Елизабет не знаеше какво да мисли за Франк, нито пък какво да го прави. Беше прекарала толкова много време, страхувайки се от него, а сега, въпреки всичко, в нея започваше да се прокрадва и някакво глупаво съчувствие. Знаеше, че той работи за някого, но никога не се бе замисляла, че може и да няма избор. А сега думите на старицата от пазара кънтяха в главата й. „Просто знай, че е направил каквото е нужно, за да живее.“ Сякаш беше знаела, че Лизи ще води този разговор с него, както мистериозно знаеше точно каква боя за коса търси.
Не трябваше да е достатъчно, за да спре да го мрази, но се оказваше, че е. Момичето имаше чувството, че в момента, в който осъзна, че Франк е контролиран, някакъв мехур в нея просто се спука и вече не можеше да призове нужната неприязън. Слава на Боговете, поне не беше започнала да му вярва или да го харесва. Той все още си беше чудовище, което няма кой знае колко против да изтезава, само че според неговите правила и желания. Все още беше обсебен от нея.
И тя все още възнамеряваше да се възползва от това. Поне вече не трябваше да се преструва, че са приятели.
Бяха се върнали в кабинета му. Лизи седеше върху бюрото му, люлеейки крака, а той стърчеше пред нея в цялото си димящо великолепие. По някаква причина й се струваше, че и той се чуди какво точно да я прави в момента.
– Не си обучавал много други Сенки преди мен, а? – попита го.
„Не съм обучавал никой преди теб, шейа.“ – каза й, преди да се усмихне: – „Ти си ми първата.“
– Това ми вдъхва огромна увереност, че главата ми няма да експлодира. – измърмори сухо Лизи и въздъхна.
„Спокойно, ще бъда внимателен. Ти само се отпусни и всичко ще е наред.“
Лизи сбърчи нос. Беше си сравнително отпусната до този момент. Можеше да се обзаложи, че принц Дорелайн от любимите й книги беше казал същото на лейди Александра през първата им нощ заедно.
– Не трябва ли аз да кажа на теб това? – попита го, преди да се усети. Франк наклони глава неразбиращо, а тя се прокашля засрамено и се поизправи малко. – Хайде, започвай. Кажи ми как да не убия някого с магията си.
“Всъщност е много по-лесно да убиеш някого с магия, отколкото да го оставиш жив.” – каза й, като в същото време продължи да я измерва с поглед.
– Увереността ми в теб расте. – изгледа го критично Лизи. – Добре, ще ти помогна. Да започнем от по-далеч. Вярно ли е, че магията е дошла с демоните?
„Не съм съвсем сигурен.“ – призна й: – „Но със сигурност сте започнали да я използвате, след като те са дошли, така че може би отговора на твоят въпрос, шейа, е „да”.“
Не й убягна как изключи себе си. От всичко. Спря да клатушка краката си.
– Ти не си демон?
„Не, не съм.“ – и явно реши, че й е казал достатъчно за себе си, защото просто продължи да говори, връщайки темата върху магията: – „Тук я наричат „атма” и се смята, че тя е навсякъде около и вътре в нас. Някои хора се раждат по-чувствителни към нея и могат да я усещат и направляват. Могат да правят разни неща с нея. Виждала си някои от тях, като огнената на страшника и си чувала за водните. Като цяло може да се направи почти всичко с нея, стига магьосника да е добър и да е достатъчно силен.“
– Значи е… една и съща магия? – попита Лизи, чудейки се как точно да го формулира. – Това, което аз и страшниците ползваме, все е тази „атма“?
„Да.“ – потвърди й. – „Атма е една и е за всички. Разликата идва от това кой и как я използва. Докато страшниците могат да използват само тази, която ги заобикаля, Сенките всъщност са по-чувствителни към нея и имат по-добър контрол. Тя е част от вас. Буквално. Магията е вътре във вас, изгражда ви. Докато за магьосника е изцяло ново умение, което трябва да научи и пак няма да успее да го усъвършенства, за една Сянка да използва своята атма е като да използва… ръката или крака си. Просто трябва да откриете, че го имате и да се научите да го правите.“ – явно замисленият й поглед го накара да спре и да я попита: – „Разбираш ли какво се опитвам да ти обясня, шейа?“
– Мисля, че да. – кимна Елизабет и се почеса по носа. Беше странно да обсъжда и научава повече за нещо, което съвсем доскоро отричаше, че й се случва. Че е. – Затова ли зрението ми е по-силно? Защото съм Сянка и съм по-чувсвтителна към магията? – но без да го изчака да отговори, се сети за нещо друго. – Ако да се храня с фантоми ме лекува или засилва сетивата ми, това какво прави фантомите? И ако магията е в мен, защо по-принцип не виждам ясно в тъмното и раните ми не зарастват по-бързо?
„Фантомите са храна, шайа.“  – отговори й: – „И тя е толкова важна за теб, колкото е важно и да получаваш обикновена човешка храна. Виждаш ясно, по-силна си, по-издръжлива и се лекуваш по-бързо, когато тялото ти е нахранено с всичко, което му е нужно. Когато изразходваш напълно енергията на фантома, отново ще спреш да виждаш в тъмното и раните ти ще зарастват много по-бавно. Като на човек.“
Лизи въобще не се беше надявала на точно този отговор, но не беше изненадана, че го получи – Франк се опитваше да я накара да яде малките, шаващи гадинки, откакто го познаваше.
– Очевидно не са ми нужни, за да живея, така че – не, благодаря. – каза му и прехапа устна замислено. Погледна го и малко несигурно попита: – Ако има начин да бъда „като“ човек, има ли как да се отърва напълно от… способностите си?
„Не.“ – отговори й и на Лизи й се стори, че този път се долови някакво съжаление в гласът му: – „Родена си така. Можеш да се научиш да го ползваш и по този начин никога повече да не използваш атма за нищо. Но винаги ще си Сянка, шейа. Винаги ще виждаш и чуваш фантомите. По-слабите ще бягат от теб, а по-силните ще се опитат да те нападнат и убият. В Рива почти нямате фантоми, затова не си ги видяла по-рано, но няма начин да не ти е направило впечатление колко много са наоколо. Би ли могла да се преструваш на нормална до края на живота си? Да се правиш, че не виждаш, когато някой е обладан от тях и просто да го подминеш, без да помогнеш?“
Много й се искаше да беше способна на това, но не мислеше, че е. Нямаше да успее да се примири с идеята, че има какво да направи, когато някой страда, но стои настрана, защото просто не й харесва, че е различна. Франк също го знаеше чудесно.
– Впечатлена съм, че ми предлагаш да ползвам силите си за добро, а не за зло. – усмихна му се криво Лизи. – Подозрителна също, но много впечатлена.
“Защо?” – Франк наклони леко глава, оглеждайки я замислено, преди да проговори: – “Аз искам да те науча да се биеш, ти искаш да не убиваш повече. Само че това не е лесно, шейа. И за да се научиш да го правиш, първо трябва да се научиш да убиваш и да станеш много добра.”
– Няма да убивам никого. – настръхна веднага Елизабет. – Не можеш да ме накараш.
“Няма да те карам да убиваш никого.” – отговори й съвсем сериозно Франк и я погледна в очите, преди да й обещае: – “Никога.”
– Тогава защо трябва да се уча да убивам? – изгледа го подозрително.
“Защото само тогава ще знаеш как да не убиваш.” – по скептичният й поглед явно разбра, че обяснението му не е било съвсем ясно, затова допълни: – “Ако знаеш как може да убиеш някой или нещо, ще може да прецениш много ясно и точно как и къде да удариш, за да може да оцелее. В противен случай може да си мислиш, че някой удар не е смъртоносен или силата ти не е била достатъчно голяма и всъщност да убиеш. Разбираш ли, шейа?”
Лизи трябваше да признае, че има някаква логика. Не че това я правеше много доволна – идеята нарочно да се учи как да убива, почти я караше да потръпва. Още помнеше как се беше почувствала, когато уби работника и погълна фантомът, който го беше обладал. Не можеше да си позволи нещо подобно отново. Пое си дъх и го издиша шумно през носа.
– Добре. – каза му и започна нервно да играе с плитката си. – Какво да правя?
“Нищо сложно.”– отново й се усмихна, явно в опит да я успокои: – “Спокойно, шейа. Всичко ще е наред и нищо няма да ти се случи. Ще те науча на всичко, което ти е нужно. Все пак аз съм най-добрият убиец, който съществува.“
Елизабет отново го удостои с критичен поглед.”
– Не знам кое е по-притеснително. – каза му. – Че си мислиш, че това е успокояващо, или високото ти самочувствие.
“Аз съм най-добрият убиец.” – натърти Франк: – “И точно защото съм такъв, зная как да те науча на… почти всичко, което мога. Но за начало трябва да започнем с нещо съвсем простичко. До сега винаги си използвала атма само когато си изплашена, притисната или ядосана.” – изброи набързо: – “Случвало ли ти се е да я използваш просто така, защото искаш?”
– Защо ще искам да ползвам точно такава магия за каквото и да е? – попита го. – Забелязал си, че е кръв, нали?
“Трудно е да не се забележи. Познава се и по цвета.” – отговори й сериозно, напълно глух за сарказма й. – “Само че атма не се използва само за да се биеш или пазиш. Може да я използваш за много по-обикновени неща, като например да запалиш атеша в стаята, когато навън се стъмни.”
– Забелязал си, че стоя на тъмно, а? – усмихна му се криво Елизабет. Знаеше, че се ползва магия, понеже беше виждала как Финиан активира светлините и как Аша използва такава, за да запали печката за готвене, но си мислеше, че само нормалните хора го могат, не и Сенките с тяхните нечисти способности. Още й беше трудно да приеме, че всички ползват една и съща атма за всичко. Да запали атеш обаче й се струваше достатъчно невинно. Определено беше очаквала нещо по-…страховито от „най-добрия убиец на света“. Като различни техники да маха глави или да извади белия дроб през носа на някого. – Как да ги запаля? Трябва ли да… кървя върху тях?
“Ще се наложи, но малко.” – виждайки погледа й, побърза да допълни: – “Както сама каза, магията ти е кръв и за да може да я използваш, трябва да кървиш. Но не е нужно да си порязваш ръката или белиш кожата.” – при това протегна ръка към нея, подавайки й една игла: – “Достатъчно е само да се убодеш. Така кръвта ще има от къде лесно да излезе и да направи каквото ти е нужно.”
Елизабет не се пресегна да я вземе. Спомняше си всеки път, когато способността й се беше проявила, опитвайки се да се сети за поне един, в който не е кървяла. Не успя.
Въздъхна примирено, спря да дърпа плитката си и задържайки погледа си върху Франк, за да е сигурна, че няма да й скочи или нещо подобно, бързо грабна иглата от протегнатата му ръка. Беше си напълно нормална – нищо демонично или опасно, освен острия й връх. Лизи прибра един кичур коса зад ухото си и прехапа устна.
– Има ли значение къде? – попита.
“Не, но предполагам, че ще ти е най-удобно, ако се убодеш по някой пръст.”
Елизабет сведе поглед към показалеца си и след малко доближи иглата до него. На фона на всичко останало, направо беше нелепо да се страхува да се убоде, но в момента цялото й тяло се напрягаше от идеята да го направи, като в ума й веднага изникваха десетките пъти, в които се беше наранявала, докато бродира. Почти се изкуши да помоли Франк да го направи вместо нея, но не му вярваше, а и не искаше да се покаже слаба и глезена пред него.
Хвърли един поглед към силуета, но той я гледаше търпеливо, като съставящият го мрак се вихреше лениво. Сякаш имаше цялото време на света и щеше да я чака и с години. Лизи стисна зъби, поизправи рамене, затвори очи и след съвсем кратко колебание – забоде иглата. Кратка, остра болка и на върха на показалеца й започна да наедрява алена капка. Момичето я показа на Франк.
– Ето.
“Чудесно се справи.” – похвали я, а в следващия миг в ръката му се появи не сладкиша, който очакваше според тона му, а един преносим атеш, който той постави върху бюрото. Франк направи знак на Лизи да се приближи. – “Трябва да поставиш ръката си върху него, така че кръвта да го докосне. След това затвори очи и се опитай да усетиш атма, която се движи в теб.”
Лизи огледа металната основа, където трябваше да се появи магическата светлина, след като го активира. Имаше декоративни крачета от извито ковано желязо, каквито имаха и някои свещници, но вместо да завърши в чашка или игла за захващане на свещта, това се разширяваше в плоскост. Върху нея имаше само една руна. Елизабет я докосна с показалеца си, оставяйки кръвта да запълни браздите. Усещаше как пулса й се ускори при мисълта, че този път тя ще направи магия, вместо да се диви как някой друг я сътворява. Нямаше нужда да пита Франк какво е усещането за атма – спомняше си го много добре. Затвори очи и започна да се опитва да го намери отново. Лекото гъделичкане под лъжичката, настръхването на кожата й, силата и увереността, които я изпълваха. Чувството, че всичко е точно така, както трябва да бъде. Почти можеше да го вкуси. Можеше да го сграбчи, само да се пресегнеше.
Внезапно лицето на работника, изкривено от болка дори в смъртта си, нахлу в съзнанието й, изтиквайки всяко друго усещане. Елизабет отвори очи и се дръпна стреснато от атеша. Не го беше запалила.
– Не мога. – каза на Франк. – Не се получава.
“Ще се получи.” – каза й: – “Но първо трябва да разбереш нещо, шейа.”
– Какво?
“Атма не е нещо, от което да се страхуваш. Силата, която ти дава, не е нещо страшно. Тя е твоя, Елизабет. И понеже е твоя, ти си й господар. Можеш да я накараш да убие или да спаси, но за да го направиш, трябва да спреш да се страхуваш от нея. Това е все едно да те е страх, че имаш ръка. Не те е страх от ръката ти, нали?”
Пак ползваше името й. Лизи се беше подготвила той да загуби търпение и да й се скара, но не и да й говори толкова внимателно и да я нарича с името й.
– Ако ръката ми хващаше нож и започваше да убива всеки път, когато я протегна, щях да се боя и от нея. – каза му тихо и го погледна. – Знам, че е по-опасно, ако не се науча как да се контролирам. Просто… – преглътна и прехапа устна. Последното, което искаше, беше да бъде уязвима пред него. Франк обаче беше единственият, който знаеше как да й помогне. – Казах ти, че ми… хареса. Когато убих онзи мъж. Знаех точно какво мога да направя и как. – потърка палеца и убодения си показалец. Кръвта й лепнеше по кожата й почти като тогава. – Страх ме е в какво се превръщам, когато ползвам атма. Страх ме е, че ще изгубя контрол и ще направя нещо ужасно. Че ще ми хареса.
“Няма да ти хареса.” – заяви й убедено Франк: – “На убийците им харесва дори само спомена за убийството, а не само самото убиване. Това удоволствие, което си изпитала, не е било от действието, а от това, че най-сетне използваш атма.” – при това отново й се усмихна леко, но после продължи съвсем сериозно: – “Така че няма шанс да се превърнеш в каквото й да било, а и аз няма да ти позволя да направиш нищо, което после ще те преследва в сънищата ти, шейа. Няма да допусна да направиш нищо „лошо”. Имаш думата ми.”
Елизабет го погледна, несигурна дали да се довери на обещанието му. Ако някой знаеше какво изпитват убийците обаче, това беше той. Можеше да я лъже, разбира се, за да я накара да започне да се учи, а после постепенно да я превърне в безчувствен убиец, но дори на нея й се струваше невероятно и параноично. Каквото и да мислеше за него, този път по някаква причина му вярваше. Най-малкото трябваше да е прекарал достатъчно време в главата й вече, за да знае, че да се превърне в чудовището, за което светът я смяташе, щеше да я унищожи.
– Добре. – кимна и потърси белите цепки на очите му. Искаше той да е съвсем наясно какво му казва и колко много означава това за нея. – Ще ти се доверя.
„Този път наистина?“
– Този път наистина. Но не ме оставяй… – пое си дъх. – Не ме оставяй да се самозабравя отново.
Димът му се завихри по-бързо.
„Няма да го допусна.” – обеща й. На Лизи й се стори, че беше готов да се съгласи с всяко нейно условие. – „А сега се успокой и се опитай още веднъж да накараш атеша да светне. Трябва да си в хармония със себе си, за да…”
Елизабет не успя да чуе края на изречението. Финиан стоеше надвесен над нея и леко я разтрисаше, а когато видя, че я е събудил, попита:
– Още ли искаш да помагаш? Защото ни чакат.