Елизабет не отвърна. Всъщност му се стори, че отново се замисля дали да не си тръгне.
– Наистина ли е толкова важно за теб? – попита го. Гласът й беше напрегнат, издавайки колко важен е този въпрос. – Не е някаква игра?
– Не е игра, амара. – отговори й тихо, а погледа му беше изцяло съсредоточен върху нея. Искаше му се да може да й обясни с много думи, да й разкаже, че преди нея не знаеше, че животът може просто да бъде забавен, че изобщо има смисъл да се живее, но опита му с обясненията до момента показваше, че само оплесква нещата. Не му се рискуваше с думите, но имаше още едно нещо, което искаше да направи. Сам леко я прегърна с едната си ръка, а с другата започна отново да я гали по косата, преди все пак да й каже: – Няма нищо по-важно от това.
Прехапала устна, Лизи отново изучаваше лицето му. След малко затвори очи, пое си дъх и го издиша бавно, като с това и напрежението от тялото й започна да изчезва. Наклони глава, така че да усеща повече от докосването му и каза:
– Не знам дали ще бъде както преди.
– Едва ли ще бъде. – съгласи се с нея: – Сега знаеш какво работя, амара.
– Проблемът не е в… работата ти, Сам. Или поне не изцяло. – Лизи издиша рязко, раздразнена, че не може да обясни както й се иска. – Ти си непознат. Дори и това пред мен наистина да си ти, има… Има един съвсем друг Сам. Такъв, който няма проблем да убива за пари, да лъже, да… – отново започна да хапе устната си. – Ако това пред мен наистина си ти, ако си бил ти през всичкото това време, откакто те познавам… Просто не разбирам. Можеш да си много повече от убиец.
– Мога ли? – попита я изненадано.
– Разбира се, че можеш! – отвърна Лизи и се надигна ентусиазирано, коленичейки до него. – С твоите умения и способности можеш да бъдеш много неща!
– Например?
– Ами… – тя започна да си играе замислено с един кичур от косата си. – В Хайрани има остра нужда от страшници. Не разбирам защо а‘азвамът не е сформирал нещо подобно, но това отваря място за частници. – погледна го. – Хората са готови да платят много за някой, който може да помогне на обладан. Или който знае за духовете. Или който може да убие каквото и да беше това днес.
Само където Малора щеше да убие Сам, ако научи, че той е отговорен за изтреблението на творенията й. Но нямаше как да обясни това на Лизи, без да разкрие какво всъщност е той.
– Обмисляш започването на нов бизнес?
Лизи спря да подръпва косата си и изведнъж намери нещо много интересно на коляното си, което изискваше цялото й внимание.
– Не. Говорим за теб.
– Аз мога да ги… освобождавам, но ми трябва някой, на когото хората ще се доверят. Някой мил и изглеждащ безобидно. – изброи Сам и я подръпна леко за косата: – Като теб, амара. Ако ти си шефа, мога да съм ти работник.
– Чарли е достатъчно чаровен. – каза тя. – Може би двамата може да основете нова Гилдия.
– Не можем. Има достатъчно силни хора, които няма да го допуснат. – призна й, след което едва се сдържа да не й се намръщи. Той вече два пъти й предложи да работят заедно и тя извърташе нещата така, че да не включи себе си. Не искаше ли да работи с него? Нали щяха да спасяват хора? До колкото помнеше Елизабет не искаше да прави нищо друго, освен това, тогава защо не се съгласяваше? Сам мислеше, че тя ще се усмихне и ще се развълнува да започне, но вместо това ентусиазма й сякаш никакъв го нямаше. И тогава му просветна. Елизабет искаше да спасява хора и щеше да го прави, но не тук. Не и с него. – Амара, нали каза, че ще си помислиш дали ще заминеш?
Раменете й увиснаха.
– Помислих и ти казах, че заминавам. Мястото ми не е тук. – отвърна и повдигна яката, за да скрие рамото си. Беше безсмислено упражнение, защото тя веднага се свлече отново. – Просто ти забравяш всеки път, че сме водили този разговор.
– Тогава няма смисъл да говорим какво може да работя тук, след като скоро ще се местя във Фриниа. – заяви й.
– Не пак с това… – изпуфтя Елизабет.
– Недей да звучиш толкова ентусиазирано… – не се стърпя Сам, докато в главата му се въртяха всички възможни извинения, които можеше да измисли, за да накара вещицата да го пусне за няколко седмици във Фриния. Нямаше да е никак лесно, да не каже невъзможно, но щеше да измисли начин. Също така трябваше да измисли и начин как да накара Чарли да замине с нея, за да я държи под око, докато той се появи. Определено нямаше да е лесно, но щеше някак да се справи.
– Сам, ще бъда съвсем директна. – гласът й прекъсна размишленията му и го накара да се концентрира обратно върху раздразненото й изражение. – Току-що разбрах, че изобщо не те познавам и предполагам, че това далеч не е последното нещо, което криеш от мен. – острият й поглед го пронизваше. – Дори не съм сигурна, че е добре да си в живота ми тук, какво остава да се радвам, че искаш да ме следваш в другия край на света. Не ме притискай. Особено не и сега.
– Не те притискам. – това успя да го каже някак спокойно, но след това се пресегна и отново я хвана за ръката, изръмжавайки ниско: – Но ако си мислиш, че ще позволя да рискуваш живота си без някой да пази гърба ти, дълбоко се лъжеш. Не ме интересува дали ще ме мразиш – поне ще си жива, за да го правиш.
Ако Лизи беше диво животно, козината й щеше да е настръхнала, но в случая само му се мръщеше, докато в очите й пробляскваха сини искри.
– Определено те харесвах повече преди. – каза му. – Беше по-сговорчив.
– Това значи ли, че повече ти харесва да не знаеш, че имаш сянка? – попита я, усмихвайки се криво насреща й Сам и ясно осъзнавайки, че я дразни. – Защото невежеството не ти отива.
Искрите започнаха да се разгоряват.
– А наглостта не отива на теб.
– Странно, казвали са ми точно обратното.
– Който ти го е казал, е пълен идиот. – заяви тя и издърпа ръката си от неговата.
Сам се намръщи насреща й. Как така не му отиваше да е нахален? Само от няколко минути беше и Елизабет започна отново да се черви и да го вижда като мъж, а не като нещо, за което трябва да се грижи. Никога нямаше да признае на Чарли, че съвета му относно жените е бил правилен и е проработил, но определено мислеше да продължи да го спазва, особено когато крайният резултат толкова много му допадаше. За съжаление нямаше как да обясни всичко това на девойката, но можеше да направи нещо друго.
– Мисля, че ти е крайно време да си лягаш, амара. – каза й, като в същото време отново я хвана и я дръпна за ръката, за да легне: – За да спреш да ме обиждаш. Не ми отивало.
Тя се просна с пуфтене почти по лице върху него, но бързо се извъртя настрани, придърпвайки ризата надолу.
– Ще заспя, когато ти се махнеш. – каза му ядосано.
Сам успя някак да спре усмивката си и дори да въздъхне нещастно:
– Това значи, че ни очаква една много дълга нощ, амара. – и я изгледа с цялата сериозност, която можеше да събере в себе си: – В която явно ще трябва да чуя още много обиди по свой адрес. – и отново въздъхна, преди да я подкани: – Добре. Готов съм. Давай!
Лизи издърпа възглавницата изпод главата му и го цапардоса с нея по лицето.
– Поне се махни от леглото! Дори Калахан ми го предостъпва!
– Само защото е достатъчно тъп да те вижда като Сянка, амара. – успя да й се ухили, преди възглавницата пак да полети към него, но преди да го удари, я хвана с ръка: – А аз знам колко е хубаво човек да те гушка докато спи. Сънуват се най-сладките сънища. Не очакваш да се откажа от това, нали?
– Ако наистина очакваш да ти позволя да ме прегърнеш отново, и то докато спя, наистина не си наред. – просъска Лизи, издърпа възглавницата и пак го фрасна.
– Миналият път не ти ли хареса, амара? – изфъфли изпод възглавницата.
– Не!
– Не? – попита я, но не й даде време да отговори.
Сам махна възглавницата от главата си, като успоредно с това дръпна силно Лизи към себе си, карайки я да падне отгоре му. Когато това се случи, обви ръце около нея и се завъртя на една страна, издърпвайки я изцяло на леглото и поставяйки я между себе си и стената. И за да е напълно сигурен, че този път няма да успее да му избяга, преметна и крака си върху нейните, преди да й обяви:
– Лъжеш, амара, а лъжците се наказват. – каза й с усмивка, отчитайки, че сърцето му се е разтуптяло, а тялото му тръпне от енергия и нетърпение какво ще последва. Харесваше му, а съдейки по руменината на страните й, може би и на нея. Или това или светещият й поглед значеше, че изтичат последните минути от живота му.
– Нима? – попита го хапливо и се опита да го избута. – Тогава защо продължаваш да отказваш да понесеш своето наказание?
Този въпрос малко го хвана неподготвен, но Сам бързо се окопити.
– Защото не съм изричал лъжа, амара, само не съм казвал цялата истина. Докато ти ме погледна в очите и ме излъга. – не можа да се въздържи и се наведе над нея, а носовете им почти се докосваха: – А това вече трябва да се накаже.
Елизабет беше напълно неподвижна под него. Единствено гърдите й се повдигаха и спускаха бързо, а в очите й гореше пламък. Една част беше гневът, който все още изпитваше към него. Но друга… Другата беше причината да не е я е оставил на мира, както настояваше. Другата беше отражението на собствените му желания.
И тогава тя се намръщи и избута лицето му с ръка.
– Не съм те гледала никъде! Ти беше захлупен с възглавницата тогава!
Нямаше как да оспори това, но това нямаше да го спре. Не мислеше да се откаже от заплануваното наказание. Нямаше начин да го направи, след като и сега едва се удържаше да не я докосне. Цялото му същество крещеше като никога до сега за това. Просто знаеше, че ако не го направи – ще съжалява до края на живота си, а беше почти сигурен, че и тя. Все пак дишането й се беше учестило, страните й се зачервиха, а устните й се бяха разтворили леко, карайки го да се пита колко ли меки бяха и какъв ли щеше да е вкусът й? Все въпроси на които нямаше никакво търпение да открие отговора. Приведе се още малко, така че дъхът му да оправи устните й и каза:
– Ако я нямаше – щеше да ме гледаш. – след което просто я целуна по върха на носа.
Елизабет премига учудено, а Сам усети горчивия вкус на разочарованието, но така беше по-добре. Искаше да я целуне. Както трябва. Но Първата им целувка трябваше да е специална и да не е когато тя му е сърдита и не знае дали изобщо иска да говори с него. Щеше да изчака.
Момичето започна да бърше носа си с гримаса, сякаш я беше олигавил някой змей с особено зловонен дъх.
– Престани да ми правиш неща, когато искам да те убия! – изръмжа му.
– Защо? – попита я и издебна когато спря да се бърше, за да я целуне отново по носа: – Така си прекалено заета, за да ме убиеш. Не ти правя неща, спасявам се!
Сам можеше да се закълне, че устните й трепнаха в началото на усмивка, но тогава тя отново му се скара:
– Спаси се през прозореца!
– Страх ме е, че няма да го стигна навреме! – каза й и отново се наведе, а тя с глух писък скри лице в гърдите му.
– Ще ти дам пет минути предимство! – дойде заглушеният й глас. – Хайде, тръгвай!
– Не мога. – каза й и този път обви ръце около нея, притискайки я внимателно към себе си: – Страх ме е, че ако те пусна, ще решиш, че минутите са минали. Не ми се рискува, амара, предпочитам да видя колко време ще издържа да те държа.
– Да издържиш? – Лизи повдигна глава. – Не съм някакъв кон, който да те хвърли! Да не говорим, че едва успявам да мръдна, както си ме стиснал!
– Значи се справям добре. – заключи доволно и понеже тя отново му беше застанала удобно, за трети път я целуна по носа: – Сега само трябва да остана така до сутринта или до обяд и всичко ще е наред.
– Престани да ме лигавиш! – Лизи го бутна по гърдите, доколкото прилепените им тела й позволяваше. – И не, няма да е наред! Мястото ти не е в едно легло с мен! Дори не е в една стая с мен! След като не си наивен коняр, трябва да осъзнаваш, че мъж няма работа в спалнята на жена, още повече когато тя не е подходящо облечена!
Елизабет беше оставила ривското възпитание там, където му беше мястото – в Рива. Това, че я смущаваше толкова, че да я накара да се опре до него сега, само предизвикваше злорадо задоволство у него.
– Съгласен съм напълно с теб, амара. – ухили й се хищно Сам. – Точно затова не сме в спалнята на жена, а в моята спалня и ти определено си облечена много подходящо за целта.
Тя му се намръщи с подозрение. Но не и с ужас, отбеляза той.
– Каква е целта?
– Да спим, амара. – отговори й и за да е сигурен, че няма да го разбере погрешно, не че имаше против това, но по всяка вероятност щеше да се опита да избяга и щеше да успее, Сам добави: – И да ни е удобно, докато го правим.
Елизабет продължи да го наблюдава мнително, а той й отвърна немигащ поглед. Най-накрая тя прие, че той не се опитва да я измами някак и въздъхна.
– Добре. Да спим. – каза му с тон, който спокойно можеше да използва, докато се съгласяваше да чисти обществена тоалетна. – Но това, че си тук, не значи, че всичко между нас е наред. Ясно?
– Ясно. – съгласи се с нея и само защото не можеше да го види, Сам се усмихна. В крайна сметка се беше съгласила да остане в прегръдката му. Това беше добро начало, а и миналия път също всичко сякаш започна след като спаха в сеното. Колкото и отровена да звучеше Лизи в момента, всъщност се беше отпуснала до него, така че цялото й недоволство е било фасада. Сам реши да рискува още малко и я целуна по главата, преди да каже: – Сладки сънища, амара.
Тя изсумтя вместо отговор и се намести по-удобно. Сам остана загледан в нея, без да си позволи да мърда, докато Елизабет не се отпусна и не започна да диша равномерно. Дори тогава остана неподвижен още малко, изследвайки отпуснатите черти на лицето й и как миглите й леко трепваха заради съня. Едва когато измина достатъчно време и се убеди, че тя няма да се събуди и да избяга, си позволи да се отпусне. Елизабет беше останала. Въпреки всичко, му беше казала, че не я е загубил, а сега всъщност спеше в ръцете му. Последната мисъл го накара отново да се напрегне, а едната му ръка сякаш сама се спусна надолу по гърба й, спирайки се съвсем малко над кръста й. Там Сам успя да я задържи, докато тялото и съзнанието му крещеше, че тя спи до него, в ръцете му, по риза под която няма абсолютно нищо. Само тънкия плат на дрехата делеше пръстите му от изглеждащата й като коприна кожа. А въпросната риза предателски се беше набрала точно до под заобленото й дупе. Сам преглътна а ръката му трепна, но успя да се задържи на кръста й.
Следващите векове прекара в борба със себе си да не мърда. Сигурно нямаше и да диша, но само да се отпуснеше малко и желанието му да я докосне вземаше връх. На няколко пъти ръката му се плъзна почти до ръба на ризата, преди той с ръмжене да я върне на кръста й. А Елизабет спеше най-спокойно, доверявайки му се и изобщо не осъзнаваше в каква опасност се намира. Само едно движение беше нужно, за да я катурне по гръб и да я докосва така, както съзнанието му искаше. Съвсем малко усилие и всички картини щяха да се превърнат в реалност. Щеше не само да провери дали кожата й е наистина толкова мека, но и какъв ли щеше да е вкуса на леко разтворените й устни. При последното погледа му отново се насочи към тях и Сам напрегнато я наблюдава още няколко минути, преди с кански усилия да извърти глава и да си премести погледа върху стената отсреща. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, докато сърцето му не успя да забави малко препускането си и тъкмо като си помисли, че вече всичко ще е наред, Елизабет се размърда в съня си, крака й се отърка в неговите, а тялото й се притисна към него и всичко отиде по дяволите. Единственото мисълта, че трябва да я докосне, иначе ще се побърка, беше в съзнанието му и тогава ръката му се озова на бедрото й. Сам рязко пое дъх, изненадан от мекотата на кожата й и как само от това докосване сякаш електричество пробяга по тялото му, карайки го да се напрегне дори повече, отколкото беше. Искаше да усети още от това. Мисълта тъкмо мина през главата му и Сам дръпна ръката си от нея, сякаш не докосваше Елизабет, а беше бръкнал в чиста жарава.
Откачаше. Сам определено си губеше ума и трябваше да направи нещо, каквото и да е, за да го запази. Изръмжа раздразнено и се пресегна зад него, от където издърпа чаршафа, служещ за завивка. Плата беше прекалено тънък, за да представлява някаква сериозна преграда, но за сметка на това беше дълъг и голям, така че Сам успя хубаво да увие Елизабет, така че единствената гола кожа, до която имаше достъп да са ръцете и лицето й. Това беше някакво подобрение, а някъде към зазоряване дори успя да се отпусне най-сетне достатъчно, за да заспи.

Моля последвайте Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay