Елизабет отвори очи в съня.
Франк отново я беше извикал в кабинета си – това широко помещение, издълбано в скалите. Беше впечатляващо, мебелите бяха скъпи и с красива дърворезба, а гледката към лазурното море я беше запленила веднага, напомняйки й за дома. Беше направо смешно, че живееше на няколко километра от брега, но не беше виждала морето от онзи ден, когато за пръв път достигна Ан Налат. Но въпреки очевидния вкус, с който кабинетът бе обзаведен, вътре нямаше нито един изящно направен, но твърде малък, за да е полезен глобус, дребна статуетка или каквато и да е джунджурия – нищо лично, което да й каже що за човек… същество е Франк. Всичко беше някак студено. Стерилно.
„Това са спомените ми. Те са единственото нещо, което е мое, шейа. Което не могат да ми вземат. Затова ти ги показвам. Защото искам да ги споделя с теб.“
Още си спомняше приглъхналият му глас, когато й го каза. Можеше да я лъже, разбира се. Но този път нещо я караше да му вярва.
И все пак щеше да е глупава, ако не пр ...