Елизабет отвори очи в съня.
Франк отново я беше извикал в кабинета си – това широко помещение, издълбано в скалите. Беше впечатляващо, мебелите бяха скъпи и с красива дърворезба, а гледката към лазурното море я беше запленила веднага, напомняйки й за дома. Беше направо смешно, че живееше на няколко километра от брега, но не беше виждала морето от онзи ден, когато за пръв път достигна Ан Налат. Но въпреки очевидния вкус, с който кабинетът бе обзаведен, вътре нямаше нито един изящно направен, но твърде малък, за да е полезен глобус, дребна статуетка или каквато и да е джунджурия – нищо лично, което да й каже що за човек… същество е Франк. Всичко беше някак студено. Стерилно.
„Това са спомените ми. Те са единственото нещо, което е мое, шейа. Което не могат да ми вземат. Затова ти ги показвам. Защото искам да ги споделя с теб.“
Още си спомняше приглъхналият му глас, когато й го каза. Можеше да я лъже, разбира се. Но този път нещо я караше да му вярва.
И все пак щеше да е глупава, ако не провери. Най-малкото, за да събере повече информация и може би да разбере кой е. Вече бе видяла печатът му – не че разперилият криле стилизиран ястреб й говореше нещо, освен, че Франк много харесва птици.
След кратко колебание, в което все пак успя да се пребори с глупавото чувство, че някак предава доверието му, Елизабет отиде до масивното бюро и започна да отваря чекмеджетата едно по едно. Франк със сигурност я наблюдаваше от някъде и знаеше точно какво прави, така че сам щеше да си е виновен, ако е оставил нещо, което не иска тя да намери.
След няколко минути ровене и разглеждане, не откри нищо друго, освен разни документи на хайрански, които този път удобно не й „помогна“ да прочете, както и три ножа. Два бяха прибрани в различни чекмеджета, а третият стоеше в прикрепена от долната страна на плота на бюрото кания.
Елизабет го измъкна. Черна дръжка, черно матово острие. Определено оръжие за убиец, а не за човек, който има собствен герб. Момичето изпробва остротата на ръба с палец и въпреки че много внимаваше, една капка кръв пак набъбна на кожата й. Лизи засмука пръста си, а пък с другата ръка подхвърли ножа леко няколко пъти, спирайки, след като го изпусна и той се заби на сантиметри от крака й.
„Внимавай, шейа, остро е.“ – чу се глас зад нея.
Преди да е разбрала какво прави, Лизи грабна ножа от земята, завъртя се и го заби. Или поне щеше да го забие, ако Франк имаше тяло. Сега силуетът погледна любопитно острието в гърдите си, а димът се завихри настрани около него.
Елизабет се отдръпна.
– Не те нараних, нали? – попита го.
„Не.“ – отговори и отново се огледа: – „Не успя.“
– Значи не е достатъчно остър. – измърмори и му го подаде с дръжката към него.
„Искаш ли да ме намушкаш?“ – попита я и наклони леко глава настрани, изучавайки я с любопитство.
– В момента – не. – отвърна. – Дай ми десет минути, още почти не сме говорили.
“Не се ли радваш да ме видиш?“
Лизи не можеше да разбере дали е сериозен, или се шегува, затова реши да му отговори сухо и да го остави да го приеме както иска.
– Винаги.
И понеже той не се пресегна за ножа, тя се върна до бюрото, за да го прибере на мястото му. Силуета я проследи с поглед, но нищо не каза, нито се помръдна, докато тя не се обърна към него.
„Готова ли си за урок?“
На Елизабет й се стори, че гласът му прозвуча някак…потиснато. Няколко мига размишлява дали да се престори, че не е забелязала, но отвътре я глождеше.
– Не искам да те намушкам наистина. Вече. – каза му. – Просто ме стресна.
Или обяснението, или това, че всъщност си направи труда да му го даде явно му харесаха, защото когато проговори, потиснатата нотка беше изчезнала, заменена от нещо, което много приличаше на ентусиазъм.
„Разбирам, шейа.“ – каза й и отново попита: – „Имаш ли някакви въпроси към мен, или искаш да тренираш?“
– Искам да се науча да паля проклетия атеш. – каза му и с лек подскок седна на бюрото му. – Не ми се получава изобщо, което е ужасно досадно, при положение, че не мога да си спра магията, когато трябва да се бия. – сещайки се за Танвир, се сети и какво й беше казал Финиан. Погледна към силуета и с известно запъване все пак успя да каже: – Благодаря, че прати лекар на момчето. И че ми помогна тогава.
„Няма за какво да ми благодариш, шейа. Ако мога нещо да ти дам, ще го направя.“ – след което очите му се превърнаха в цепки, а пушека започна да се извива около него: – „И нямаше да имаш нужда от помощ. Щеше да се справиш съвсем сама, ако страшникът не се беше намесил. А после просто да седи и да гледа умно! Заслужава да го намеря още сега и да му завра проклетия меч в задното отверстие! До гарда.“
– Това е… интересна картинка. – заекна Елизабет. Въобще не беше очаквала това избухване. После обаче си представи Финиан да ходи със заврян отзад меч и започна да се смее. – Не мисля, че ще има особена разлика в походката му. Или изражението.
„Ще намеря по-голям меч.“ – заяви войнствено силуета и сви ръце в юмруци. – „И повече няма и да му хрумне да го използва върху теб.“
Елизабет залюля крака, загледана любопитно в него. Една голяма част от нея настояваше, че трябва да се страхува от него, от начина, по който очите му бяха започнали да блестят, а мракът в кабинета да се сгъстява, само че не й се получаваше. Беше страшен – да, но толкова рядко го виждаше да изпуска нервите си, че сега й бе по-скоро… интересно.
– Значи планът ти е какъв? – подкачи го. – Да го засрамиш с меча си и той да избяга?
“Да какво?“ – изгледа я объркано Силуета, след което пристъпи крачка към нея и отново я огледа, сякаш виждайки я за първи път. Постоя няколко мига така, преди да се поизправи леко и да заяви: – „Планът ми е да го засрамя, набия и тогава да избяга.“
– Ще му е трудно да избяга, ако е набит. – изтъкна Лизи. – Или ако меча е прибран в „задното му отверстие“.
“Ти май не искаш да го бия, а?“ – Силуета отново се наведе напред и я погледна в очите.
– Просто изтъквам пропуски в стратегията ти. – отвърна тя.
Франк продължи да я зяпа, предизвиквайки у нея желанието да се премести. За разлика от друг път обаче, сега вдигна едната си вежда и духна в лицето му. Мракът се завъртя като мастило в чаша вода, а той премига с доста объркано изражение.
“Да не би да ме издуха?“
– Като досадна муха. – потвърди Елизабет.
Той я изгледа възмутено и скръствайки ръце на гърдите си, заяви:
„Не съм муха и не съм досаден.” – след което допълни: – „Аз съм сериозен и страшен.“
– Прав си. – кимна дълбокомислено тя. – Значи някой от тропическите комари, които носят треска.
“Не, шейа, нещо още по-голямо и страшно. Смъртоносно.“
– Какво?
“Не знам.“ – запъна се силуета: – „Някакъв бръмбар или оса. Ти измисли.“
Елизабет поклати глава и изцъка с език.
– Не, тези не са достатъчно досадни. Последно предложение – конска муха.
“Защо трябва да съм буболечка? Не може ли да съм някакво друго животно? Орел, например?“
– Не, не може. – отсече тя.
„Щом аз ще съм муха, тогава ти ще си пеперуда.“ – заяви й войнствено и я изгледа, сякаш очаквайки да види как ще реагира на това му изказване.
Елизабет повдигна вежди, преди да му каже внимателно:
– Не мисля, че схващаш как работят обидите.
„Напротив, знам. Ти ще си малка, невзрачна пеперудка. От снежно белите.“ – заяви й и се изпъчи доволно насреща й.
– Невзрачна? Аз? – повтори възмутено и скръсти ръце. – Това няма как да се постигне и с магия.
„Може би с малко кал и сажди…“ – каза замислено силуета, преди любезно да й предложи: – „Искаш ли да донеса и да видим?“
След начина, по който я огледа – категорично не.
– Искам да се науча как да запаля глупавия атеш. – каза му.
„Тогава продължавай да опитваш, шейа.“ – каза й тихо и някак нежно: – „Отпусни се, изпразни главата си от мисли и усети атмата в теб, след което внимателно и без да бързаш я насочи към атеша. Този път имаш време и никой няма да те прекъсне.“
Лизи сведе глава към краката си. Искаше й се да му каже, че е пробвала вече с отпускането и търсенето на магията и не се е получило, но щеше да прозвучи като хленчене. Каквото всъщност си и беше. В действителност не се бе упражнявала много дълго, а просто й се искаше да има някакъв лесен начин, чрез който да се научи да се контролира. Въздъхна и когато го погледна отново, за да му каже, че иска да започне, той вече държеше иглата и атеша в ръцете си.
Елизабет се пресегна малко колебливо към иглата. Поне вече не се притесняваше от леката болка, така че бързо се убоде и разнесе кръвта върху символа на магическата лампа. След това докосна медальона, който Сам й беше подарил, пое си дъх и затвори очи. Опитваше се да се концентрира, но нещо й пречеше. Нещо, което продължаваше да стои пред нея и макар да не издаваше никакъв звук, Лизи усещаше втренчения му поглед върху себе си.
Отвори едно око и му се намръщи.
– Нямаш ли си някаква работа?
“Не.“
– Намери си.
Франк отново я изгледа и точно когато Лизи реши, че ще й каже, че няма какво друго да прави, той всъщност я заобиколи и седна на стола пред бюрото. Хвърли й още един поглед, сякаш очаквайки тя да му каже да се премести в друга стая, след което извади един дебел куп хартия от чекмеджето и започна старателно да чете най-горния лист.
– И това ли е спомен? – не се сдържа да го попита момичето. – Или четеш наистина?
“Чета наистина.“ – отговори й Франк и явно виждайки повдигнатите й вежди и невярващия поглед, обясни: – „Мога да пренасям елементи от реалността тук. Като документи, печат, нож, миризми. Прости работи, които после да се върнат обратно.“
Да, Елизабет бе добре запозната с умението му да подушва настроенията й, помисли си.
– А може ли да се направи обратното? – попита го. – Нещо от съня да се изнесе в реалността?
Силуета остави листа, който държеше, и се обърна към нея:
„Какво искаш да изнесеш от тук, шейа?“
Печатът му, например. Така щеше да го покаже на Чарли и може би да научи кой беше Ка‘Раим, когато не убиваше. Трябваше да е важна клечка и никой да не подозира, че е член на Гилдията на убийците – иначе нямаше да му позволят да живее в скалите и толкова близо до двореца на а‘азвама.
– Нищо. – отговори му. – Просто ми е интересно.
„Това е сън, шейа.“ – обясни й тогава Франк: – „Няма как да изнесеш нещо, което не съществува.“
Елизабет кимна. Така и бе предполагала.
Реши да спре да протаква повече и най-накрая да се заеме с атеша.
Нямаше проблем с първата част от упражнението. След битката с фантома, обладал Тамеш, даже още по-лесно достигаше до магията си. Трудността идваше в това, че нейната атма бе зъбата, гладна и сякаш имаше свое собствено мнение какво трябва да се случи, докато на Лизи й трябваше един съвсем мъничък сноп от нея. Момичето нямаше представа как да го отдели, без да събуди чудовището и макар да знаеше, че в съня няма кого да нарани и е свободна да греши колкото си иска, просто не й стискаше да го направи. Всеки път, когато се опиташе да изтегли няколко капки, усещаше как вълната се надига.
Въпреки това продължи да опитва. Баланс и хармония, повтаряше си и стискаше медальона. Баланс и хармония. Само че колкото повече време минаваше, толкова повече разочарованието и раздразнението се трупаха в нея, докато най-накрая, часове по-късно, не й се прищя да хвърли атеша през прозореца. Вместо това го остави внимателно на бюрото и слезе на земята, разкършвайки рамена в опит да се отърве от схващането и повтаряйки си, че не е прилично да крещи или ръмжи от яд. Тогава и Франк се размърда, ставайки от стола си. Без да казва и дума, се пресегна към атеша и го взе, след което се приближи с омразния предмет към нея и й го подаде.
„Сложи си ръката върху него, шейа, и затвори очи.“ – каза й съвсем спокойно: – „Ще ти покажа как се усеща запалването му.“
– Както ми помагаш и да чета ли? – попита го подозрително.
“Да.“
Гласът му прозчува някак неуверен в главата й, сякаш не беше сигурен дали случайно с това си признание под краката му няма да се отвори ров, пълен с копия, върху които да падне. Явно си спомняше доста ясно реакцията й, когато научи, че бърника в съзнанието й. И сега не й допадаше идеята да се рови там, дори и за да й помогне, само че беше отчаяна. Трябваше да се научи възможно най-скоро, но не беше сигурна, че ще успее сама.
– Няма да четеш мислите ми или да се ровиш в спомените ми. – каза му твърдо.
„Не съм го правил, откакто ти обещах, шейа. Твоите мисли и спомени са си само твои.“
– Точно така. – отвърна може би по-войнствено, отколкото бе нужно.
Не че Франк изглеждаше да има против. Даже й се ухили, показвайки всичките си остри зъби.
„Хвани атеша, шейа.“ – каза й отново.
Този път тя изпълни заръката и затвори очи. Почти подскочи стреснато, когато в нея се появи някакво странно усещане за магия. Прекалено много магия, която я изпълваше цялата. Преди да успее да се уплаши, че Франк все пак й е направил нещо, осъзна, че това всъщност беше неговата атма. Вихреше се бавно и мързеливо, досущ като димът, който го съставяше. Не, осъзна Лизи, не досущ. Магията му беше катраненият дим.
Той целият беше магия.
– Нямаш тяло? – попита го объркано.
„Не.“ – отговори й след кратко колебание.
Заради това ли влизаше в трупове и животни – защото си нямаше собствено тяло и не можеше да участва в живота и да въздейства на света нормално? Или пък имаше друга причина? Болеше ли да бъдеш само магия, без обвивка?
Преди да му зададе тези въпроси обаче, нещо друго привлече вниманието й. Нещо не беше съвсем наред в него.
– Нещо… липсва. – промърмори и отвори очи да го погледне. – Нещо от теб.
„Да.“ – този път отговорът му се забави дори още повече от предишния.
Личеше си, че не е много доволен, че тя е научила тези неща. Може би трябваше да спре да си пъха носа, където не й е работа, но той й отговаряше, въпреки очевидното си колебание.
– Как така липсва? – попита го. – Изгубил ли си го? Някой взел ли го е? И как?
„Някой…“ – започна, но после тръсна леко глава и я погледна: – „Съсредоточи се, шейа.“
Не звучеше ядосан, но определено бе приключил темата. Елизабет реши да преглътне въпросите, които искаше да му зададе и този път наистина да се концентрира върху урока, заради който бе тук.
След като Франк се увери, че тя внимава и няма да коментира повече върху липсващото парче, й предаде усещането как отделя едно малко, тънко поточе от атмата си. В съзнанието й то бе като черна нишка, която се уви в атеша и накрая потъна в него. Изпълни я топлина, сякаш самата магия се превръщаше в светлина, а миг по-късно мекото жълто сияние на магическия фенер заигра по затворените й клепачи.
– И аз се опитвам да направя същото. – каза му, не успявайки да скрие съвсем разочарованието си, че не е научила някаква тайна, която да я улесни. – Но не знам как да измъкна снопче от цялото.
„Атмата ти е озъбена като уплашено животно, шейа.“ – каза й силуета: – „Опитай се да се успокоиш, да я приемеш. Тя е нещо нормално за теб и е част от теб. След това си представи как малка част потича, както… тънка струя вода, която се излива от чаша – бавно, полека и спокойно. Трябва да си спокойна. Опитай.“
Да я приеме, помисли си кисело Елизабет. Как да приеме нещо, което не искаше и което я превръщаше в чудовище? Издиша напрегнато и отново се пресегна към магията в себе си. Баланс и хармония, повтори си за кой ли път днес. Нямаше от какво да се страхува – не и тук. В съня нямаше кого да нарани.
Извика образа на чашата и тънката струя в съзнанието си. Магията й откликна веднага, надигайки се и опитвайки се да се измъкне от малката, тясна кутия, в която се опитваше да я държи. Елизабет преглътна и вместо да се откаже, както досега, този път повдигна съвсем леко капака.
Атма потече през тялото й, карайки я да си поеме остро дъх. Странното спокойствие отново я обхвана. Усещането беше толкова приятно и пристрастяващо, че й се наложи да впрегне всичката си воля, за да не освободи цялата си магия.
„Точно така, шейа.“ – дойде гласът на Франк. – „А сега се опитай да я насочиш в ръката си. Трябва да премине през пръстите ти и в атеша.“
Дори нямаше време да се зачуди как да го направи. Само си помисли, че иска атма да се концентрира на определено място и тя вече беше там. Беше толкова лесно, но вълнението от успеха й трая само секунда.
– Не мога да я накарам да иде в атеша. – каза на Франк. – Сякаш има преграда…
Той отговори нещо, но Лизи не го чу. Изведнъж в ума й просветна ярка светлина. Беше нещо нейно, нещо, към което магията й бе привлечена и я теглеше.
– Кръвта ми. – промърмори.
Щом го осъзна, знаеше какво точно да направи. Атма беше тя и тя беше атма. Едното не можеше да бъде без другото. Не можеше да функционира.
Елизабет остави магията си да докосне капката кръв върху символа, да завърши веригата и отвори очи.
Атешът светна. Тя се ухили щастливо на силуета срещу нея.
– Светнах го, Франк! Успях!
“Естествено, че успя.“ – усмихна се в отговор насреща й той.- „Справяш се чудесно.“
Идваше й да заподскача от радост. Атешът светеше! Заради нея! Тя го беше запалила със собствената си магия!
Във вълнението си забрави да държи капака притворен и магията плисна през ръката й в атеша. Капката кръв върху символа започна да се деформира, да се назъбва и да бълбука. Елизабет веднага стреснато прекъсна потока, игнорирайки празнината, която остана в нея, след като се откъсна от магията си, но беше закъсняла. Светлината ставаше все по-ярка и по-ярка.
– Франк? – погледна го притеснено.
“Всичко е наред, шейа.“ – той се беше озовал дори още по-близко до нея – „Успокой се, поеми си дъх и си представи как атма се отдръпва от всичко друго и се връща към теб.“
Момичето се опита, но не можа. Затваряйки магията си, бе прекъснала и връзката си с тази в атеша и вече беше късно да я изгради наново.
Светлината започна да се разраства, за секунди докосвайки металната стойка, вместо да се рее на сантиметър над нея. Желязото се зачерви и запуши, а в следващия момент атешът избухна.
Елизабет извика и вдигна ръце към лицето си в опит да се предпази от летящите разтопени фрагменти. Знаеше, че ще боли. Франк я бе заливал с разтопен метал в съня преди, така че знаеше точно какво да очаква.
Само че… не последва нищо. Нито ужасната болка, нито съпътстващата миризма на изгорена кожа и сготвена кръв. След няколко мига Лизи се престраши и свали ръце. Франк стоеше пред нея съвсем спокоен. От атешът нямаше и следа.
„Всичко е наред, шейа.“ – каза й тогава силуетът: – „Няма да позволя нищо да те нарани. Искаш ли да опиташ пак?“
Сърцето й щеше да изскочи, а ръцете й трепереха леко. Лизи преглътна, затвори очи и си даде няколко секунди да се успокои, преди да кимне.
– Докато не се науча как да го правя без грешка. – каза му.
Моля последвайте Лизи тук:
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
© Лесли All rights reserved.