Беше любимата й торта, която винаги си купуваше, когато с Франсис и Марго излизаха на разходка. Лизи си мислеше, че ще й се размине с някое малко парче, но определено нямаше да споменава на Франк, че се е минал или пък да протестира, че не може да изяде всичко. Щеше да се натъпче. В крайна сметка нямаше как да напълнее от сън.
Седна на взъглавничката и си отряза едно голямо парче, което съвсем невъзпитано започна да яде направо с ръце. Чак след няколко хапки се сети за Франк, облиза крема от пръстите си и попита:
– Ти не искаш ли?
„Цялото е за теб, шейа.“ – отговори й Франк. Без да откъсва поглед от нея, седна на срещуположната възглавничка: – „Продължавай.“
Лизи повдигна рамене и направи точно това, но само след наколко хапки отново спря.
– Мислиш да ме гледаш през цялото време ли?
“Да.“
– А аз мисля, че ще си намериш някакво друго занимание.
„Нямам какво друго да правя тук, шейа.“ – каза й и се облакати на масата, подпирайки брадичка в ръцете си: – „Изцяло съм на твое разположение.“
– Не попълваше ли някакви документи в кабинета? – попита го и си отряза още едно парче.
„Попълвах, но ги приключих и нямам други. Казах ти, шейа, вече съм изцяло на твое разположение.“
– Чудесно. – измърмори без ентусиазъм Лизи и извърна поглед, само и само за да не среща неговия. По принцип не й харесваше, когато я наблюдаваше толкова настойчиво, само че сега се беше появило и нещо друго, което тя не можеше да определи, което я караше да шава от неудобство върху възглавничката. – Щом нямаш какво друго да правиш, а аз имам да се преборя с цяла торта, защо не ми помогнеш с хайранския?
„Щом това желаеш.“ – ухили се насреща й Франк: – „Имаш ли нещо конкретно на ум?“
– Трябва ми помощ с четенето и писането. Имаш избор кое да упражняваме първо.
“Може с четене.“ – предложи й: – „В библиотеката вече има няколко книги, които сигурно ще са ти интересни.“
– Материализирай някоя.
Миг по-късно пред нея, до чинията с тортата й, се появи книга с изрисуван рицар на преден план, гледащ към кулата на замък, от който oт прозорец с кърпичка му помахваше дама, облечена в розова рокля.
„Тази как ти се вижда, шейа?“
– Обещаващо. – отвърна Лизи. Облиза пръстите на едната си ръка и за по-сигурно ги обърса в панталона си, преди да отгърне на първата страница и да засрича краткото описание на книгата. – Норая е млада…
„Пророчица“. – подсказа й Франк.
– Пророчица, която е затворена в кулата на…
„Само кула, шейа.“
– Която е затворена в кула от баща си… Не, не ми казвай, сама ще се сетя! – Лизи прехапа устна, прочете изречението до края и подскочи доволно. – От баща си – злият А‘азвам на Северен Ванпур. – погледна го. – Това истинско място ли е?
“Не, историята и мястото е са истински.“
Лизи кимна, хапна си още малко торта и продължи да срича:
– … заради пророчество, което може да промени всичката…. Цялата история и…
„Разбирания.“
– И разбирания на хората. Халид е… смелият? – Франк кимна. – Смелият владетел на група бунтовници, който… Който иска способностите на Норая на своя страна. Двамата се изправят един срещу друг в битка между…
„Огнените им темпераменти.“
– Но дали е възмжоно между тях да пламне и нещо повече от омраза? – Елизабет изгледа последното изречение, после затвори книгата, за да види още веднъж корицата и накрая вдигна глава към Франк. – Искаш да ми кажеш, че си прочел и запаметил на изуст любовен роман?
„Ти каза, че ги харесваш.“
– Не съм казвала нищо подобно. – отсече тя засрамено. Беше почти сигурна, че не лъже.
„Така е, шейа, но беше разочарована, когато откри, че не съм прочел онази книга, а само съм я загледал.“ – и отново наклони глава настрани, гледайки я изучаващо, преди да предложи: – „Но, ако тази не ти е по вкуса, има още няколко заглавия, които мога да предложа. Искаш ли да ги видиш?“
– Чел си повече от един любовен роман? – засмя се Лизи. – Какво ще кажат хората, ако научат, че великият убиец Ка‘Раим чете такива неща?
„Нищо, защото няма кой да им каже.“ – отговори й: – „Но, ако все пак някой спомене, ще твърдя, че е било тренировка срещу умствени изтезания!“
– Аха. – ухили се Елизабет. – Признай си, че ти е харесало.
“Беше… странно изживяване.“ – призна й Франк: – „Наистина ли харесвате да четете за такива неща?“
– Жените ли? – той кимна. – Не знам за всички, но в Рива, в нашите кръгове, доста рядко момиче се жени по любов. Така че е приятно поне да прочетеш за нещо такова и да помечтаеш, че може и на теб да ти се случи.
„А сега? Мечтаеш ли си, шейа?“
– Сега е още по-невъзможно да ми се случи. – отвърна тя. После се усети с кого точно разговаря, прокашля се и отвори следващата страница. – Дай да видим какво е предсказала Норая.
„Тук Сенките могат да се омъжат по любов.“ – каза й Франк, преди да попита: – „Какво е предстазанието?“
Елизабет се поколеба, преди да започне да чете. Да се омъжи по любов никога не беше влизало в плановете й. Марго я бе наричала песимист, но тя се смяташе за реалист. Семейството й не беше нито най-богатото, нито от благороден произход, така че възможността сама да избере за кого да се омъжи отпадаше. Бракът й щеше да бъде договор, сключен от баща й, за да ги издигне в обществото. Това, че Мартин, избраната от него мишена, беше млад, сравнително хубав и й предоставяше достъп до мемоарите и пътеписите на дядо му лорд Чейс й беше помогнало да свикне с идеята за уредения си брак доста лесно, но сега… Дори и в Хайрани Сенките да не бяха мразени по същия начин, както на други места, и тук да имаш наследници все още беше точно толкова важно, колкото и в Рива. Не можеше да си представи кой мъж ще иска жена, която не може да го дари с деца.
Игнорирайки мрачните мисли, Елизабет се съсредоточи върху книгата. Упражненията по четене и писане с Чарли и Сам определено даваха резултат или пък Франк беше избрал книга с по-прост език, защото се оказа, че Лизи разбира доста повече, отколкото се беше надявала. Въпреки това той поне по веднъж на две-три изречения подсказваше дума и поправяше произношението й дори по-често, но както с всичко останало, на което я учеше, проявяваше безгранично търпение и нито веднъж не й се стори, че се дразни на трудностите й. Дори напротив – струваше й се, че насеченото й четене сричка по сричка всъщност му е приятно.
Така Елизабет продължи да срича, да хапва торта и да отпива от черешовия сок, който се бе материализирал по някое време пред нея. Трябваше да са минали много часове, защото вече преполовяваха книгата, но тя не ги беше усетила по никакъв начин. Дори гласът й не бе станал дрезгав от цялото приказване.
Пророчицата и разбойникът тъкмо бяха открили, че всъщност се борят за едно и също и няма повече пречки пред чувствата им. Елизабет се чувстваше малко неудобно да чете пред Франк сладките думи, които си разменяха, но после се сещаше, че всъщност четеше от спомените му.
– Халид стоеше пред нея – красив и горд. Норая пристъпи по-близо и хвана жезъла му. – Лизи присви вежди объркано. Какъв жезъл? Халид се биеше с ятаган. Прочете изречението още веднъж, погледна към Франк за потвърждение, че е правилно и продължи малко несигурно: – Той се приведе към нея и целуна белите й…
“Гърди.“ – подсказа й услужливо Франк.
– Какво? – озадачи се още повече Лизи. – Защо ще целува… – и изведнъж й се изясни какъв беше този жезъл и какво всъщност чете. Пусна книгата, все едно я беше изгорила. – В името на Боговете, Франк! Какво си ми дал да чета?
“Любовен роман.“ – отговори й и наклони леко глава настрани: – „Каза, че харесваш такива, шейа.“
– Не, не е! В любовните романи се целуват по устните, не по… други места!
“Защо да се ограничаваш само до устните, шейа? В това няма никакъв смисъл.“
– Защо ще искаш да целуваш друго? – попита, преди да запуши ушите си с ръце. – Не! Не ми отговаряй!
“Защото с устните само се започва и дори не е задължително да минаваш през тях.“ – обясни й съвсем спокойно Франк, хилейки се нагло насреща й: – „Същественото започва след това.“
– Казах ти, че не искам да знам! – викна му засрамено. Посегна към книгата, за да я затвори и може би да я хвърли по него, но се спря, когато забеляза, че буквите бяха станали неясни и размазани, сякаш някой беше размил мастилото с вода. Прелисти на следващата страница, после и на по-следващата. Текстът се проясни чак пет страници по-късно, където Норая и Халид се будеха прегърнати в завивките. – Какво стана? Цензурира ли я?
„Каза, че така ги четете в Рива.“ – усмихна й се дразнещо насреща: – „Пропускайки важните части.“
Елизабет го изгледа кисело и само част от това се дължеше на коментара му. Друга, по-малка и много засрамена, беше заради проклетото й любопитство, което сега щеше да си остане незадоволено.
– Това не са важните части. – заяви му. – Можеш да си легнеш с всеки, но не с всеки значи нещо. Чувствата са важните части.
„Чувствата.“ – провлачи Франк, сякаш обмисляше нещо ново за него, което се явяваше и ключова информация, но само след миг на лицето му отново изгря усмивка и погледа му просветна весело: – „Значи, след като това не е важна част, няма смисъл да се мъча да я скривам от теб, нали?“
Текстът отново се проясни. Елизабет хвана още една целувка и нещо за жезъла на Халид, преди да отмести поглед засрамено и да го спре възмутено върху Франк.
– Не можеш да очакваш от мен да чета… това!
„Нали искаш да четеш за истински неща?“ – попита я на свой ред: – „Това е може би единственото истинско от цялата книга, шейа.“
– Изказване, достойно за торба пушек. – намръщи му се.
„Торба пушек, но с опит, шейа.“
– Въобще не искам да знам какъв опит имаш. – заяви му. – И спри да ми се хилиш самодоволно!
„Сигурна ли си, шейа?” – попита я Франк: – „Мога да ти разкажа доста истории.“
– Само посмей. – каза му и вдигна книгата заплашително.
“Може би някой ден.“ – обеща й Франк. Чукна с показалец книгата и попита: – „Как продължава?“
– Страх ме е да разбера. – отвърна сърдито, но все пак отвори на страницата след явно страстната нощ за Норая и Халид. – Мисля, че предпочитам да те удрям със сопата.
„Или поне да опитваш.“ – продължи да й се усмихва Франк.
– Доколкото си спомням, имам доста голям успех, когато се случи да те наръгам с нещо. – каза му и го изгледа уж подозрително. – Може би затова настояваш да не използвам остри предмети, а само пръчката.
“Значи ти харесва да ме намушкваш, така ли, шейа?“ – тонът и усмивката му си останаха непроменени, сякаш говореха за времето навън: – „Толкова ли не харесваш сопата?“
Елизабет повдигна рамене. Беше логичното решение за оръжие за нея. Ако се научеше да го владее, нападателите дори нямаше да могат да я стигнат, за да й нанесат някакво нараняване. На теория. На практика обаче не можеше да спре да мисли за първата тренировка със Сам на покрива, когато глупавата сопа само се закачаше в просторите.
– Рано ми е да имам мнение дали ми харесва, или не. – отговори му уклончиво.
“Изобщо не я харесваш.“ – Франк изглеждаше наистина изненадан от откритието си: – „Защо?“
Елизабет се зачуди дали да не отрече и да настоява, че не може да си изгради мнение на базата на няколко часа тренировки, само че какъв беше смисълът да лъже някой, който веднага щеше да разбере?
– Защото когато се бия с теб или Сам, са достатъчни само два удара, за да ми изтръпнат ръцете. Въпреки че знам, че не използвате цялата си сила, пак сте по-силни от мен. – каза му. – А после, когато се опитам да избягам, сопата прави всичко много по-трудно, защото е голяма, закача се навсякъде и не трябва да я губя. Чувствам се бавна и тромава с нея.
“Бави те и ти тежи.“ – каза все така замислено Франк: – „Трябваше да помисля за това. За по-леко оръжие, но с ножа трябва да се доближиш прекалено много, шейа. Опасно е.“
– И Сам смята така. – отвърна и с пръст взе малко от крема на тортата, облизвайки го. – Ще свикна. Никой не се е научил за няколко часа.
„Две седмици, шейа.“ – поправи я Франк: – „Тренировката със сопата продължи две седмици – денонощно.“
Елизабет тъкмо беше посегнала да си отчупи парченце от сладкиша. Ръката й застина.
– Моля? Как така? – заекна, а после нова мисъл я накара да изтръпне. – От две седмици ли спя?
“Не, шейа, спиш от малко над час.“ – и явно за да я разсее, побутна чинията с торта към нея: – „Това е сън. Времето тук може да тече много бързо или страшно бавно. Може да прекараш седмици, да научиш много и пак да си спала само няколко часа.“ – само че потресената физиономия на Елизабет явно го притесни, защото най-сетне усмивката изчезна от лицето му, а димът започна нервно да се вихри: – „Реших, че ще е добър начин да те науча на каквото трябва, но мога да те пусна да се събудиш, ако искаш.“
Само час? Две седмици? Умът й не можеше да го побере. Лизи дори не знаеше кое я е шокирало повече. Наистина имаше чувството, че тренират от ужасно дълго време, а после някак бяха преполовили книгата въпреки ужасно бавното й четене, но не се беше замисляла, че всичко това ще й отнеме много повече от седемте часа сън.
– Не, ъм… – започна да дърпа един кичур от косата си. – Колко време мога да остана тук? Каза, че си има цена.
“Най-много съм прекарвал в сън около три месеца.“ – каза замислено: – „Но може да видим дали ще издържиш и повече, защото цената е умора тук, шейа.“ – при това почукна с пръст слепоочитето си: – „Колкото и да те пазим, в един момент съзнанието ти ще се претовари. Трябва да спрем преди това.“
– Три месеца? – повтори удивено Лизи.
Дори не можеше да си го представи. Какво беше правил три месеца с някого? Още щом си зададе въпроса, намери и отговора. Мъчения. Опити да пречупи Сенки за господаря си.
Беше й казал, че само нея не е успял да прекърши, спомни си Лизи. Това го бе привлякло в нея.
Погледна го.
Щом тя го е затруднила най-много, вероятно бе опитал да я държи и най-дълго в кошмара.
Не искаше да пита. Видя точният момент, когато той отгатна въпросът в очите й, и знаеше, че и той не иска да отговаря. Но трябваше да знае.
– Мен ли си държал три месеца?

Той си пое дъх и бавно го издиша. Кимна.
„Да.“
Лизи очакваше потвърждението да я ядоса. Франк я беше измъчвал, правейки й неща, които никога не бе подозирала, че са възможни, като болката беше най-безобидното от всичко. Психическите изтезания, онези, в които най-близките й се обръщаха срещу нея, защото е чудовище, или пък другите, в които ги нараняваше – тези още присъстваха в кошмарите й. Трябваше да му е ядосана. Само че когато той сведе гузно глава, готов да изтърпи гнева й без да й предлага никакви извинения или оправдания… Не можа. Горчивината беше там, но тя не стигаше.
– Франк? – повика го. – Искам да те помоля за нещо.
“Какво?“
– Не искам други да минават през тези кошмари. Не знам какво следва след тях, но едва ли е нещо хубаво. – каза му. Мълчанието му беше достатъчен отговор. – Казваш, че си ме спасил. Ако има начин, моля те да спасиш и другите, които си пратен да пречупиш.
Той не й отговори веднага. Вместо това сякаш внимателно обмисляше ситуацията, преди накрая да вдигне поглед към нейния и да й каже:
„Не мога да ти обещая, че ще успея, шейа.“
– Обещай ми, че ще опиташ. – помоли го и тихо добави: – Никой не заслужава това, Франк. Мисля, че и ти го знаеш.
Той отново замълча. Изглеждаше замислен, раздвоен и Лизи се зачуди дали е поискала нещо невъзможно от него. Зачуди се и какво ще прави, ако й откаже.
Когато Франк й отговори обаче, в гласът и погледът му нямаше колебание.
“Обещавам ти, че ще опитам.“
Елизабет се пресегна и стисна леко ръката му.
– Благодаря ти.
Той погледна невярващо към ръката й върху своята, след което отново върна вниманието си към лицето й
„Обещавам.“ – повтори.
Лизи му се усмихна. Знаеше, че не я лъже. Той никога не я лъжеше.
– Искаш ли да проверим колко време мога да остана тук? – попита го, отдръпвайки ръката си под претекст, че иска да отпие от плодовия си сок. – Натоварва ли те много да поддържаш съня?
“По-малко, отколкото теб.“ – отговори й Франк, преди да я попита внимателно: – „Искаш да прекараш месеци само с мен?“
Елизабет се постара да не направи гримаса.
– Искам да се науча какво да правя с магията си и евентуално как да ползвам пръчката. – каза му, надявайки се да е достатъчно, за да разбие каквато и илюзия да се зараждаше в главата му.
“Мислех си за рапира.“ – каза й Франк. – „По-лека е и пак не е толкова близо, колкото с нож.“
– Рапира? – Лизи се поизправи. – Онези тънките мечове?
“Същите.“ – потвърди й с лека усмивка. – “Рапирата е елегантна, дълга и лека, но за съжаление не става за сечене. Затова, шейа, ще разчитам да станеш върл привърженик на основното мъжко мото и да мушкаш и бягаш.“
В първият момент Елизабет не можа да разбере какви ги дрънка Франк. В следващия го замери с книгата. Тя мина през него и тупна на една от възглавничките.
– Днес си ужасен!
“Само днес?“ – Франк я изгледа, сякаш обидено: – „Явно ще трябва да се постарая повече.“
– Няма нужда. – измърмори смутено. Да мушкаш и бягаш. В името на Боговете. Прокашля се и реши да се пробва да измести темата на нещо по-смислено. – Не знам дали рапитата е подходяща. Дори и да можех да си я позволя, няма как да я ползвам. Калахан не ми дава дори нож.
“Ще измисля нещо, шейа, не се притеснявай.“ – успокои я Франк, преди да допълни: – „Също така, след като се съгласи да живееш с мен, ще мога да те науча на още неща.“
– Не съм се съгласявала да живея с теб. – отряза го веднага. Не че имаше ефект – той продължаваше да си се хили доволно. – И ако имаш намерение да ми обясняваш за „важните неща“, отсега ти казвам, че ще се събудя и никога няма да заспя отново.
“Важните неща също са хубави за показване, шейа, но си мислех да започнем с неща като ръкопашен бой и с любимото ти – ножове и сопа.“
Елизабет реши да пренебрегне коментара му за показването или да го поправя, че не само ще започнат с тези неща, но и ще се ограничат до тях. Вместо това го попита учудено:
– Но нали не искаше да се доближавам достатъчно до врага и затова размахвам пръчката и ме мъмриш, като ползвам нож? А сега ръкопашен бой?
“Аз може и да не искам да се доближаваш до тях, шейа, но опита показва, че винаги успяват да те сграбчат по един или друг начин. Затова ще те науча как да им се измъкваш и по възможност – без да си счупиш нещо.“ – при което усмивката му леко потрепна, преди да изчезне: – „А и страшникът е кретен. Със сигурност ще те навре в някой обладан без да му мине дори през главата, че нямаш никакво оръжие и си дребна, малка и фина.“
– Аз съм с абсолютно нормални размери. – заяви уверено, макар сама да осъзнаваше, че изобщо не е така. – И въобще не съм толкова беззащитна, за колкото ме имаш.
„Казах само, че си нежна и ефирна, шейа, а не че си беззащитна.“
Ако й го беше казал който и да е друг, щеше да се зарадва на комплимента. Идвайки от Франк обаче, първата й реакция беше да се опита някак да го разубеди, за да не реши, че я харесва дори повече, отколкото вече настояваше, че го прави.
– Не съм някоя фея от приказките, Франк. Дори не съм добър човек. Бил си ми в главата – знаеш чудесно колко завистлива и ревнива съм и че изобщо не съм над това да манипулирам някого за лична изгода.
“Защо го казваш, сякаш е лоша черта, шейа?“ – изгледа я учудено Франк: – „Всеки манипулира поне няколко човека за лична изгода.“
– Защото е лоша черта. – каза му Лизи и въздъхна. Празният му поглед й казваше достатъчно ясно, че няма особен смисъл да се опитва да го разубеждава. – Надявам се ти да закачиш нещо от мен, преди аз да закача нещо от теб. – измърмори.
Явно не го беше казала достатъчно тихо, защото Франк се приведе леко към нея и отново й се усмихна:
„И двата варианта ми харесват, шейа.“
Елизабет избута лицето му назад и тъкмо щеше да му се скара, когато откъм входната врата се чу тънко измяукване. Малко черно коте огледа стаята и щом видя Франк, се затътри директно към него, издавайки жални звуци. Момичето гледаше с отворена уста как малкото същество се покатери първо по възглавничките, а после и по крака на силуета, озовавайки се в скута му.
– Имаш котка? – попита невярващо.
“Не, нямам.“
– Аха. – провлачи, гледайки как котето започва да го „меси“, за да се настани удобно. Ухили се. – Мисля, че си пропуснал да я уведомиш.
„Уведомих го, но той е решил, че съм негов.“ – каза Франк и най-сетне погледна към малката топка, която тъкмо се наместваше удобно в скута му: – „Следва ме навсякъде, мяучи, докато не го взема и не ме оставя на мира дори за пет минути.“
Усмивката й стана още по-широка и може би малко зла.
– Имаш си Франк.
„Не, по-досаден е. Aз поне не сядам в теб и не ти спя в леглото.“
– Спи ти в леглото? – засмя се Лизи. – Май протестираш повече, отколкото трябва. Признай си – харесва ти.
“Това от къде ти хрумна?“ – изгледа я потресено Франк.
– Имам очи. – каза му, доста доволна да го види той да страда от нея за разнообразие. – Първо, допускаш го в съня. Второ, ако наистина не го искаше по теб, щеше да станеш на пушек и да го оставиш да мине през теб.
“Ако не му дам да се покатери, не спира да мяучи и да се опитва, шейа. Не може да си представиш колко е досаден.“ – продължи да се оплаква Фрак, но в същото време внимателно взе котето в ръка и й го подаде: – „Виж го само.“
Лизи взе внимателно животинчето. Беше толкова мъничко и слабичко, но това не пречеше по никакъв начин на мощното му оплакване, че са го преместили от любимото му място.
– Храниш ли го както трябва? – попита, опитвайки се да заиграе котето с пръстите си.
„Сигурно…“
– Сигурно? – изгледа го строго.
„Знам, че го хранят и има достатъчно вода.“ – оправда се бързо Франк.
Е, щом не той се грижеше за него, значи би трябвало всичко да е наред. Котето се беше обърнало по гръб в скута й и се опитваше да сграбчи с малките си лапки пръста й, всеки път, щом тя се опиташе да го погали по коремчето.
– Как се казва?
„Той.“ – отговори й Франк.
– Сериозно? – попита го осъдително, а силетът вдигна рамене. Лизи сведе поглед към котето. – Заслужава си да му досаждаш, като дори не може да те кръсти правилно, нали? Да, заслужава!
“Не е вярно! Не мога да му измисля име само за три дни, шейа. Никой не може! Дори ти.“
– Напротив. Очевидно е как трябва да се казва.
„Как?“
Елизабет го погледна, даде му най-ехидната си усмивка и каза:
– Франк.
“Да, шейа?“
Лизи се засмя и посочи котето, което веднага побърза да впие острите си зъбки в пръста й.
– Трябва да се казва Франк. Щом аз ще страдам от един, и ти трябва да страдаш. Справедливо е.
„Аха.“ – провлачи силуета и изгледа криво котето, преди да въздъхне дълбоко да заяви: – „Значи ще се казва Три.“
– Не, ще се казва Котаракът Франк. – настоя Лизи. – Ако не, ти ще бъдеш понижен до Две. Така поне можеш да се гордееш, че си най-досадния от всички с името.
„Не може да съм Две.“ – намръщи й се Франк: – „И не може да кръщаваш всичко черно на мен, шейа.“
Лизи го погледна невинно.
– Не кръщавам всичко черно на теб. Само всичко нахално, нагло и досадно. – после се усмихна на котето и го боцна по нослето с показалец. – Но ти, за разлика от всички останали, си и сладък. Да! Сладък си!
„На гарванът ще му се разбие сърцето.“ – коментира тихо Франк, преди да каже на Лизи: – „Щом ти харесва толкова, можеш да го задържиш за теб, шейа.“
– И да те оставя да се отървеш толкова лесно? – изсмя се тя. – Никакъв шанс. – погали меката козинка на животинчето и въздъхна: – Освен това не мога да се грижа за него в момента. По-добре е да остане при теб. А и очевидно те обича.
Силуетът наклони глава на една страна, загледан в животинката.
„Можеш да се грижиш за него, докато сме тук?“ – предложи й след малко.
– Може. – съгласи се тя. – Определено ще имам нужда да гледам и друга физиономия, ако ще съм с теб месеци наред.
„Искаш ли да видиш някой специален, шейа?“ – наведе се още малко над масата и към нея: – „Може би Сам?“
Само да чуе името му бе достатъчно да накара сърцето й да ускори ритъма си. Това, че Франк знаеше за увлечението й обаче, я накара да пламне от срам.
Лизи му подаде котето обратно.
– Достатъчно сме седяли. – каза, решена да се преструва, че нищо не е станало. – Тук съм, за да се уча, не да си говорим.
Франк взе животинчето и го гушна изненадващо внимателно с една ръка, докато се изправяше:
„Сигурна ли си, че не усещаш умора, шейа?“ – попита я и този път игривата нотка беше изчезнала от гласа му.
– Сигурна съм. – отвърна и за момент гледаше слисано как снопче от тъмата, която го изграждаше, се отдели и се приближи към котето, за да може то да си играе. Това трябваше да е най-сладкото нещо, от което същевременно я бяха побивали тръпки. – Защо питаш? Нали винаги знаеш как съм.
„Не съм в главата ти, шейа. Обещах ти, че повече няма да вляза, освен ако не ме помолиш да го направя.“ – напомни й Франк: – „Затова е важно да ми казваш, когато се почувстваш изморена. Недей да се насилваш и преуморяваш, защото може наистина да си навредиш по този начин. Важно е да спираме и да почиваш, докато умората напълно не изчезне.“
Предвид факта, че я бе държал тук три месеца под непрекъснат стрес и без почивка, Елизабет нямаше как да не се притесни и да не попита:
– Какво може да ми се случи?
„Умът ти изразходва енергия, която е нужна на тялото ти да функционира. Ако те изморим прекалено много, без да ти дадем почивка… Предполагам, че ще се наложи да ядеш фантом, за да те спася.“ – личеше си, че не знаеше какво точно можеше да й се случи, но явно беше достатъчно, за да иска да го предотврати: – „Затова ще ми казваш и ще почиваме.”
– При тази заплаха… – Лизи направи гримаса. Не й се щеше да губи време, докато е тук, но още по-малко искаше да яде фантоми. – Ще ти кажа.
“Те наистина са вкусни, шейа.“ – усмихна й се Франк и тръгна към вратата на стаята: – „Хайде, ела да си харесаш рапира.“

Моля последвайте Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay