Елизабет не отвърна. Всъщност му се стори, че отново се замисля дали да не си тръгне.
– Наистина ли е толкова важно за теб? – попита го. Гласът й беше напрегнат, издавайки колко важен е този въпрос. – Не е някаква игра?
– Не е игра, амара. – отговори й тихо, а погледа му беше изцяло съсредоточен върху нея. Искаше му се да може да й обясни с много думи, да й разкаже, че преди нея не знаеше, че животът може просто да бъде забавен, че изобщо има смисъл да се живее, но опита му с обясненията до момента показваше, че само оплесква нещата. Не му се рискуваше с думите, но имаше още едно нещо, което искаше да направи. Сам леко я прегърна с едната си ръка, а с другата започна отново да я гали по косата, преди все пак да й каже: – Няма нищо по-важно от това.
Прехапала устна, Лизи отново изучаваше лицето му. След малко затвори очи, пое си дъх и го издиша бавно, като с това и напрежението от тялото й започна да изчезва. Наклони глава, така че да усеща повече от докосването му и каза:
– Не знам дал ...