение от всичко, което биха й казали. Искаше да научи повече, но знаеше, че ако се опита да ги притисне, пак щяха да й замажат очите с някоя полуистина. Затова и не го направи. – Както казах, имам си достатъчно ядове и без да ме свързват официално с Кантората.
– Но си съгласна да работиш за нея? – попита я Сам.
– Съгласна съм да помогна да спрем убиец. – поправи го Лизи.
– И си наясно, че може да е опасно?
Ако погледът му не беше толкова напрегнат, тя сигурно щеше да се усмихне. Нямаше как да е по-очевидно, че той не иска да я замесват във всичко това. Само една дума, само един миг колебание и Лизи не се съмняваше, че той ще намери начин благородникът да забрави, че някога името й е било ползвано в едно изречение с Кантората.
– Наясно съм. – отвърна най-накрая.
– Ако решиш, че ти стига толкова, само трябва да кажеш. – изръмжа насреща й Сам.
Отново не й каза да размисли или да се откаже обаче, забеляза тя.Този път Лизи не успя да сдържи усмивката си.
– Ще ти кажа. – обеща му.
– Ако сте се разбрали, далширът ни чака в кръчмата. – обади се Чарли, за да им напомни, че все пак нямат цял ден за преговори.
Елизабет изведнъж се почувства доста неподготвена да се срещне с благородника. От ранна възраст я учеха, че винаги трябва да изглежда добре – винаги, а не само пред по-висшестоящи, макар и най-вече пред тях. Нямаше значение, че вече я беше виждал веднъж във възголемите дрехи на Насифа и с криво подстриганата коса, нямаше значение, че беше ухаела на много по-неприятни неща от яхнията, която се готвеше в момента – гласът на майка й и на учителите й пак закънтя в главата й. Ако не изглеждаш представително, никога няма да те приемат сериозно. А Лизи наистина искаше да бъде приета сериозно.
– Имам ли пет минути да се преоблека?
При това погледа на Сам се плъзна от главата до върха на пръстите на краката й, преди да попита:
– Какво ти е?
– Просто искам да изглеждам добре. – отвърна уклончиво.
– Ти и сега изглеждаш добре.
Елизабет поклати леко глава. Сега изглеждаше като празен, кърпен чувал.
– Много мило. – каза му все пак и после му натика рендето и моркова в ръцете. Усмихна се чаровно на объркания му поглед. – Довърши тук, става ли?
След това грабна пакета с новите си дрехи и тичешком излезе от кухнята под съпровода на смеха на Чарли и неодобрителния поглед на Насифа. Щом стигна до прага към механата, надникна навън. Видя ги веднага, седнали върху възглавничките около масата в края, където обикновено вечеряше с Флетчър и Сам. Макар и да не беше облечен в красивото палто, далширът пак се открояваше. Не само, че беше най-добре изглеждащият мъж в странноприемницата, но от двете му страни бяха седнали гвардейци, които дори в цивилни дрехи не залъгваха никого. Единият беше Хирса, а другият беше виждала само през прозореца на стаята си.
Изчака още малко, за да се увери, че не гледат към нея и бързо се изкачи по стълбите. В стаята си се преоблече за рекордно време, откривайки с голямо учудване и удоволствие, че панталоните й си имат джобове. В Рива само прислужниците имаха такива, тъй като не се очакваше от една млада дама да носи нещо повече от огледалце, носна кърпичка, ветрило и малко пудра за освежаване на грима, като всичко се събираше в малка чантичка, която носеха в ръка или на красива панделка около китката си. Джобовете на панталона щяха да съберат доста повече неща, а туниката беше достатъчно свободна и стигаше почти до коленете й, така че щеше да скрие всякакви издайнически издутини от очите на крадците.
Пърхане на криле я накара да погледне към отворения прозорец, където Франк тъкмо се приземяваше. Лизи се завъртя на място, за да му се покаже.
– Какво мислиш? – попита го. – Добре ли изглеждам?
– Гра! – отвърна гарвана и запляска с криле.
Тя реши да го приеме за одобрение, колкото и да важеше то от клюна на гарван, контролиран от силует от черен дим, който я навестяваше в сънищата й.
– Богове, животът ми е странен. – измърмори и поклати глава.
Намести кърпата на главата си, мечтаейки си за кой ли път за огледало, след което пъхна кесията с парите в единия си джоб и излезе. Не искаше да кара благородникът да чака още и слезе тичешком по стълбите, забавяйки крачка чак когато знаеше, че ще могат да я видят. Сам и Чарли вече бяха седнали на масата. Бяха й оставили възглавницата между тях свободна, така че след кратко колебание какво да каже с ограничения си хайрански и дали да се поклони някак на далшира, тя просто седна, кимайки на него и непознатия гвардеец и усмихвайки се леко на Хирса.
– Я‘дженна амар. – поздрави ги, внимавайки да не обърка думите. Светлината на луната да те води.
Те й отвърнаха със същото, като Хирса й се хилеше странно.
– Това е Тамеш Фараз. – каза й Чарли, накланяйки глава към благородника, преди да посочи към нея. – А пък това е…
– Ти си Сянката. – прекъсна го далширът на ривски.
Елизабет застина, докато умът й трескаво се опитваше както да разбере как е научил, така и да измисли какво да му отговори.
– Това е Лин Бренън. – изпревари я Сам, натъртвайки името й, като в същото време приковаваше далшира с поглед.
Лизи трябваше да вложи съзнателно усилие да задържи устата си затворена. Не осъзнаваше ли, че благородникът можеше да направи живота му ад, стига да поиска?
– Сам! – смъмри го тихо, докосвайки ръката му, за да привлече вниманието му към себе си. Когато това не се случи, се обърна към далширът. – Моля, извинете го, той…
Фараз махна с ръка. Ако не друго, не изглеждаше да се е обидил или впечатлил особено от заплашителното изражение на коняря.
– Няма нищо. Той е прав. Сестра ми също е Сянка, така че го разбирам много добре. – при това сведе леко глава пред Елизабет. – Моля за извинение.
Сега беше неин ред да размаха ръце, само че много по-трескаво.
– Не, не. Няма за какво.
– Има. – каза Сам и сега вече вниманието му се отмести от далшира, за да се съсредоточи изцяло върху нея: – Ти си първо Лин и след това всичко друго.
Лизи го погледна изненадано. Ако не й казваше нещо толкова мило, щеше да реши, че й се кара.
– Ясно? – почти й изръмжа той, когато тя не се съгласи веднага.
Явно все пак наистина й се караше. Момичето потисна усмивката си, стисна ръката му леко и кимна. Минаха няколко секунди, преди Сам също да кимне и да се обърне към далширът.
– Защо си тук?
Елизабет затвори очи измъчено. От другата й страна Чарли издаде задавен звук, в опит да сподави смеха си.
– За да проверя как върви разследването. – отвърна далширът спокойно.
– С това можеше да се справи и Хирса. – Казра изгледа гвардееца критично. – Или може би не. Може и да му е трудно да стигне сам до тук, да запомни отговора и после да се върне обратно. Може би трябва да избълва информацията веднага.
Една жилка в челюстта на Хирса започна да потрепва.
– Сам! – този мъж искаше да я убие. – Какво, в името на Ертар, ти става?
– Хирса е казал, че си Сянка. – отвърна конярят, без да откъсва поглед от гвардееца. – Още щом затича по петите на господаря си. Нали, Хирса?
Лизи се обърна към войника. Очите му се стрелнаха гузно само за миг към нея, преди да се впият някъде над рамото на Сам. Определено беше неприятно, че са я издали така, само че тя не разбираше нито защо Казра е толкова ядосан, нито защо гвардеецът се чувства виновен за каквото и да е. Това беше едва третата им среща, а последният път тя дори му се скара, защото не си върши работата качествено.
– Наистина ли мислиш, че никой не е забелязал малкото ви изпълнение с родителите на умрялото момиче пред храма? – попита далширът. – Външен човек може и да е решил, че тя е жрица, но стражата познава всяка една от тях на този етап. Ако искате да запазите тайната, следващия път бъдете по-дискретни.
Сам изръмжа, но не каза нищо. Нямаше какво да се каже наистина, а Елизабет започна да се чувства неловко и сякаш някак го е злепоставила.
– Исках само да помогна. – каза.
– Знам. – каза далширът. – И се надявам да получа помощта ти още веднъж.
– Тя още само се обучава, далшир. – обади се Чарли. – Може да се каже, че даже е в изпитателен срок. Не знам с какво…
– Виждаш ли, сестра ми отиде в този храм заради мен. – продължи благородникът, сякаш Флетчър изобщо не беше там. На лицето му се появи малка усмивка, която достигна и очите му. – Тя винаги е вярвала в мен. Все си мисли, че мога да постигна много повече, отколкото съдбата ми е отредила. Затова, когато любовницата на брат ми реши да стане благодетел на храма на Ну‘Ахра, Рамая заяви, че не можем да си позволим да не направим същото.
Елизабет се размърда на мястото си. Любовницата. И той говореше съвсем спокойно за нея. Тя знаеше, че тук са с малко по-различни разбирания за морала, но все пак й беше трудно да преглътне съвсем неудобството си.
– Нашето семейство не подкрепя храма. Ние сме близки с магьосниците. – горната му устна се изви леко нагоре в неодобрение. – Храмът се появи като култ преди десетилетие. Такива изникват на всеки няколко години, но никога не се задържат за дълго. Този обаче… събират поклонници, като ги подкупват с вода. Както несъмнено сте забелязала, тук водата е ценен и рядък ресурс.
Елизабет все още не разбираше смисъла на този урок, но винаги беше полезно да научи малко повече, дори и повечето от това да го беше чувала. Кимна леко и далширът продължи:
– Преди А‘азвамът да е успял да измисли как да се отърве от тях, те вече се бяха превърнали във втората по размери религия в Хайрани. Всички вярват, че Ну‘Ахра ще дойде от далечните земи и ще спре глада и жаждата, ще се отърве от корумпираните политици, ще прогони демоните… Ще поправи всичко.
– А Вие вярвате ли в това? – попита тя.
Той се усмихна тъжно.
– Фантомите и морите са плъзнали из градовете ни, а демоните настъпват все повече с всеки изминал ден, госпожице Бренън. Всеки ден губим войници, но не успяваме да направим нещо повече от това да забавим неизбежното. Ако действително има някакъв спасител… – той сви рамо. – Можем само да се надяваме да се появи скоро. – после махна с ръка и се наведе малко напред. – Но не съм дошъл да обсъждаме религия.
– А за какво? – попита сприхаво Сам. – Какъв е смисъла от тази лекция?
Елизабет го изгледа неодобрително. Ако той не я убиеше, тя определено щеше да убие него.
– Опитвам се да й обясня ситуацията, тъй като знам, че отскоро е в Хайрани. – отвърна благородникът с все същото спокойствие, след което се обърна към Елизабет. – Госпожице Бренан, искам да знаете всичко, преди да решите дали ще помогнете.
Сам изсумтя. Май това изразяваше недоволство си, че е съгласен с далшира.
– Както казвах, – продължи Фараз. – култът порасна до толкова, че да е невъзможно да се отървем от него. Храмът симпатизира с народа и бунтовниците, което не е добре за А‘азвамът и магьосниците, а от там и за благородниците като цяло. Започнахме да се опитваме да спечелим хората на наша страна, преди да се е стигнало до гражданска война.
– Няма ли да е по-лесно просто да намалите влиянието на магьосниците? – попита Елизабет.
– За такива приказки бесят. – каза Хирса, пронизвайки я с поглед.
От гърлото на Сам започна да излиза тих, заплашителен звук, който не беше съвсем ръмжене, но беше много близо.
– А след такива не могат да открият тялото ти. – каза коняря.
Нещо в гласа му я накара да настръхне. Лизи намери ръката му под масата. Беше се насочила към дръжката на ножа, скрит в ботуша му. Момичето стисна пръстите му почти панически, за да го спре да направи някоя глупост, като да убие член на имперската гвардия.
– Винаги ли се палиш толкова бързо, Казра? – въздъхна далширът. – Никой не ви заплашва, госпожице Бренан, но Хирса е прав – за такива приказки убиват. В бъдеще внимавайте пред кого говорите.
– Да, разбира се. – съгласи се тя бързо.
– Както знаете, брат ми е законният наследник. – продължи далширът. Лизи не знаеше нищо подобно, но предпочете да не го прекъсва. Честно казано, искаше тази среща просто да свърши, за да престане да се тревожи дали Сам няма да убие някого. – Истината е, че не е особено популярен сред хората, което не му тежеше, докато баща ни беше здрав. Но откакто се разболя… Да кажем, че се опитва да оправи репутацията си както може. Симин, любовницата му, е известна с това, че винаги е помагала на бедните, а сега заедно строят училище за изоставени деца и най-вече за Сенките на Ну‘Ахра. Сестра ми обаче е на мнение, че съм по-подходящ за наследник и ако само ми помогне малко… – Фараз стисна устни и ъгловатото му лице стана дори още по-остро в гнева му. Мъжът помълча няколко секунди, докато се овладее. – Рамая смята, че ако спечелим жриците на наша страна, ще спечеля и подкрепата на цял Хайрани. Вярва, че след като е Сянка и не може да има деца, няма как да ми донесе „благоприятен съюз“, като се омъжи за някой кретен и затова трябва да…
Далширът продължи да говори, но Елизабет не чу нищо повече. Какво значеше това? „След като е Сянка и не може да има деца“. Какво, в името на Боговете, означаваше това? Не беше чула за нищо подобно. Никой не й беше казвал! Беше ли вярно? Може би нямаше нищо общо с това, че сестра му е Сянка. Може би просто беше неспособна да има деца заради нещо друго. Това трябваше да е! Нали?!
– Не. – категоричният тон на Сам я накара да подскочи и я извади от зараждащата се паника. Беше изпуснала нещо важно. – В никакъв случай.
– Изслушай ме… – каза далширът.
– Няма какво да те слушам. Няма да ползваш Лин за примамка.
– Това не е твое решение, а нейно. – при това благородника се обърна към нея с молещ поглед и за първи път гласът му беше висок и несигурен. – Не искам да загубя сестра си, госпожице Бренан. Ще ми помогнете ли да намеря убиеца?
Момичето си пое дълбоко дъх и го издиша бавно в опит да се успокои. По някое време Сам беше стиснал ръката й и тя се концентрира в усещането за топлата му, суха длан, която обгръщаше нейната. Не можеше да се разсейва точно сега. Това беше моментът, който чакаше от седмица.
– Ще Ви помогна. – каза му. Пръстите на Казра се свиха около нейните здраво. – Но преди да бъда примамка, мисля, че имам следа.
– Каква? – погледна я Чарли учудено, сякаш за първи път в срещата чуваше нещо неочаквано.
– Онази нощ, когато изгонихме нападателя на онази жрица, гарванът ми издра лицето му. Трябва да има дълбоки рани.
– Не и ако е минал през лечител. – поклати глава Хирса.
– Облеклото му беше опърпано. Не мисля, че би могъл да си позволи лечител. Или поне не някой от добрите. Освен това побягна към бедните квартали. – тук се поколеба, но все пак продължи. – Мисля, че някой друг може и да го е видял там.
– Откъде можеш да знаеш? С мъжа не тръгнахте след него. – посочи отново гвардеецът.
Лизи усети погледите на всички върху себе си. Знаеше, че този въпрос ще последва, но това не й помагаше особено. Ако се наложеше да обясни, щеше да прозвучи като луда. Освен ако…
– Аз съм Сянка, Хирса. Имам известни умения.
Далширът и двамата му гвардейци кимнаха с разбиране. Бяха го приели. Сам и Чарли, от друга страна, отново бяха надянали непроницаемите си изражения и се стараеха да не гледат към нея.
– Не знам как се наричат улиците, но мога да ви покажа пътя и къщата, в която мисля, че ще намерим свидетеля. – предложи им.
– А аз мога да проверя лечителите и докторите. – каза Флетчър.
Фараз потропа с пръсти по масата замислено, след което кимна.
– Добре. Направете го.
Елизабет виждаше, че този план не го удовлетворява напълно. Беше повече от ясно колко много държи на сестра си. Лизи разбираше напълно желанието да направиш всичко, за да бъдат хората, които обичаш, в безопасност. Може би затова изпита нуждата да му каже нещо, с което някак да го успокои.
– Ще направим всичко възможно да намерим убиеца. Обещавам, че няма да се откажа, докато не го спра.
Далширът не каза нищо. Само кимна.
© Лесли Все права защищены