Само шест други момичета и едно момче преминаха успешно теста.
Няколко часа по-късно осмината бяха облечени в чисто бели роби с дълбоки качулки и отведени през неголяма вътрешна градина с палми, кактуси и други жилави растения до малка кръгла постройка без прозорци. Елизабет очакваше да бъде осветена от свещи или атеши, но лъчите на обедното слънце огряваха помещението през сегментираният кръгъл прозорец на купола горе. През него можеха да се видят бледите очертания на луната, увиснала точно над тях.
Щом се огледа, Лизи осъзна, че това място е параклис. Стените и таванът бяха изрисувани с красиви ярки рисунки на Ну‘Ахра и нощното небе, огрявано от пълната луна, а пък два реда пейки, разделени от тясна пътечка, гледаха към малък олтар, до който стоеше пиедестал от блед камък, върху който бе поставена друга сребърна купа.
Иснани и другите две жрици помолиха кандидатите да седнат на пейките, а пък те самите застанаха пред тях.
– Бяхте много и всички бяха достойни. – започна тържествено Иснани, а двете други жрици до нея кимнаха леко в знак на съгласие с казаното: – Но не всеки притежава силата и духа да се справи с живот, посветен на Ну‘Ахра. Не всеки може да й служи и в нейно име да се раздава и да помага на нуждаещите се, избавяйки ги от фантомите и помагайки на душите им да се излекуват.
– Бяхте много, но преминахте през изпитанията на Луната. – обади се жрицата, която стоеше отляво на Иснани.
– Бяхте много, но останахте само осем. – с леко напевен глас жрицата отдясно.
– Осемте най-достойни и избрани лично от Луната, за да й служите и да помагате. – допълни Иснани, преди усмихнато да ги попита: – Готови ли сте да захвърлите старият си живот и всичко лошо, което е било в него, взимайки само доброто, за да ви помогне в пътя напред?
– Да. – отвърнаха в хор кандидатите.
– Помислете си хубаво. Не бързайте с отговора. – Каза им тогава Иснани. – Това не е леко решение, от което после да се отметнете. Давам ви минута да осъзнаете колко голяма е тази крачка и какво е значението й, след което ще ви попитам отново и нека отговорът ви да е дошъл от сърцето.
На никой не му бе необходима минута. Всички искаха да бъдат тук.
– Готови сме!
– Готови ли сте да посветите живота си на Ну‘Ахра и да изпълнявате волята и ученията й като ваши собствени?
– Да!
– Тогава ви приветствам с „Добре дошли!“. – усмихна им се щастливо Иснани. – В главната зала на храма ви очаква Главният жрец, заедно с незима и благодетелката ни Велахе, които да ви приветстват с приемането в храма и започването на новия ви живот, но преди това трябва да се закълнете на Луната.
– Ще ви извикваме един по един. – каза едната жрица. – Защото всеки сам трябва да извърви последните крачки и да изрече словата пред Главната жрица, водата и луната.
– И те ще ви приемат, като ви дадат късче от среброто на отразената светлина, което винаги да ви закриля. – допълни другата, след което с жест подкани единственият младеж, който беше успял да се справи и стигне до тук: – Ела.
Един след друг кандидатите заставаха заставаха на колене пред олтара. Трите жрици, вдигнали лица към луната и разперили леко ръце, сякаш се къпеха в светлината й, изричаха думи на мелодичен непознат език. Лизи може и да не разбираше какво казват, но знаеше, че е тържествена молитва и привествие на новите членове. Тогава Иснани намокряше пръстите си в сребърната купа, казваше на кандидатите да свалят качулките си и рисуваше с водата кръг на челата им.
Лизи бе последна. Коленичи пред Иснани и сведе глава, докато жриците я посрещаха в храма си. Девойката не можа да спре съвсем неприятното чувство от това, че влиза тук под лъжлив претекст, дори и да осъзнаваше, че може би почти всички, които искаха да влязат тук, се интересуваха от завръщането на Ну‘Ахра дори по-малко и от нея. Все пак, когато наближи време за благословията на водата, Елизабет свали качулката си и вдигна лице към жрицата. Затова и първа видя черната пелена, която закри небето и се разпростря като мастило върху прозореца на тавана. Молитвата на жриците прекъсна внезапно, а разтревожените шепоти на новите членове изпълниха настъпилата напрегната тишина. Лизи се изправи точно когато всички се втурнаха стреснато към олтара, защото под процепа на вратата бе започнал да се просмуква пушек.
– Запазете спокойствие! – призова Иснани. – Това е най-свещеното място в храма! Никоя нечиста сила не може да проникне тук!
Едва изрече последната дума, когато вратата се отвори с трясък и облаци гъста чернота нахлуха вътре. От нея се откъсна нещо едро и също толкова черно, което излетя към тавана и започна да описва кръгове над главите им. Злокобен грак застърга по костите им.
А Елизабет усети две големи, топли ръце да се отпускат собственически върху рамената й.
Принадлежащ на нещо отвъд този свят глас изръмжа в тишината.
– Тя е моя.

Сам беше готов за повикването, макар да беше дошло по-късно, отколкото го очакваше. Вещицата все пак беше в сградата, когато той нахълта в сърцето на храма и обяви Елизабет за своя. Всъщност изобщо нямаше да му се налага да го прави, ако Малора не беше решила точно сега да се прави на великодушната доброжелателка, която иска лично да види новите жрици. Сам не можеше да допусне за нищо на света Елизабет да попадне пред погледа й. При други обстоятелства Малора можеше и да не я забележи, но по-светлата кожа на девойката определено щеше да се открои, както и сините й очи. Макар и с боядисана коса, Лизи беше чужденка и това си личеше, а Сам беше загубил само една Сянка, която идваше от друга страна. Така че беше готов за повикването, както и за всичко, което щеше да последва, стига Лизи да беше в безопасност и далеч, далеч от храма. Нищо друго нямаше значение.
И все пак не искаше да ходи в скривалището й, още по-малко искаше да влиза в покоите й. Пътят до тук винаги му беше бил неприятен, но сега го отвращаваше повече от всякога. Също му се беше искало да има няколко минути, в които да обясни на Елизабет какво и защо се беше случило, но вместо това успя да изчака само докато тя бъде изгонена от храма, преди да се подчини на повикването. И този път тръгна на мига. Не искаше да й дава повод за още съмнения, като се забави да се отзове. Но, докато влизаше през вратата и тръгваше по коридора към покоите на вещицата, започваше много ясно да разбира изразът „отиваш на заколение“. Това беше и причината пред вратата на стаята й всъщност да спре и за няколко мига да си поеме дъх и да заключи всички мисли за Елизабет някъде дълбоко в себе си. Така че дори спомен да не преминава в главата му. Тук, вътре, той беше самашей – никой. Нямаше воля, нямаше желания, нямаше нищо. Просто инструмент, който служеше на господарката си. Трябваше да си го повтори още няколко пъти, преди да се почувства готов и да отвори вратата, пристъпяйки в разкошно обзаведената спалня с пухени килими по мраморния под и огромно легло в средата.
Празно.
Сам дори не беше разбрал, че се е напрегнал, докато не откри, че се отпуска, когато не видя вещицата в леглото. Облекчението му беше дори още по-голямо, когато след миг откри, че в стаята няма никой друг. Беше сам. Явно Малора имаше още задължения с храма и незима. Или това, или просто искаше да го накара да чака. Което и да беше от двете, всяко отлагане се виждаше добре на Сам, а и ако тя се забавеше достатъчно, може би гневът й щеше поне малко да се уталожи. Даже можеше да се случи нещо друго, което да отклони вниманието й. Беше глупаво да мисли за това, но Сам се усети, че с всяка изминала минута все по-силно му се искаше да се окаже истина. Малора да влети вътре, да повика, да поблъска и накрая да го изгони да й се маха от очите. Беше хубава мечта и Сам имаше достатъчно време да си поиграе с нея, докато покорно чакаше нещо да се случи. Накрая, часове, след като беше призован да се яви, Малора наистина влезе в стаята, отваряйки вратата със замах. Тежката миризма на парфюма й проникна в дробовете му, дразнейки носа му. По петите й я следваха няколко слуги, сред които и рижавият глупак. Сам започваше да се чуди дали вещицата не го държеше жив само защото знае, че по този начин го дразни.
– Днес чух нещо много интересно. – каза тя.
Докато прекосяваше стаята, полупрозрачната одежда се свлече на пода от тялото й, последвана от илюзията, която я караше да изглежда като човек. Кожата й придоби мек млечен оттенък, а рогата й, с потрепващите от тях украшения, се извиха от челото й.
Слугите подтичваха след нея, гонейки я, за да й облекат други дрехи, а пък домашният й любимец стоеше по-встрани и я изпиваше с поглед.
– Ка‘Раим нахлух в храма и обявил една от кандидатките за своя. – продължи Малора. Спря се пред тоалетката си и се обърна към него, докато една от прислужниците се втурна да вади нещо от една от кутиите й с бижута. – Защо би направил подобно нещо според теб?
– Защото иска играчка. – отговори й Сам, насилвайки се да го каже равно и без всякаква емоция.
Малора изцъка с език.
– Той знае, че не обичам други да играят с моите играчки. Особено без разрешение. Не, има нещо друго.
Прислужницата тъкмо се канеше да закопчае една изящна рубинена огърлица около шията й, когато вещицата тръгна към него. Движеше се бавно и плавно. Някои биха го нарекли грациозно. На него му напомняше на октопод, който се приплъзва по морското дъно. Когато застана пред него, плъзна пръсти с дълги нокти по гърдите и врата му и го подуши.
– Мисля, че Ка‘Раим си е въобразил, че е влюбен. – заключи тя.
– Аз не мога да обичам. – отговори й Сам, оставайки напълно безразличен, като в същото време му се искаше да изкрещи, че да, той обича и вещицата не може да му го отнеме, каквато и магия да използва върху него. Но вместо това погледна Малора в очите и повтори: – Не обичам никого.
Тя сякаш дори не го чу, ами започна да се смее.
– Момиче, самашей? Нима наистина си мислиш, че си влюбен? Нима наистина си въобразяваш, че някой може да те обича? Теб? – ноктите й се впиха в плътта му, а болката проехтя в същността му. Чертите й се изкривиха от злоба. – Ти си мой. Жив си само защото аз искам така, самашей. Никоя друга няма да пожелае дори да те погледне, когато научи какво си. Когато научи, че вместо душа имаш лепкава чернилка, която да държи чуждите тела прикрепени към теб. Когато разбере, че може да се удави в кръвта на онези, които си убил.
При това го отблъсна от себе си и сама се отдалечи. Сам усети как кръвта във вените му се смръзна, отказвайки да се движи, затвърдявайки твърдението, че той е едно нищо, което просто носеше трупове, за да може спокойно да се разхожда сред хората.
Сянка.
Лъжец.
Нищо.
Проклетата вещица рядко казваше истината, но в случая в думите й нямаше дори една лъжа. Сам знаеше, че в мига, в който Елизабет научи какво всъщност е, щеше да я загуби завинаги, защото щеше да види хилядите убийства, които спокойно можеха да оцветят океана кърваво червен. Щеше да осъзнае, че Сам Казра не съществува. Колкото и да му се искаше това да е той, истината беше, че не принадлежеше на никой свят. Не беше човек, не беше демон и дори не можеше да се причисли към призраците и фантомите. Той беше самашей. Нещо, което съществуваше, защото вещицата беше решила и щеше да спре да съществува, когато тя най-сетне се умори от него. Само че за разлика от друг път Сам откри, че не изпитва копнеж по този момент, когато просто ще изчезне. За първи път искаше да поживее още малко – ден, седмица, месец. Колкото може още да открадне с Елизабет и да бъде с нея, а после щеше да се скрие в сенките и да я наблюдава от там. Едва след като нея спреше да я има, щеше да е готов да се откаже. Нея и Чарли. Усети как мислите му за миг се отклониха към мошеника. Кога и той се беше превърнал в причина Сам да иска да излезе жив от тук, не беше много сигурно, но се беше случило. Притежаваше две причини да продължи, за които не беше подозирал до скоро. Двама, за които не беше нищо. Двама, които трябваше да опази на всяка цена и да за които да се погрижи Малора да не научи повече, отколкото вече знаеше. Затова и покорно сведе глава и с все още равен тон каза:
– Жив съм, за да служа.
– И въпреки това не го правиш. – каза му, отново възвърнала самообладанието си. Почти с досада започна да изброява: – Камата ми я няма, изпусна Сянка, която исках, а сега отмъкваш друга под носа ми. – червените й устни се разтегнаха в жестока усмивка. – Ще я намеря, самашей, нали знаеш? Ще я намеря, ще си поиграя с нея и ще те накарам да я убиеш със собствените си ръце. Кой знае? Докато приключа с нея, може би дори ще ти е благодарна, че ще я довършиш.
Сърцето на Сам отново пропусна удар, но той успя да запази неутралното си изражение. Нямаше да покаже реакция точно сега. Вещицата искаше само да го провокира. Искаше да види колко държи на Сянката си, за да знае как да му я отнеме. Ако желаеше да убие Елизабет, вече щеше да му е наредила да я доведе и сега тя щеше да лежи на една от проклетите й маси в подземието. Но те бяха тук, а Лизи беше в града и беше добре. Малора не искаше мъчението да свърши бързо. Тя харесваше да изтезава жертвите си и бавно да ги пречупва. Да вижда как ужасът расте в погледа им и безнадеждността ги превзема, докато накрая не остане нищо там. Затова и сега му казваше какво може да се случи с Лизи, но всъщност щеше да я търси. Нямаше да му заповяда да я доведе, а щеше да го остави да се чуди всеки миг дали това не е този, в който тя ще се появи и ще му я отнеме. Власт и страх. Това беше истинският наркотик, от който Малора извличаше удоволствие.
Но Сам смяташе възможно най-дълго да поддържа илюзията, че Лизи не е нищо за него, освен прищявка, която е решил да задоволи. Затова и не реагира по никакъв начин на казаното от нея, а само продължи да я гледа с безизразен поглед и каменно изражение.
Малора го изучаваше внимателно с поглед, но след малко се отдръпна с привидно отегчение.
– Лиат, любов моя, отведи го долу.
– Да, господарке.
Рижавият тръгна към него и чак тогава Сам забеляза, че държи нещо в ръцете си. Някаква верига. И метален нашийник. Казра оголи зъби заплашително и хлапакът благоразумно спря.
– Не така, самашей. – смъмри го Малора. – Знаеш, че имаш нужда от наказание. Лиат само ще те подготви за него.
Гласът й беше мек, но веригите на магията, които се обвиха около тялото му, заставяйки го да стои като вкаменен, бяха стоманени. И да искаше, Сам не можеше да помръдне и мускул. Бе му позволено единствено да стои и да гледа как нахалния хлапак пристъпя наперено към него и усмихвайки му се подигравателно, закопчава каиша около врата му.
Нямаше нищо магическо в нашийника. Обикновен, кучешки. Нищо не би попречило на Сам да го разкъса и да изкорми хлапака, но нямаше да го направи. И не само защото магията продължаваше да го стяга, но и защото знаеше, че Малора всъщност искаше той да й се опълчи. Да пренебрегне волята й, за да може да се забавлява дори повече с него. Най-вече заради това остана спокоен, когато тя спря да го държи със заклинание и тръгна послушно, като кучето, което беше, след рижавия младеж към подземията, повтаряйки си, че поне неговата амара беше в безопасност.

Моля последвайте Лизи тук :)

www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay